Моника Василева е родена и живее във Варна. Щастливо обвързана е от 15 години и има десетгодишна дъщеря. Автор е на книгите „Подари си желаното тяло“, „Дневник на необикновената жена“, „Когато Ина срещна Ян“ и „Изгревът“. Освен това тя работи като терапевт тяло, консултант по здравословно хранене, води лекции, пише статии и е приела за своя мисия чрез творчеството си да помага на колкото може повече хора да материализират най-красивите изгреви, които носят вътре в себе си.
Казва, че във всяка от книгите си е вложила частица, изтръгната направо от сърцето й. Приела й за своя мисия чрез словото да подарява надежда, вдъхновение, любов и светли емоции на хората и да ги провокира да търсят и откриват неподозирани съкровища в душите си.
Най-голямата й страст са книгите – обича да ги пише, да ги чете, да ги изучава, да ги вдишва. Обича пролетта, морето, шоколада, чувството на влюбеност и вдъхновение, изгревите, обича да прегръщам дървета и да наблюдава как мравките правят своите мравуняци. И вярва в добротата. С любов опознава своята дълбока и прекрасна женска същност и умее да вижда чудесата, които са отвъд обикновеното. Тя знае, че носи една свещена сила, завещана ù от древните богини и иска да помогне на стотици други жени да я открият.
За любовта към себе си, душата, прошката, вдъхновението, интуицията, тишината, мъдростта, радостта и пъстроцветието на живота, Моника Василева с удоволствие споделя свои мисли с читателите на „Духът на Плевен“.
Автор сте на 4 книги, които са приети много добре от читателите. Върху какво е фокусът на вниманието Ви в момента и имате ли вече визия за следваща творба?
В момента съм се фокусирала върху завършването на петата ми книга. Паралелно с нея пиша и едни ежедневни есета, които са част от един друг мой творчески проект.
Вие сте терапевт тяло, масажист и консултант по хранене, но тези Ви занимания са пряко свързани и с човешката душа. Кой е най-прекият път към нея и с какво се храни тя?
За мен винаги е бил изключително важен холистичният подход към човек. Тялото ни, разумът, душата се обединяват и правят човека, който сме днес. Те не трябва да се разглеждат фрагментарно. На въпроса Ви с какво се храни душата, бих казала предимно с хубави емоции. С много любов. Със сбъднати мечти. Със споделено с близки хора време. Когато човек знае как да живее според шепота на вътрешния си глас, душата е доволно сита почти винаги.
Казват, че тялото се формира от застиналите наши мисли. Ако е така, пътят за неговата промяна какъв е?
Има много начини да промениш тялото си. Най–често случваме промяната със сила на волята. В книгата си „Подари си желаното тяло” се опитвам да представя една друга промяна – тази, която започва отвътре навън. Когато приемеш тялото си такова, каквото е в момента, с всичките му несъвършенства, и с любов започнеш да го твориш такова, каквото би желал да стане. Любовта към себе си, прошката, вдъхновението – всички те също трябва да са част от програмата за отслабване. Успеем ли да нахраним съществото си с всички онези емоции, за които е гладно, много често от само себе си започваме да живеем по един нов начин – с повече здравословни навици, които съвсем естествено влизат в ежедневието ни. Приемем ли тялото си, започнем ли да се чувстваме добре в кожата си, да си подаряваме нещата, от които наистина имаме нужда, храната спира да е заместител на някакви наши липси и ние започваме с нежност и внимание да избираме всичко, с което се храним, започваме да си подаряваме нужните на организма ни сън и почивка, намаляваме нивото на стрес, започваме да се грижим за себе си качествено и с любов.
Разпознавате ли болките и потребностите на клиентите си?
