Петима младежи – предимно плевенчани, обединиха енергия и вяра около идеята си, че ситуацията в България може да бъде променена единствено от обикновените хора, само когато всеки намери съмишленици за решението на конкретен проблем. Те са Ванин Нейков, Антонио Йорданов, Жанин ал Шаргаби и Виктор Цолов, а от тази година към екипа им се присъедини и Антонина Лозанова. Те са създателите на проекта „Околобългарско“ – за българщината и добрите примери. Със собствени сили и средства миналата година те обиколиха България, за да чуят от хората какви са проблемите им – от най-малките до големите. Фокусираха се върху позитивните примери и ги събраха във филм, който достигна до 300 000 души. Позитивните реакции на зрителите ги вдъхновиха да продължат проекта и тази година, като през ноември 2019 г предстои да излезе поредният филм.
Какво ги мотивира да продължат, защо са убедени, че най-важното в едно общество са социалните връзки между хората и как виждат близкото си бъдеще, разказа за „Духът на Плевен“ Ванин Нейков.
Кои сте вие?
Казвам се Ванин Нейков от Плевен, уча политология в град Колчестър, който се намира на стотина километра от Лондон, Великобритания, и съм част от екипа на проекта „Околобългарско“. В него сме заедно с плевенчаните Антонио Йорданов – той завърши магистратура в Габрово, Жанин ал Шаргаби – тя ще е студентка по право в София, Виктор Цолов, който учи в Медицинския университет в Плевен, и софиянката Хриси Островска, която пък се развива в областта на рекламата и PR дизайна във Великобритания.
Как се роди идеята да създадете проекта Околобългарско
и кога?
Идеята се роди преди 2 години в разговори с моите приятели Виктор и Антонио. Винаги сме коментирали проблемите, които забелязваме – от това, че около жилищните блокове не е чисто и че по улиците има дупки, до скандали в национален мащаб, като този с НАП неотдавна. Всички бяхме на мнение, че трябва да направим нещо. И решихме, че можем да създадем един проект, чрез който да покажем от младежка гледна точка, от нашата перспектива, какви са проблемите в България и как могат да се разрешат. Ние сме убедени, че проблемите в нашата страна могат да се решат единствено от обикновените хора – с активност на гражданското общество.
Сами ли финансирате начинанието?
По два основни начина се финансираме – с дарения от приятели и познати и чрез спонсори, с които се свързваме и им предлагаме реклама.
По програми за финансиране на проекти не можете ли да участвате?
Можем, но не искаме. Не сме дори и регистрирани като сдружение, защото искаме да си запазим този независим дух, който имаме. Освен това искаме да покажем, че няма нужда от проекти и че всеки обикновен човек може да направи не малко, за да подобри средата, в която живее.
Как тръгна всичко? Как направихте първия видеоклип и за кое населено място?
Ако си спомням правилно, първият клип беше за град Видин. Започнахме от там по няколко причини. Едната е чисто географска – в най- северозападната част на страната се намира, а другата е, че там живее едно много будно и активно момиче – Антонина Лозанова, която вече беше създала филма „Северозабравени“. Той разказва за възрастните хора в този край, който всички знаем, че е един от най-бедните в страната. Точно Антонина беше главен герой в първия ни клип – той показа как младите хора могат да правят големи неща. Тази година тя стана част от екипа на „Околобългарско“.
Колко населени места вече посетихте?
Миналата година ние обикаляхме из България и разговаряхме с хората какви са проблемите в населеното им място, има ли работа, има ли перспектива за младите и т.н. Другото, което правехме, е във всяко селище да намираме добрия пример на обикновени, но активни хора, които с дейността си допринасят за развитието на местната си общност. Обиколихме над 50 български града и около 20 села. Посетихме всички областни градове и няколко малки. Обиколката ни отне около 1 месец – от юли до август 2018 г.
Имали сте добра организация.
Не беше лесно, но със сигурност беше ползотворно.
