Режисьорът Димо Дешев поздрави своите руски приятели със стихотворението „Сираците на войната“, което създава по повод Деня на победата – 9 май. Творбата му е в памет на всички млади руски войници, загинали по време на сраженията, и изразява дълбокото му преклонение пред подвига им. В специално видеообръщение към наследниците на героите от онези драматични събития по време на Втората световна война и техните сънародници Димо Дешев споделя: „Написах стихотворение, което е на български език, но се надявам, че чувствата, които съм вложил в него, ще достигнат до вас“. Видеоклипът е заснет на ключово място за свободата на Плевен и на цяла България, извоювана през 1877-78 година – Скобелевия парк с неговия мащабен пантеон на паметта Панорама „Плевенска епопея 1877“.
Главен герой във вълнуващата творба на режисьора е едно 12-годишно сираче, което тръгва да се сражава на фронта редом с големите войници – босо и одрипано. То няма пушка и няма представа какво точно му предстои, но избира да е редом до другите, чуждите татковци, защото в Родината си няма нищо – „ни дом, ни близък човек, при когото да спре“. И в тази чужда война, в съвсем чужда страна то погива – от ръката на противник. Лирическият говорител пита риторично: има ли поне едно оправдание за всичките тези войни и за повдигнатата с нож ръка на възрастен, която погубва дете?
Стихотворението на Димо Дешев носи ярко послание – време е човечеството да даде приоритет на хуманността и да цени всеки живот. Чрез противопоставянето на настоящия свят (на възрастните) и утрешния (на децата) той акцентира на въпроса за отговорността на всички към потомството и бъдещето и заклеймява войната като решение на какъвто и да е проблем, защото последиците от нея са еднакви за всички хора – смърт, разруха, трагедии, болка. И няма кауза под слънцето, била тя светла и чиста, която да оправдае „затриването на човеци“.
„Сираците на войната“
Било е отдавна, разказваха старите хора
вместо приказка вечер преди да заспим,
когато преминала оттук войната последна,
заедно със суровите, брулени в битки воини,
вървяло момче, да кажем по-точно 12-годишно хлапе –
босо, без нож и без пушка, с изранени крака и ръце,
вървяло с войниците, с големите, уж знаещи всичко мъже,
защото там, в Родината, нямало нищо –
ни дом, ни близък човек, при когото да спре!
Аз не знам чия е тази война и всяка война,
кой е причина за всичките тези страдания
и чия е тази огромна зловеща вина
и как може да има за война оправдания?
Да убиваш по заповед, за да не бъдеш убит,
да заколиш ближния, да погубиш брат си,
за да не бъдеш ти самият заклан и убит?!
Аз не вярвам, не вярвам на тия певци и поети,
които във песни възпяват, във рими, в куплети
палачи, убийци, колачи, които човеци затриват,
макар и в името на каузи светли, красиви…
Аз не зная чии са тези войни и на кого са потребни,
но знам, че ние всички се раждаме с много вини
и сънуваме често своите си погребения.
И ако за всичко може да има причини логични
и за всичко да има безброй оправдания лични
то кажете ми, моля – по-високо, по-звучно,
обяснете ми, моля, ако може научно,
съдбата на този малък хлапак синеок,
тръгнал на бой без раница, бос,
без пушка, без каска, дори и без нож,
тръгнал с мъжете в тази чужда война,
защото там, в Родината, няма никого, няма дом и храна.
Обяснете ми, моля – ако може строго научно,
коя сила повдигна ръката със ножа
на въоръжен до зъби чичко ПРОТИВНИК,
който преряза гърлото на детето, 12-годишно,
на този войник синеок,
тръгнал с татковци в тази чужда война,
защото няма дом и при кого да остане вкъщи.
Аз не зная на кого са всичките тези войни
и дали има поне едно оправдание,
в името на което, за да спечелиш война,
да заколиш дете в кръв и стенания,
което в Родината своя нямало при кого да остане –
сираче с Родина за майка –
най-съкровено желание!
