В китния двор на Творителница „О`Писменехъ!“ обичаната българска поетеса и журналистка от Враца Яна Кременска събра снощи приятели, почитатели и творци, за да сподели с тях своята най-нова творба – десетата си стихосбирка „Нека е всичко“. Гостите на събитието преминаха под свод от билки и цветя в чест на магичния празник Еньовден, а след това бяха приветствани от домакина Диян Павлов – Джими с наричания за здраве и любов. Всички получиха китка здравец, омотана с червен конец, за да отнесат посланията на специалния ден в домовете си.
Поетесата, която отпразнува така нестандартно имения си ден в Плевен, беше представена от литературния критик Лалка Павлова. Аудиоотзив за нея сподели и поета Недялко Йорданов, който е редактор на най-новата й книга. Специални дарове и подходящи нейни стихове поднесоха ученички, облечени в народни носии.
За радост на почитателите си Яна Кременска рецитира подбрани свои творби и благодари многократно на почитателите си за поканата и организацията на това първо нейно гостуване в Плевен. Тя отправи и думи на възхищение от творчеството на поетесата Весела Димова, която съпреживя събитието от първия ред на публиката. Тя, от своя страна, призна, че изключително цени творчеството на Яна Кременска и й подари свои поетични книги.
Именичката прие топли слова на благодарност за докосващото изживяване от зрителите, много цветя, подаръци и пожелания за здраве, любов и несекващо вдъхновение. „Благодаря на всички за прекрасните пожелания, за добрите мисли, наричанията, билките и усещането за човеци! Тъпкано да ви се връща!“, обърна се към публиката тя.
За думите, организирани от ритъма, многозначността и чувствата, за вдъхновенията и темите в творчеството й, за жената и детето, които живеят едновременно в нея, сподели откровено, с топлина и усмивка, Яна Кременска.
Яна, това е 10-та ти стихосбирка. С какво това твое духовно дете е по-различно от всички останали и какво важно вложи в него?
С нищо не е по-различно от останалите, освен това, че е най-малкото дете. Това съм аз в определен момент от живота си. Усмихвам се, защото след всяка книга си обещавам, че повече няма да пиша, но се появява следващата ми творба. Обаче има и периоди, в които спирам. Имаше 10 години, в които не написах нито дума, но изобщо не страдах от това и не ми липсваше.
Как се получава така, че имаш дълги творчески паузи и изведнъж отново те осенява искрата на вдъхновението?
Вероятно човек има нужда и от мълчанията си. Да му отлежи в душата това, което се случва: да натрупа тъга, да натрупа умора, да натрупа любов, защото и това е товар и тежи понякога. След това идва един момент, в който не можеш да държиш всичко това в себе си и трябва да го разкажеш, да споделиш. При мен така се получава писането – нищо свръхестествено няма в него.
Недялко Йорданов е редактор на последната ти книга. Чухме много хубави слова от него за теб. Той казва, че ти носиш у себе си едновременно мъдростта на зрялата жена и наивността и чистотата на детето.
Това съм си аз. Не за първи път работим с Недялко Йорданов – той е редактор и на книгата ми „Напук на сезона“. На мен ми е много трудно да озаглавявам стихотворенията си – пиша си и след това най-лесно ми е да взема нещо от текста и да го сложа отгоре. Той, обаче, има възражения и казва: „Не, това е безотговорно. През цялото време заглавието вика отнякъде, а ти не го чуваш.“ И понеже споря, вероятно детинското там го разпознава. Освен това много ми се иска светът да бъде чист, какъвто го виждат децата, преди някой да им е счупил душите. Сигурно и това е доловил.
Имаш любими теми, които те съпътстват във времето. Ще ги споменеш ли?
Недялко Йорданов каза една от темите – това е заигравката ми с приказките. Принцът и пантофката, Пепеляшка, Хензел и Гретел, Палечко – всичките ги забърквам в общи каши. Даже имам стихотворение, което започва така: „Събрах ги във съдран чувал – какво като са приказни? За никого не ми е жал и няма да ми липсва.“ Друга любима тема ми е селото. Аз не съм живяла никога на село, ама никога! Но толкова обичам да отида някъде там и да има баби, да има дядовци, стари, стари–престарели, до земята приведени. И да ми разказват истории – тя и работата ми е такава и може би затова го чувствам като моя тема. Друга тема са козите. Те пък идват от това, че редакторът на деветата ми стихосбирка – композиторът Константин Манолов, след дълги спорове с мен, толкова се вбеси веднъж на ината ми, че ми каза: „Коза такава!“. А на мен пръст ми покажи, или дума ми кажи, за да се хвана за нея. И от там дойде темата за козите, на която излях много стихотворения. Други теми са любовта, тъгата. И Господ. Имам едно стихотворение „Господ е жена“. Ти ще си го прочетеш и ще разбереш защо.
Сещам се кое е. А на този етап какво човърка поетичната ти душа и те води към следващи творения?
Лалка Павлова в своя анализ на творчеството ми спомена, че десетата ми книга е продължение на деветата – не можах да спра, просто продължих да пиша. А вече имам стихотворения като за половин нова книга. Времето е такова сега, че повече изпитвам гняв и омерзение. Така че като си отлежи хубаво, като си ферментира, предполагам, че ще избие и втората част на тази книга ще е точно такава – няма да е любов.
По кое време на денонощието пишеш? Имаш ли запазен час за поезия?
Не, нямам такова време. Не чакам да се стъмни, не чакам да се съмне. Когато ми се допише, веднага го правя.
Прав ли е Недялко Йорданов, че изливаш стиховете си на един дъх?
Да, пиша много бързо. Първо усещам стихотворението като ритъм и изведнъж си идват думите сами. После си казвам: „Боже, аз ли го написах това!“Буквално за 3-4 минути пиша стихотворение, не редактирам никога. Ако става – става, ако не става – отива там, откъдето е дошло.
Какво си пожелаваш?
Аз на всички пожелавам да са здрави – особено сега, и да остаряват красиво!
И аз ти го желая. Както и вдъхновение!
Благодаря!