Как ви приемат хората?
В началото са малко скептични, чудят се защо ги спираме на улицата и какво искаме от тях – това личи в погледите им и в езика на тялото, но когато се представим и обясним целта си, те се отварят и ни разказват много хубави, а и много важни лични истории. Сещам се за историята на една баба от Смолян. Бяхме в града, разговаряхме с хора на различни възрасти, снимахме и вече сме готови да си тръгваме, когато аз я забелязах. Тя стоеше на центъра и аз реших да отида да я попитам как живее. Първите й думи бяха: „Много, много тежко, бабе!“ и обясни, че е сама, защото съпругът й е починал. Разказа, че по цял ден обикаля по улиците, защото ако се прибере вкъщи, ще е самотна, а това най-много й тежи. Тогава се замислих кое е най-важното в нашето общество от друга гледна точка. Останалите хора споделяха, че няма работа, няма перспектива, но не е само това проблемът – да създадем изключително работеща икономика и да има работни места за всеки. Най-важното в едно общество не е колко е богато. Най-важно е какви са връзките между хората в това общество, какви са отношенията им, каква е социалната среда. Защото дори минималната заплата в България да стане 2 000 лева, тази баба, ако е самотна и няма тези връзки и контакти с другите, това няма да промени нищо за нея.
Какво споделиха с вас събеседниците ви?
Почти навсякъде хората споделяха, че главно проблемите са свързани с липсата на работа, с това, че младите хора напускат. Всички знаем за това, но ние искахме да го видим със собствените си очи и да го чуем. Всички заснети клипове ги направихме на филм, показахме основните проблеми, но се фокусирахме върху решенията им. Всеки човек може да постигне много, ако вложи енергия.
Заснехте видеоклип и за Плевен. Как видяхте родния град?
Ние сме израснали в Плевен и може да се каже, че сме доста субективни. Но покрай проекта разбрахме за активни хора от нашия град, за които не знаехме до тогава. Например срещнахме се с жителите на един вход на жилищен блок, които са облагородили околното пространство – направили са си градинки с оградки, озеленили са, на тавана са си направили общо помещение, в което да се събират всички от входа. Като разговаряхме с тях, си казвахме: „Представете си във всеки един жилищен блок в града хората да се организират и да направят нещо подобно!“. Разбираме, че няма как да се случи, но целта ни е да възвърнем надеждата у хората, че има какво да се направи, защото според нас един от главните проблеми в България е, че хората просто са изгубили надежда, че нещо може да се промени и че нещо зависи от тях самите. Няма как да укоряваме никого, защото през последните 30 години – аз не съм живял през всички от тях, но съм чел, тези хора са били лъгани и те в един момент просто са спрели да вярват, че нещо може да се промени.
Ако с вашия екип някой реши да направи подобен видеоклип, вие, в качеството си на граждани, на плевенчани, какво бихте споделили от собствения си опит на активни млади хора? Какво вие направихте за родния Плевен?
Нашата философия е, че ако всеки човек се опитва да намира съмишленици за решаването на някакъв локален, малък проблем, така бихме могли да разрешаваме всички въпроси – от най-малкия до най-големия. Това, което ние конкретно направихме с Виктор и Антонио, още когато бяхме ученици в Математическата гимназия „Гео Милев“ в Плевен, беше във връзка с волейбола – и тримата сме спортисти и участвахме в училищните отбори и това ни вълнуваше. Конкретният казус беше, че когато се играеха волейболни срещи между различни училища в салона на МГ, не се допускаше публика. Съображенията бяха, че няма място и може да не е безопасно. А ние сме убедени, че спортистите трябва да бъдат гледани и подкрепяни от своите приятели, близки или просто любители на спорта. Така се мотивират и малките деца да пожелаят да се занимават със спорт. Това е идеята на спорта, който на национално ниво вече носи успехи и гордост за страната и хората. Ние с приятелите ми решихме да намерим решение на въпроса. Обиколихме директорите на училища, срещнахме се хора от Община Плевен, които отговарят за организирането на тези турнири, говорихме с волейболисти и събрахме много мнения и препоръки за решаване на въпроса. След това отидохме на заседание на Общинския съвет в Плевен и предложихме тези ученически игра да се провеждат в спортната зала „Спартак“ в Плевен, където има достатъчно място за публика. Като резултат от нашата активност на следващата година ученическите игри се проведоха в зала „Спартак“ и имаше много зрители.
