Поетесата и художник Мира Дойчинова споделя своя вълшебен свят в новата си книга „Дом на звезди и вятър“

0
2530
Мира Дойчинова

Обичаната българска поетеса и художник Мира Дойчинова – irini, споделя своя вълшебен свят в новата си книга „Дом на звезди и вятър“, която съвсем скоро ще е достъпна за читателите. Това е 7-та й творба, в която е автор не само на стиховете, но и на приказните илюстрации към тях. Представянето на четивото пред публика трябваше да се състои на 25 март в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София, но предвид извънредната ситуация в страната е отменено за неопределено време.

Мира Дойчинова

„Дом на звезди и вятър“ събира 80 творби на Мира Дойчинова, писани през последните 2 години. Редактор на книгата е тя, както и на предишните три. „Заглавието е много лично и всеки стих описва собствения ми живот, но така е и с всяка от предишните ми книги, в зависимост от това в какъв етап от развитието си по пътя се намирам. Аз съм автор на илюстрациите във всичките ми книги, в които има такива – включително и на кориците. Не знам как ми идват, рисувам от дете. Това е най-голямата ми страст, появиал се много преди писането. Пиша от 7-годишна, но рисувам от втората си годинка. Предполагам, че това е моят начин да изразя душевността си, защото понякога думите не стигат. И тогава на помощ идват цветовете“, разказа специално за читателите на „Духът на Плевен“ поетесата. И добави, че вдъхновението й винаги е било едно и също – това е животът във всичките му прекрасни форми и цветове. „Опитвам се да разбера смисъла на всичко, защо сме тук и изобщо какъв е замисълът зад привидното“, добавя тя.

Описва се като комплексна личност, но винаги насочена навътре. Външният живот като цяло изобщо не я вълнува, което е странно за човек зодия Лъв, и то роден на 1 август, но тя е далеч от астрологията и числата. Предпочита да се придвижва по пътя си интуитивно, а материята винаги оставя на заден план. Във фокуса на вниманието й е друго. „Сякаш винаги има нещо по-важно от физическото. Нещо, което трябва да се изрази. И точно към това изразяване е устремено цялото ми същество и не може да се спре. Разтварям се напълно в себе си и това ми е достатъчно“, разказва за творческите си провокации тя.

Определя се като тотален интроверт, който концентрира всичко и го изживява много дълбоко в себе си, което след това избухва навън като експлозия, защото просто няма къде другаде да отиде. „Тоест, аз не творя за хората, а творя, просто защото нямам друг избор. Всичко, което нося, трябва да бъде изразено, иначе ще се взривя като атомна бомба. Така че и стиховете, и рисунките ми са провокирани от една много дълбока чувствителност, която, вероятно, е предмет на психологията, но аз самата не мога да обясня. Просто съм си такава – това е най-лесното оправдание“, добавя с усмивка тя.

Новата 2020 година за нея е като всяка друга, защото се самоизолира и отдалечава от хората от дете, така че нито едно извънредно положение не може да я притесни. „Мога да съм себе си, само ако съм далеч от всички“, обобщава Мира Дойчинова. През целия си житейски път чувства, че сякаш мястото й не е тук. Душата й е някъде другаде през цялото време, но знае, че щом съществува физически, значи има нещо недовършено, което е нейна отговорност. „Творчеството не е бягство от действителността, а себеизразяване. Тотално. Това, което съм аз отвъд човешките ограничения. Затова не мога да го обясня с думи, но се усеща, предполагам. Сега можете да си обясните и заглавието на новата ми книга – „Дом на звезди и вятър“, добавя Мира Дойчинова.  

Пътешествието й към себе си е в синхрон с многото пътувания на външен план. Родена е в Лом, а израства в Ямбол, Ловеч и София. В момента живее и твори във Видин. „Който е писал съдбата ми, е имал чувство за хумор. Но няма значение къде се намирам, стига да нося себе си с мен“, категорична е тя. И не спира да се носи – многолика, топла, чувствителна, оригинална в творческия си изказ и с душевност, неизмерима като Вселената.

