Дончо Цончев

Професионален мечтател, страстен ловец и известен оплаквач на убитите от самия него животни във вид на разкази, изпълнен с несъвършенства в делата си и с наивни, прекрасни идеи. Така накратко описва себе си писателят Дончо Цончев, който си отиде на този ден преди 10 години. Роден е на 27 юли 1933 г. в град Левски. Завършва гимназия в София и геология в СУ „Климент Охридски“ (1959 г.).

Бил е завеждащ редакция в издателство „Народна младеж“ (1968-1970), заместник-главен редактор на „Профиздат“ (1970-1973), завеждащ отдел „Българска литература“ в списание „Съвременник“ (1973-1989). Директор е на списание „Лов и риболов“ и основател и директор на вестник „Наслука“. Дончо Цончев е депутат в 40-то Народно събрание (2005-2009). Носител е на националната награда „Елин Пелин“ (1996), а през 2004 г. е награден с орден „Стара планина“ – първа степен, за големите му заслуги към българската литература и по случай неговата седемдесетгодишнина. На 14 декември 2007 г. му е връчена Голямата награда за литература на Софийския университет, а същата година е отличен с руския орден „Княз Александър Невски“ – II степен. Носител е и на наградата „Златен век“ на Министерството на културата (2010). През 2011 на негово име е учредена наградата „Дончо Цончев“ на Националното ловно рибарско сдружение „Съюз на ловците и риболовците в България“.

Дончо Цончев е автор на близо 60 книги с проза и публицистика. Пише пиесите „Хубавата Мария“, „Неупотребените“, „Интимна терапия“, „Конфликтна личност“, сценария за телевизионния театър „Почти семейна история“, сценарии за филми: „Голямата победа“ (1973, реж. Васил Мирчев), „Правилата“ (1978, съвместно с Орфей Цоков, 2-сериен телевизионен филм), „Събитие на шосето Лондон-Калкута“ (1979) и др. Създава и детско-юношеска проза (напр. повестта „Малкият водолаз“ от 1970).

Стилът му е непринуден и изпълнен с разговорни, често дори жаргонни диалози. Негови произведения са преведени на над 28 езика.

Миниатюри от Дончо Цончев

Имаш ли си човек?

Когато си много, много готина (млада, хубава, богата, ухажвана, обичана, търсена, умна, весела, шетлива, артистично несръчна, обещаваща, необещаваща, атрак- тивна, сдържана, пищна, скромна, необуздана, ерудирана, семпла, глезена, послушна, непретенциоз­на, бунтовна, именита, анонимна), всички ти се усмихват. При­емат те. Желаят те.

Когато си кофти (просто кофти, все едно как и защо), всички бързат да те отминат. Не те приемат. Не те желаят.

И все пак винаги има един, кой­то не гледа каква си. Не мисли за това. Ти просто си неговият чо­век.

Той е твоят човек и цената му е по-голяма от цената на всички останали, взети заедно.

Заедно

Живеем си така един до друг — много време. Заедно – „дето се вика“. Дето се вика – „заедно“.
За едно. Но то — едното — от­давна вече не е само едно.
Казваме, че ни е гот, разбира се. Това усилва завистта на другите, а тя пък усилва нашата възмож­ност да мислим, че наистина ни е гот.
Не ни е гот. Ужасно сме само­тни — всеки за себе си.
И заедното е отдавна невъз­можно, защото… защото всъщност то е материя само за споме­ните и мечтите.
То е дума.
Духовният човек постепенно загубва интереса си към делата и все повече внимава в думата. Той всъщност — към края — живее са­мо за нея.
Колко жалко, че в себе си най- много обичаме физическото.
И колко гот.

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here