Чудесно! И така на практика доказахте вашата теза, че щом човек е активен и следва целите си, ги постига.
Много хора могат да си кажат: „Какво толкова!“, но ако те се замислят, ще стигнат до извода, че могат да намерят съмишленици за това, което ги дразни в тяхното ежедневие, и така да намерят решение. Може би чистотата около жилищния блок вълнува много малка група от хора, но нивото на образователната система в България, например, е важно почти за всеки българин. И ако следваме същия механизъм за такъв голям проблем и се създаде голяма група от хора, които са ангажирани с него, ще се намери решение. Въпросът е да подходим по правилния начин.
Вие открихте ли ярка разлика между проблемите на хората от Северна и Южна България?
Няколко са разликите. Хората в Северозападна и Северна България са по-примирени и разочаровани. Те се чувстват забравени от държавата. Докато в Североизточна и в Южна България, където има предприятия, хората също споделят проблемите, но не са така песимистични. В инфраструктурата също има големи разлики в ползва на Южна България. Градовете там са много по-обновени. Разбира се, има и изключения. Центърът на Монтана ни направи добро впечатление, в Североизточна България пътищата са много добри. Всичко е специфично, не трябва да се обобщава.
С проекта си Околобългарско вие предизвикахте коментари, а и размисли. Какъв отзвук получи той, какви реакции се върнаха към вас?
Имаше много позитивни реакции, много позитивна енергия, която ни зареди и ни накара тази година да продължим проекта. Филмът, който създадохме, беше гледан във Фейсбук 150 000 пъти, достигна до над 300 000 души, но най-важното за нас са самите коментари, които получихме. Хората споделиха, че им връщаме надеждата, че ги вдъхновяваме за това да решават сами проблемите.
Какво правите тази година?
Тази година продължаваме проекта, като отново ще го завършим с късометражен документален филм. Ще има и клипове, които ще са съпътстващи истории на филма. Снимахме в Сърбия и в България – в един пограничен район, който има доста размирна история, но в днешно време хората там живеят мирно. Записахме историите на обикновени хора, които са преживели много. Казаха ни поучителни неща. Филмът ще излезе през ноември месец 2019 г. Ще може да бъде видян на страницата ни във Фейсбук, но мислим да направим и жива премиера, защото контактът с хората за нас е най-важен. Ще се постараем да е в Плевен. Тазгодишният филм ще бъде качен и в YouTube и ще има английски субтитри.
Така със сигурност ще стигнете до още по-широка аудитория. А в каква посока планирате да се развива проекта ви в бъдеще?
Работим стъпка по стъпка – в зависимост от реакциите на хората. Със сигурност ще продължим и догодина, но ще зависи от това как хората ще реагират на филма тази година. Нашата цел не е да ставаме известни, а да правим нещо, което има смисъл и значение за всички. Имаме намерение страницата ни във Фейсбук да се превърне в наша медийна платформа, на която да качваме материали целогодишно.
Имаше ли интерес
от страна на телевизиите за популяризиране на вашия първи филми?
Имахме няколко участия в телевизионни предавания. Едното от тях беше „Шоуто на Слави“, в което беше пуснат и откъс от филма.
Неотдавна алармирахте за неприятна случка с кмет на населено място, който е имал недостойно поведение спрямо вас. Как ще я коментирате, като нещо принципно?