За мен е по–важно не аз да разпозная техните болки и потребности, а да успея да ги насоча към правилната посока, да ги побутна и вдъхновя така че те самите да чуят вътрешния си глас и да осъзнаят своите истински потребности. Вярвам, че всеки човек най–добре за себе си знае от каква храна се нуждае точно неговото тяло в различните периоди, кое е най–доброто за него и какви са следващите здравословни стъпки, които трябва да предприеме, така че да се почувства и да изглежда много по–добре. Вярвам в силата, която всеки един от нас носи в себе си. Това, което винаги съм се опитвала да правя чрез работата си като терапевт – тяло, е да събудя тази сила у клиента, да го накарам да надникне в себе си, да се събуди за истинските си нужди, а след това да се изпълни с вдъхновение и ентусиазъм, с които да осъществи желаната визия.
Вслушвате ли се в интуицията си в работата си? А в личния живот?
Винаги се вслушвам в интуицията си. Смятам, че интуицията е мъдър вътрешен шепот, който идва отвъд разума и логиката. Направо от онова място в нас, където най–силно присъства Бог.
Къде намирате вдъхновението, или то Ви навестява неочаквано?
Вдъхновението е навсякъде. Въпросът е дали сърцето ни ще е отворено за него. Всеки миг, в който си присъствал осъзнато, напълно запленен от случващото се, е вдъхновяваща искрица съзидателност. Денят е изобилен на тези искрици. Стига да умеем да ги усещаме, виждаме, чуваме. Трудните периоди в живота ми, изгревът над морето, капката роса, която се търкулва от листенцето на детелина и тупва на тревата, невзрачното глухарче, една целувка с вкус на морска сол – намирала съм вдъхновението във всевъзможни неща и места. А понякога и то ме е намирало. Просто ей така се е изсипвало отгоре ми и не ме е оставяло дъх да си поема докато не му помогна да се материализира в някаква форма. Последната си книга, „Изгревът”, писах под диктовката на едно такова вдъхновение, което ме заля напълно неочаквано и всепоглъщащо. Беше толкова силно усещане – дъх не можех да си поема, не можех да спя, не можех да се храня. Само пишех. Бях изпаднала в едно транс състояние, толкова красиво и велико, което по никакъв начин не зависеше от мен… И чак когато написах и последната страница от книгата, успях да успокоя огъня, който бушуваше в кръвта ми.
Кога имате нужда от тишина?
В тишината пиша себе си наново. Тишината е мой генератор на сили още от дете. Случвало се е да имам дълги периоди, когато няма как да си „открадна” време само за мен, в тишина, и всеки път през тези периоди усещам как жизнените ми сили се изчерпват, ставам раздразнителна. Всеки ден прекарвам известно време в душевна тишина. Дори и ако трябва да стана в 5 часа, за да си набавя това време. Само когато позволя на мислите ми да притихнат, на брътвежите да се успокоят и да изчезне всеки излишен шум, мога да чуя съвсем ясно какво има да ми казва сърцето.
Как се постига вътрешният покой?
Не мога да кажа, че аз съм го постигнала, за да давам съвети по въпроса. Знам, че понякога ми се случва. С годините като че все по–често ме навестява. И е като свещен химн, който звучи вътре в теб. Пълни те със святост. Колкото повече истина, простота, лекота, доброта, благодарност и любов има в сърцето ми, толкова по–силно усещам покоят да ме залива. Сигурно пътят към него за всеки човек е различен. Всеки сам за себе си трябва да открие своите истини, своите сакрални посоки, уникалните съставки на своя душевен мир.
Споделяте, че „всяко мигновение е божествена искра, която иска да изпълни сърцето със светлост и всеки нов ден е покана за ярко щастие.“ Кога го осъзнахте?
Като дете най–силно съм го осъзнавала. А сега просто се опитвам да не забравям какво съм осъзнавала като дете…
С какво се плащат зрънцата мъдрост?
С парченца личен опит. Понякога и с късчета, отчупени направо от сърцето. Всички ние преминаваме през различни житейски ситуации, през радост и болка, през срещи и раздели. И ако не се страхуваме да преминаваме през всички тези етапи осъзнато, ние трупаме житейски зрънца мъдрост.
