Психологът Катерина Ковачева: Плевен е на първо място в цяла България по брой осиновявания

0
1075
Катерина Ковачева

Катерина Ковачева е родена на много специалната за нея дата 29 февруари 1992 г в Ловеч, но целият й ученически живот и детство са преминали в Плевен. Учи в ОУ „Д-р Петър Берон“, а след това в Математическата гимназия „Гео Милев“. Завършва „Психология“ в Софийския университет. От тогава професионалната й кариера се развива в София, но интересът й към психологията възниква в Плевен, където от 15-годишна е доброволец по програма на читалище „Лик“ за превенция и контрол на ХИВ/СПИН. Част от ангажиментите й са да посещава домове за деца, лишени от родителска грижа, които да обучава по темата. Катерина Ковачева е психолог във Фондация „За нашите деца“. Убедена, че каузата й е с широка обществена значимост, тя развива психологическа експертиза в сферата на осиновяването и е един от най-младите специалисти в тази област у нас. Всяка година обучава най-малко 150 кандидат-осиновители, работи с десетки деца и техните осиновители, а статиите, които публикува, се четат от стотици хора. Целта й е преди всичко да се намали броят на изоставените деца в България, както и да се увеличи броят на осиновените деца. Освен това стремежът й е да даде гласност пред широката общественост на осиновителната тема. Номинирана е в ТОП 20 в класацията на Junior Chamber International – JCI в категория „Принос към децата, световния мир и/или човешките права” и стига до полуфинала. Повече по темата плевенчанката споделя за „Духът на Плевен“.  

Как успяхте на 15 години да се самоопределите и да решите, че темите за децата без родители и осиновяването ще са водещи за професионалното ви развитие?

С годините си давам сметка, че професията сама ме избра. Всяка една среща с децата, лишени от родителска грижа, беше твърде емоционална за мен. Част от децата бяха по-големи и имаха спомени, че са живели в биологичните си семейства, по какви причини са били изоставени, много разговори съм имала на тема какво преживяват те в Дома – много малко хубави неща и твърде много негативни, свързани с агресия между децата, липса на лично пространство. Всяка една история много ме е докосвала и си дадох сметка, че тези срещи са ми много интересни, както и че мога да бъде полезна, защото макар и ученичка, още тогава много добре ми се получаваше работата с този тип хора. Може би съм имала подходящата емоционалност и подходящите чисто личностни ресурси, за да мога да преживея личната история, без това да ме натоварва толкова много, че да не мога да помогна на човека отсреща.

Вие сте доста запозната със случващото се по темата за осиновяването в България. Виждате ли през последните години позитивни промени в процесите?

Разбира се, има няколко позитивни неща. Бих изтъкнала, че през последните години в България тече процес по деинституционализация, чиято идея е всички класически Домове за деца, лишени от родителска грижа, да бъдат затворени. В момента в страната има сама 16 останали такива, но те са с доста малък брой деца. Друго позитивно е нарастването на броя на приемните родители, което се смята за най-добрата алтернатива за отглеждане на деца без родители. Иначе ежегодният брой деца, които се изоставят годишно, е около 1000. Има и малък ръст на хората, които искат да осиновят деца, но приблизително и те са константен брой – около 500.

Смятате ли, че фокусът на работата на специалистите трябва да е върху превенцията на изоставянето на деца?

Даже си мисля, че това е най-важното нещо, което може да се прави, когато се знае предварително, че има семейство в трудно положение, бременна майка, която се колебае, или е в риск. Аз и моите колеги от фондация „За нашите деца“ правим това от много дълги години. Ние имаме споразумения в София и Пловдив с няколко болници с родилни отделения и когато при тях постъпи родилка, за която има индикатори, че може да остави детето си, до 3 часа някой от нас е задължен да отиде и да я консултира. Хубавата новина е, че успеваемостта ни е над 50%, т.е. половината колебаещи се майки задържат детето си в биологичното семейство.

А после проследявате ли как се развиват събитията?


Да, с майката се включва договор – за 3, 6 или повече месеца. Работата включва домашни посещения, за да се видят битовите условия и как се полагат грижи за детето, майката може да се включи в обучителна програма за създаване на добри родителски умения. Осигуряваме и скромна, но все пак достатъчна материална подкрепа, за да сме сигурни, че в края на периода, в който подкрепяме тази майка, тя със сигурност ще задържи детето и след нас.

Случвало ли се е след периода на съвместна работа такива майки да ви потърсят?

Случвало се е. Най-често за да дадат някаква позитивна обратна връзка как се е подобрил начинът на живот на семейството – да речем, майката си е намерила работа, или по-сигурен партньор, или детето вече е записано на детска градина и т. н. Търсят ни и когато има възникнали нов тип потребности – детето е пораснало, има нужда от раница, защото тръгва на училище, или искат да кандидатстват за общинско жилище и искат помощ за подготовка на документите.

Какво актуално се случва в системата на осиновяване?

