Обичаната българска поетеса и художник Мира Дойчинова – irini, споделя своя вълшебен свят в новата си книга „Дом на звезди и вятър“, която съвсем скоро ще е достъпна за читателите. Това е 7-та й творба, в която е автор не само на стиховете, но и на приказните илюстрации към тях. Представянето на четивото пред публика трябваше да се състои на 25 март в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София, но предвид извънредната ситуация в страната е отменено за неопределено време.
„Дом на звезди и вятър“ събира 80 творби на Мира Дойчинова, писани през последните 2 години. Редактор на книгата е тя, както и на предишните три. „Заглавието е много лично и всеки стих описва собствения ми живот, но така е и с всяка от предишните ми книги, в зависимост от това в какъв етап от развитието си по пътя се намирам. Аз съм автор на илюстрациите във всичките ми книги, в които има такива – включително и на кориците. Не знам как ми идват, рисувам от дете. Това е най-голямата ми страст, появиал се много преди писането. Пиша от 7-годишна, но рисувам от втората си годинка. Предполагам, че това е моят начин да изразя душевността си, защото понякога думите не стигат. И тогава на помощ идват цветовете“, разказа специално за читателите на „Духът на Плевен“ поетесата. И добави, че вдъхновението й винаги е било едно и също – това е животът във всичките му прекрасни форми и цветове. „Опитвам се да разбера смисъла на всичко, защо сме тук и изобщо какъв е замисълът зад привидното“, добавя тя.
Описва се като комплексна личност, но винаги насочена навътре. Външният живот като цяло изобщо не я вълнува, което е странно за човек зодия Лъв, и то роден на 1 август, но тя е далеч от астрологията и числата. Предпочита да се придвижва по пътя си интуитивно, а материята винаги оставя на заден план. Във фокуса на вниманието й е друго. „Сякаш винаги има нещо по-важно от физическото. Нещо, което трябва да се изрази. И точно към това изразяване е устремено цялото ми същество и не може да се спре. Разтварям се напълно в себе си и това ми е достатъчно“, разказва за творческите си провокации тя.
Определя се като тотален интроверт, който концентрира всичко и го изживява много дълбоко в себе си, което след това избухва навън като експлозия, защото просто няма къде другаде да отиде. „Тоест, аз не творя за хората, а творя, просто защото нямам друг избор. Всичко, което нося, трябва да бъде изразено, иначе ще се взривя като атомна бомба. Така че и стиховете, и рисунките ми са провокирани от една много дълбока чувствителност, която, вероятно, е предмет на психологията, но аз самата не мога да обясня. Просто съм си такава – това е най-лесното оправдание“, добавя с усмивка тя.
Новата 2020 година за нея е като всяка друга, защото се самоизолира и отдалечава от хората от дете, така че нито едно извънредно положение не може да я притесни. „Мога да съм себе си, само ако съм далеч от всички“, обобщава Мира Дойчинова. През целия си житейски път чувства, че сякаш мястото й не е тук. Душата й е някъде другаде през цялото време, но знае, че щом съществува физически, значи има нещо недовършено, което е нейна отговорност. „Творчеството не е бягство от действителността, а себеизразяване. Тотално. Това, което съм аз отвъд човешките ограничения. Затова не мога да го обясня с думи, но се усеща, предполагам. Сега можете да си обясните и заглавието на новата ми книга – „Дом на звезди и вятър“, добавя Мира Дойчинова.
Пътешествието й към себе си е в синхрон с многото пътувания на външен план. Родена е в Лом, а израства в Ямбол, Ловеч и София. В момента живее и твори във Видин. „Който е писал съдбата ми, е имал чувство за хумор. Но няма значение къде се намирам, стига да нося себе си с мен“, категорична е тя. И не спира да се носи – многолика, топла, чувствителна, оригинална в творческия си изказ и с душевност, неизмерима като Вселената.