В своето изкуство тя влага цялата си любов, всичкото си време и внимание. В момента е в особено силен духовен цикъл, в който открива прекалено много неща наведнъж и понякога дори й идват в повече. „Предполагам, че затова избухват навън в такова дълбоко себеизразяване. Вдъхновението ни управлява и само трябва да го последваме. Защото Духът определя Пътя. Опитай се да управляваш вдъхновението, и то ще изчезне веднага, на секундата“, убедена е тя. Затова не изпуска нито миг да го следва, да пътува с чувствата, мислите и въображението си, следваща неотклонно интуицията си за посоката. Защото времето й е безценно – всеки ден я посреща с хиляди задачи и тя няма търпение да им се посвети. Така се ражда нейното изкуство, което докосва сетивата на хиляди читатели и на няколкото близки нейни приятели. Това е нейната мисия, вярва дълбоко тя, и й се отдава без остатък.

За читателите на „Духът на Плевен“ поетесата сподели няколко красиви творби от новата си книга, както и вълшебни илюстрации.

Дом на звезди и вятър

На ръба на летящата пролет

и в звука на игривия вятър,

който с обич разрошва тополите,

после хитро се сгушва в тревата

и разлиства простор за калинките,

и се пръсва във пух от глухарчета –

малки точки в небето ми, синьото –

най-безбрежния път за душата ми,

през далечни земи на надеждата

и безкрайните дни – океани,

аз ще бъда най-тихата нежност,

ще горя и ще дишам за двама,

а когато нощта ме прегърне

и луната сребристо вали

от любов този свят ще превърна

в дом за всички бездомни звезди.

Душата ми не се продава

За няколко пробити гроша,
за безконечни обещания,
за нещо лъскаво и пошло,
и за едното препитание,
за измечтани дивиденти,
за пренебрегнатата съвест,
и за отрязаните ленти
в стремежите да бъдем първи,
за някакво специално място,
и за съмнителното време,
в което се продава щастие,
но всъщност е ужасно бреме,
за привилегии в съдбата,
и за напудрената плява
във този танц на суетата – 
душата ми не се продава.

Докато всичко отлита

Съвсем внезапно осъзнавам –

(така е простичко, нали) –

аз съм родена да създавам,

а времето – за да руши…

Това е толкова логично,

щом пламъкът привлича мрак.

Аз съм призвана да обичам.

Съдбата – да подлага крак…

Разбирам, никак не е лесно

да бъдеш сам срещу света.

И нищо чудно – твърде често

си тръгвам духом към дома…

Животът ми е тъй орисан,

че няма начин да е друг.

В пролуките ще търся смисъл…

И просто ще остана тук.

Неизменно

Между падащи мълнии

и прелитащи птици,

и листенца покълнали

сред горящи искрици,

между въглен и пепел,

между вятър и прах,

сред плача на небето

и първичния страх –

с тази буря в сърцето,

с тази мисъл в ума

аз вървя накъдето

ще надбягам шума…

В кръговрата себичен

на сълзи и на огън –

аз вървя и обичам…

Само толкова мога.

В крайна сметка

Сред отломки от думи
и пробити надежди,
сред лъжите нечути
в обещания нежни,
през далечните бездни
и зад близки завои,
и във риск да изчезна
от внезапни порои,
от жестоки предателства
и безсмислени драми,
от фалшиви приятелства
и сълзи изиграни,
след спечелени срокове
във двубоя нелек,
моят смисъл в живота е
да остана човек.

Затова го пазете

Този свят ще ми трябва. Ще го нося отвъд.

За да види небето как се лутаме хората.

Колко често умираме от недостиг на път

и заключваме птиците, и пустеят просторите…

Този свят ми е нужен. После ще го разкажа.

Ще разнищя докрай всяка тежка сълза.

Ще запиша победите, и провалите даже.

Ще превърна във истина всяка лъжа…

Ще намеря добро и където го няма,

или просто от нищото – ще го създам.

На това се научих – да мечтая за двама.

В този свят непонятен, и отчайващо сам,

в който стъпки на обич и надежда ехтят,

аз ще помня дъха на едно малко цвете.

Трябва нещо да имам за безкрайния път…

Този свят ми е нужен… Затова го пазете.

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here