Разтърсваща, емоционална, много топла и завладяваща – това са малка част от епитетите за новата поетична книга „И тъмното почва да свети“ на Павлина Йосева, която беше представена за пръв път снощи в уютния двор на „Творителница О` Писменехъ“ в Плевен. За многоликата същност на поетесата, която е и художник, автор и изпълнител на поетични спектакли, актриса на свободна практика, режисьор и оператор на няколко документални филма, говори Диян Павлов – Джими, домакин на събитието и автор и на предговора към стихосбирката, който сподели с аудиторията.
Съучастник в творческата вечер беше Надежда Цанкова, която впечатли присъстващите първоначално с изпълненията си на кавал, а в последствие и с песни в съпровод на китара, създадени по стихове на Павлина Йосева. Поетесата обгърна с озаряваща усмивка публиката и запали в душите разноцветни огньове със своите откровения за Вселената, която може да бъде прочетена, за селото, което бавно изтънява, за звездите, падащи като кошути, за бялата вода, за случващото се отвъд тишината и с концерт за две ръце и двеста рани.
Горещи сълзи, усмивки и възторг върнаха зрителите като награда за участниците в спектакъла и отнесоха със себе си невидима частица удовлетворение от съпреживяното.
Специално за читателите на „Духът на Плевен“ Павлина Йосева сподели интересни мисли за творческия процес, словото и пречистващата сила на смеха, който е друга нейна любов.
Новата Ви поетична книга „И тъмното почва да свети“ вече стигна до много читатели и успя да ги вдъхнови и възхити. Как Ви кара да се чувствате това Ваше ново духовно дете?
Тази книга е знакова за мен – тя е като светлина след сравнително дългия период на изолация. Не случайно избрах точно това заглавие. То е валидно за самата мен и е послание към всички хора – след тъмното винаги идва светлината.
Значи сте оптимист и надеждата Ви е много важна.
Да, въпреки че имам стихове, които са доста тежки и трудни за четене, моята природа на оптимист ме спасява, превеждайки ме през всичко – винаги с благополучен финал и винаги спасявайки светлината в мен.
Как Ви посещават тези специални думи, които се изливат в една цялостна форма? Как идват – като река, като музика, като словопад, или редактирате, преосмисляте, оставяте новата творба да отлежи?
При мен, може би, е компилация от двата основни начина, защото стиховете ми идват точно като словопад, като някаква стихия, която, разбира се, дълго време съм отглеждала в себе си, усещала съм, че нещо бушува, че нещо ще излезе, но, за съжаление, моите творби не ме оставят да спя – будят ме нощем и аз трябва да стана, за да ги запиша. Случвало ми се е да не ги „уловя“ на момента и до сутринта те изчезват. След този акт на сътворението с вдъхновение предстоят дни и седмици – понякога месеци и години, работа върху едно стихотворение. При мен така се случват нещата. Може би, защото сама съм си вдигнала летвата и сама изисквам повече от себе си, тъй като изпитват огромна отговорност пред датата, на която съм се родила – 24 май, и искам да изпипам възможно най-добре формата. Не искам да оставя тази стихийност, с която идва стихотворението – има нужда от преосмисляне, преподреждане на нещата в спокойно състояние. Няколко дни след написването не го пипам, оставям го да отлежи и после започвам да работя върху него.
Имате много тежки творби, в които редите трагични и драматични картини. Как се раждат пък те? Предполагам, че първо разтърсват Вас?
Единствено в периода, в който чувствам тази тежест, че зрее в мен, като някакъв плод, се чувствам неспокойна. Щом се роди стихотворението, се успокоявам, работя и след време, когато го чета или рецитирам, мен не ме докосва, не ме трогва, даже се чудя на хората защо им е тъжно.
Пишете и много весели творби.
Аз съм малко в двете крайности – типично за зодия Близнаци. Пиша или много тъжни, или много смешни творби. Средната база ми се губи някъде.
А катарзисно ли е за Вас да пишете творби в диаметрално противоположни посоки?
Не го приемам така. По-скоро е като обреченост, като нещо, което трябва да изпълня в двете крайности. И се стремя в ежедневието, в живота да бъда по-умерена, по-балансирана, усмихната, но не прекалено хвърчаща – с едното пръстче на крака да докосвам земята. Никога да не се отлепям от нея, въпреки че съм и мечтателна, и летяща, но съм и реалист.
Със словото от кога сте свързани?