И там има раздвижване. До преди 15 години почти 100 % от осиновителите криеха този факт от децата, докато към днешна дата все повече семейства изразяват готовност да кажат на децата си, че са осиновени. И резултатите не закъсняват: по-малко са случаите на прекратени осиновявания, случаите, в които децата са разочаровани от осиновителите си. Изобщо кризите в осиновителните семейства намаляват. За това допринася и фактът, че през последните 7-8 години има задължително обучение, през което кандидат-осиновителите трябва да минат. Така влизат в осиновителния процес много по-подготвени, защото иначе някак си са с „розови очила“ и си представят осиновяването като спасение и за себе си, и за детето, без да са подготвени за реалните трудности, които ги очакват. Освен това темата като цяло става все по-актуална – не е толкова тема табу, като в миналите десетилетия. Специалистите са много по-отворени, много по-запознати и знаят как да подкрепят семействата. Така че мрежата за подкрепа на осиновителите с годините се разширява и нейната специализация също се повишава.

Има ли препоръчителна възраст, на която едно осиновено дете е добре да научи този факт?

Точна възраст няма. Психологията обаче е категорична, че за това, че детето е осиновено трябва да се говори от самото начало. На детето може да се каже, че е взето от бебешка къща, или от семейство, което временно се е грижело за него. Разказват се приказки, тематично написани за осиновяването, има различни анимационни филмчета, както и игри. Всъщност съвременната идея е не „кога“ или „дали“ да кажем на детето, а въпросът е „как“ да му говорим, защото казването е еднократен акт, а говоренето означава процес – днес малко, утре повече.

Казахте, че работите с болници на територията на София и Пловдив. Имате ли подобни планове и за Плевен?

Не съм запозната в болниците в Плевен дали има такава практика. От около една година се опитвам да наложа името си и осиновителната тема. Много активно започнах да пиша статии, които конкретно са насечени към осиновителната тема, но на популярен език. Разпространявам ги в онлайн медии, така те са достъпни и за публиката в Плевен. А последната ми номинация прави не само мен популярна в Плевен, но и темата, защото ми прави впечатление, че през последните седмици много хора от там се свързват с мен, за да попитат за конкретен проблем. Имам идеи в бъдеще да изнеса някаква практика в града, за да мога да се срещам с хора. Статистически Плевен е на първо място в цяла България по брой осиновявания. В града има много медицински центрове, които са посещавани от много семейства с репродуктивни проблеми – това също има връзка. Така че Плевен е една благодатна почва за развитието на осиновителната тема.

Споменахте репродуктивните проблеми. Нарастват ли те?

Статистиката е, че всяко шесто дете в България е родено ин витро. Съответно можем да заключим, че броят на семействата с репродуктивни проблеми е голям и, за съжаление, той с годините продължава да нараства – по ред причини.

Вашият поглед върху тази тема?

Мога да кажа, че един от съществените фактори едно семейство да има репродуктивни проблеми е не толкова медицински, колкото емоционален и психологически. Всъщност оказва се, че много хора имат трудности да имат биологично дете, защото водят твърде динамичен и напрегнат начин на живот. Някак си кариерата е по-важна и семейното планиране е с отложен старт в годините. И това са неща, които водят до трудности в забременяването. Има смисъл паралелно да се оказва както медицинска, така и психологическа помощ на семействата. Да, това се прави в момента, но мисля, че медицината доминира, а психологията е в минус. Мисля, че те трябва поне да са равнопоставени, даже психологията е добре да излезе на преден план. В подкрепа на това мога да кажа, че голям брой семейства с репродуктивни проблеми след като осиновят дете, много скоро – половин-една година след това, успяват да имат биологично дете. Това е просто едно практическо доказателство, че когато семейството се успокои, се появява дете. Хормоните се балансират в телата, емоционално хората се балансират и всъщност това е благодатната почва една жена да зачене.

Вие сте полуфиналист в ТОП 20 в класацията на Junior Chamber International – JCI в категория „Принос към децата, световния мир и/или човешките права”. Как дойде това голямо признание?

След като бях обявена за един от десетте финалисти на национално ниво, кандидатурата ми автоматично беше препредадена на международно ниво и там компетентно жури е преценило. Не толкова аз, а осиновителната тема е важна в света. За мен всъщност това е една много голяма изненада, защото аз не бях убедена, че осиновителната тема е толкова важна в света. Тази номинация беше едно осъзнаване за мен, че това, което правя, е стойностно, значимо и съм на прав път. Това признание ми даде по-голяма увереност, че има чуваемост на темата, че има потребност да се говори и да се работи за нея. 

Вие сте един от най-младите специалисти в тази област в България?

Един от най-младите, но и един от малкото, които специализират в тази област, тъй като в университетите в България тази тема никъде не се преподава. Всъщност специалистите в страната са оставени сами да се квалифицират, сами да трупат опит, което е много трудно, и по тази причина малко хора решават да тръгнат по този път.

Желая ви всички добро и много успехи в сферата, на която така всеотдайно сте се посветили!

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here