Съвсем накратко да обясня за какво става въпрос. Попаднахме в ситуация, в която един български кмет на населено място демонстрира в местно заведение, в което бяхме поканени и ние, че всичко му е позволено и е недосегаем, тъй като разполага с власт. Коментирахме тази случка на нашата страница, за да покажем, че ние не приемаме за нормално подобно поведение. Може да се каже, че ние бойкотирахме това събиране, като станахме от масата в знак на протест и си тръгнахме. Така показахме, че ние не одобряваме този модел. Щеше да е безпринципно и лицемерно да останем на тази маса. В тази връзка искам да споделя, че не заснемаме лица, които имат политически амбиции или са част от политически проекти, защото за нас това е принципна позиция. Ако ме попитате какъв е главният проблем в България, ще отговоря, че има омагьосан кръг. От една страна, имаме лоша политическа класа, която използва властта за собствено облагодетелстване и се е самозабравила – въпросният кмет е пример за казаното. От друга страна, обаче, имаме общество, което е изгубило надежда, което е неактивно политически, точно защото политиците са му показали, че хората не могат да очакват разрешаване на проблемите им от политиката. Но за да можем да имаме по-добри, по-възпитани, по-честни политици, ние като общество трябва да реагираме и да проявим активност. На тази затворена система, на този омагьосан кръг ние искаме да дадем един външен тласък с нашия проект. Ако вкараш енергия отвън в една затворена стабилна система, тази система се променя.
Какви намерения имате за личностното си развитие? Как се виждате след 5 години – в България ли, зад граница ли?
Всеки от нас има планове за своето развитие: Жанин иска да стане добър юрист, Виктор – добър лекар, Антонио е инженер, Хриси ще се развива в рекламния дизайн. Но всички искаме да живеем в България. Аз лично отидох в чужбина, не защото искам да живея там, или смятам, че има много добро образование, което не бих могъл да получа тук, а исках да видя как живеят хората там, как са си устроили обществото. Аз със сигурност ще се върна в България. Имам намерение да се занимавам с научна работа в моята област, а освен това ще се заема и с някакъв бизнес, за да докажа, че и в България има условия за това.
Кои са позитивните примери от устройството на обществото във Великобритания, което вие бихте искали да пренесете на наша земя?
Там ми допада това, че има изградени социални връзки, мрежа, която работи много добре. И ако една баба, като тази в Смолян, изпадне в такава ситуация във Великобритания, има многобройни неправителствени организации, които се грижат да осигурят среда на такива хора, да ги запознаят с възрастни хора в тяхното положение. За всеки един социален проблем там веднага се намира решение – било то за хора, или за животни. Там самите хора проявяват активност, защото виждат, че тя води до реални резултати. Със сигурност и те имат много проблеми – дори, според мен, те са по-сериозни и от нашите. Но са по-добри от нас по отношение функционирането на обществото, на държавата им. Ако видиш дупка на пътя и съобщиш в общината, можеш да си сигурен, че до една седмица нея няма да я има. Въпросният човек вижда, че има смисъл от неговата активност, и следващия път пак ще отиде да съобщи за проблем. В България, ако имаме същата ситуация, тази дупка най-вероятно няма да се оправи. Човекът втори път няма да отиде да съобщи, защото вижда, че е безсмислено това нещо. И често българинът решава по друг начин проблемите си – или решава да емигрира, или се затварят в себе си и се стреми той да е добре, което е напълно нормално. За мен единствената разлика между Запада и България е активността и организираността на обществото, която имат те. Това е изключително важно, защото когато възникне проблем на национално ниво, тези хора имат изградени социални връзки и могат да се организират много бързо, за да намерят решение. Това трябва да направим и в България – да се организираме и да сме активни, а не да гледаме как е на Запад и да копираме. Нещата са коренно различни, там също имат проблеми. Ние сме си в България и трябва спрямо спецификите й да преценим кое е адекватното разрешаване на нашите проблеми.
Благодаря за този разговор! Щом има хора като вас, ясно е, че нищо няма да остане същото в България. Желая ви успех във всичко!
Снимки: Личен архив