Първото стихче се роди, когато бях на 8 годинки. Посветих го на мама – и до сега го помня. И полека-лека си тръгнаха нещата. В началото с теми за гората, луната, птичките, постепенно започнах да търся себе си – и до сега се търся и се намирам на моменти.
Помните творбите си наизуст, а и тези на други автори. Това дарба ли е?
Мога да разкажа много интересен случай по този повод. Бях на 13-14 години, когато по-голяма моя приятелка с интерес към литературата ми беше дала в ония времена едно списание „Пламък“ – тогава нямаше Интернет. В него аз открих поемата „Последна любов“ на Петър Анастасов. Прочетох я 3 пъти, искрено възхитена – на тази възраст все още не бях чела нещо толкова изваждащо от обувките, легнах със списанието и заспах. На сутринта приятелката ми дойде, за да ми каже, че трябва спешно да върне списанието на собственика му. Аз го дадох, затворих вратата, захлупих се на леглото и заплаках. Упреквах се, че не съм преписала поемата, но в един момент си казах, че все нещо ще си спомня. Взех тетрадка и химикалка и написах цялата поема. Оказа се, че имам избирателна памет – до тогава не го знаех, и когато нещо много ми харесва, имам способността да го запомням. Това, разбира се, за моите стихове не е валидно. Тях ги помня, защото много работя върху тях. И докато редактирам, се усамотявам някъде и чета на глас, за да чуя къде се спъва ритмиката, как звучат римите и т. н. И, повтаряйки стихотворението, го запомням. Така че нямам някакъв кой знае какъв талант.
Споменахме за Вашата друга страна – весела, забавна и будеща радост сред най-разнообразна аудитория по света и у нас. Вече два пъти представихте в Плевен Вашия авторски спектакъл „За хубавото на лошото“, в който сте подкрепена от китарата на Надежда Цанкова. Защо се представяте и в тази роля?
В началото тези стихчета се родиха на шега, като мое собствено забавление. Излизаха ми в съзнанието много хубави, весели думички, забавни и страннозвучащи, запаметени от моите баби и прабаба. И ми се прииска да ги съхраня чрез много закачлива форма. В началото започнах да публикувам в Интернет с голям страх, защото това са диалектни думи, трудно разбираеми и ако човек не знае как да ги прочете, всичко може да звучи глупаво и безсмислено. Постепенно събрах кураж, защото почитателите на този вид забава започнаха да се увеличават. Даже в един момент се оказа, че стана мода в литературното виртуално пространство и си осигурявахме весел финал на деня след тежкия работен ден. В тези импровизирани виртуални села се превръщахме в баби и дядовци, а се забавлявахме като малки деца. През 2011 г събрах тези стихове в стихосбирката „Еротика по селски“. Към книгата записах един аудио диск като помощно средство за хората, които не са се докосвали до тези диалекти. Получавала съм най-различни коментари – и позитивни, и негативни, но аз не съм се обиждала. Някои стихотворения ги пиша от мъжки род, което озадачава някои читатели. Радва ме това, че много хора харесват стиховете и ги споделят, дори на странни места, като сайт за градината, сайт за разкрепостени македонци и др.
Почитателите на Вашия хумор стават все повече.
Това може само да ме радва, защото хората все повече имаме неистова нужда от смях. Затова аз акцентирам на хумористичните спектакли, които правим с Надежда Цанкова, като, разбира се, сериозната нишка не я изпускам. Тя е по-стойностна като литература, другото е разтуха, забава, предизвикателство към усмивките на другите.
Да Ви върна към новата книга. Защо първото й представяне се състоя в Плевен?
Аз съм родена в Шумен, но моят живот от ранно детство винаги е бил свързан с Плевен. Имах леля – сестра на майка ми, която беше омъжена в Плевен, и аз всяка ваканция прекарвах в жилищен блок „Марс“. Плевен е градът на моето детство, вторият ми роден град, както съм го наричала. Живях много години в София, после в Испания и по време на карантината дойдох в Долни Дъбник – в къщата на приятели, и много ми хареса. Влюбих се в спокойствието и тишината, в песента на щурците, в близостта на Плевен – винаги мога да дойда тук и да срещна сродни души. Чувствам се на мястото си сега. Беше закономерно имунно тук да е първото представяне на книгата ми.
Къде ще е следващото събитие?
На 18 септември ще гостуваме с хумористичния спектакъл в Русе, на 24 септември – в Сопот, на 29 септември – в Панагюрище, а на 30 септември в галерия „Класика“ в София ще бъде второто представяне на стихосбирката „И тъмното почва да свети“.
Желая успех на всички събития!
Много благодаря за вниманието!