В своето изкуство тя влага цялата си любов, всичкото си време и внимание. В момента е в особено силен духовен цикъл, в който открива прекалено много неща наведнъж и понякога дори й идват в повече. „Предполагам, че затова избухват навън в такова дълбоко себеизразяване. Вдъхновението ни управлява и само трябва да го последваме. Защото Духът определя Пътя. Опитай се да управляваш вдъхновението, и то ще изчезне веднага, на секундата“, убедена е тя. Затова не изпуска нито миг да го следва, да пътува с чувствата, мислите и въображението си, следваща неотклонно интуицията си за посоката. Защото времето й е безценно – всеки ден я посреща с хиляди задачи и тя няма търпение да им се посвети. Така се ражда нейното изкуство, което докосва сетивата на хиляди читатели и на няколкото близки нейни приятели. Това е нейната мисия, вярва дълбоко тя, и й се отдава без остатък.
За читателите на „Духът на Плевен“ поетесата сподели няколко красиви творби от новата си книга, както и вълшебни илюстрации.
Дом на звезди и вятър
На ръба на летящата пролет
и в звука на игривия вятър,
който с обич разрошва тополите,
после хитро се сгушва в тревата
и разлиства простор за калинките,
и се пръсва във пух от глухарчета –
малки точки в небето ми, синьото –
най-безбрежния път за душата ми,
през далечни земи на надеждата
и безкрайните дни – океани,
аз ще бъда най-тихата нежност,
ще горя и ще дишам за двама,
а когато нощта ме прегърне
и луната сребристо вали
от любов този свят ще превърна
в дом за всички бездомни звезди.
Душата ми не се продава
За няколко пробити гроша,
за безконечни обещания,
за нещо лъскаво и пошло,
и за едното препитание,
за измечтани дивиденти,
за пренебрегнатата съвест,
и за отрязаните ленти
в стремежите да бъдем първи,
за някакво специално място,
и за съмнителното време,
в което се продава щастие,
но всъщност е ужасно бреме,
за привилегии в съдбата,
и за напудрената плява
във този танц на суетата –
душата ми не се продава.
Докато всичко отлита
Съвсем внезапно осъзнавам –
(така е простичко, нали) –
аз съм родена да създавам,
а времето – за да руши…
Това е толкова логично,
щом пламъкът привлича мрак.
Аз съм призвана да обичам.
Съдбата – да подлага крак…
Разбирам, никак не е лесно
да бъдеш сам срещу света.
И нищо чудно – твърде често
си тръгвам духом към дома…
Животът ми е тъй орисан,
че няма начин да е друг.
В пролуките ще търся смисъл…
И просто ще остана тук.
Неизменно
Между падащи мълнии
и прелитащи птици,
и листенца покълнали
сред горящи искрици,
между въглен и пепел,
между вятър и прах,
сред плача на небето
и първичния страх –
с тази буря в сърцето,
с тази мисъл в ума
аз вървя накъдето
ще надбягам шума…
В кръговрата себичен
на сълзи и на огън –
аз вървя и обичам…
Само толкова мога.
В крайна сметка
Сред отломки от думи
и пробити надежди,
сред лъжите нечути
в обещания нежни,
през далечните бездни
и зад близки завои,
и във риск да изчезна
от внезапни порои,
от жестоки предателства
и безсмислени драми,
от фалшиви приятелства
и сълзи изиграни,
след спечелени срокове
във двубоя нелек,
моят смисъл в живота е
да остана човек.
Затова го пазете
Този свят ще ми трябва. Ще го нося отвъд.
За да види небето как се лутаме хората.
Колко често умираме от недостиг на път
и заключваме птиците, и пустеят просторите…
Този свят ми е нужен. После ще го разкажа.
Ще разнищя докрай всяка тежка сълза.
Ще запиша победите, и провалите даже.
Ще превърна във истина всяка лъжа…
Ще намеря добро и където го няма,
или просто от нищото – ще го създам.
На това се научих – да мечтая за двама.
В този свят непонятен, и отчайващо сам,
в който стъпки на обич и надежда ехтят,
аз ще помня дъха на едно малко цвете.
Трябва нещо да имам за безкрайния път…
Този свят ми е нужен… Затова го пазете.