Съветвате Вашите последователи да „скочат в радостта, прескачайки оградата на всяко безпокойство, страх и тъга.“ Как да се случи това?
Смятам, че човек ежедневно трябва да се грижи за своята вътрешна хигиена. Да почиства плевелите на безпокойството и излишната тревога. Да прегръща страховете си. Да се вглежда в корените на своята тъга и да се опитва да рисува колкото му е възможно повече усмивки в деня си. Разбира се, че не винаги успяваме. Но колкото по–чисто е вътре в нас, толкова по–лесно ще ни бъде да скочим в чистата радост, в онова състояние на лекота и доброта, което като деца сме чувствали така силно. Вярвам, че всеки нов ден е покана за щастие. Покана да станем по–добри, покана да обичаме повече, да напълним живота си с повече смисъл и истина. От нас зависи дали ще кажем „да” на възможностите, които са скрити зад всеки ъгъл на новия ден.
Написахте „Дневник на необикновената жена“. Кое всъщност прави една жена необикновена, според Вас?
Да, „Дневник на необикновената жена” вече дори излезе и като второ, допълнено издание и към момента си остава най–четената от книгите ми. Всяка жена е необикновена. Според мен колкото по–осъзната е за себе си една жена, колкото по–хармонична и цялостна се усеща, толкова по–близо се намира до своята необикновена женска същност. Всяка жена е уникална, една малка красива вселена. Хубаво е да не забравяме своята женска сила –да не забравяме, че в природата ни е да случваме чудеса, да творим мечти, да обичаме без остатък, да чертаем нови посоки, да раждаме нови светове…
Животът отвътре навън тече в пъстроцветие, убедена сте Вие. Как да допринесем тези цветове винаги да са ярки и завладяващи?
Не е нужно тези цветове винаги да са ярки. Неминуеми са и мрачните краски, и скучното сиво, и черните периоди в живота ни… Човек трябва да приема цялата палитра на живота. Да знае как да рисува и с цветовете, които не обича. Времето си тече предимно отвътре навън според мен. Външните обстоятелства са само подробности. Това как ние реагираме на тях, какво е времето вътре в сърцето ни, как избираме да реагираме в различните ситуации – това е вътрешен процес, който до голяма степен създава картината, която избираме да рисуваме в деня си. И с колкото по–ярки цветове изпъстрим мислите си, с колкото по–светли тонове пишем историите в главата си, толкова по–цветен и красив ще е денят ни.
Детството държи ли Ви често за ръка и къде Ви води?
Мисля, че никога не е пускало ръката ми. Най–често ме води там, където има деца. Много обичам децата. Времето, прекарано в детска компания, е време, което те храни с жизненост и толкова много любов. Докато дъщеря ми беше малка имах възможност на воля да си „крада” детски емоции – да правим куклени къщи от картонени кутии, да рисуваме с часове, да измисляме приказки, да създаваме вълшебни кукли от хартия… Когато чувствам, че поради някаква причина съм пренебрегнала детето, което нося в себе си, просто го извеждам на разходка навън и му позволявам да намери своя начин да върне усмивката си – най–често като си подаря дребна сладост като хубав шоколад, време с приятел, нови цветни моливи, красив тефтер или като осъществя някоя щура идея, която ми е влязла в главата.
Как палите пламъка на живота?
Първо се опитвам да разбера кои са онези неща, които са го угасили. Дали това е била рутината, в която нищо ново не се случва; труден период, през който минавам; липсата на нови творчески искри. След това става много по–лесно да си накладеш огъня, с който да събудиш страстта си за живот. При всички положения за поддържане пламъка на живота ми винаги много са ми помагали дневниците на мечтите ми, които си водя от тринадесетгодишна, тишината, писането и пътуванията.
Какво от себе си отривате у дъщеря си?
Много труден въпрос. Единствените ни общи неща може би са любовта ни към творческите занимания, чувствителността, сърцето на мечтател и умението да планираме. Във всичко друго тя е толкова себе си, толкова различна от мен. И това е чудесно. За мен е изключително интересно да надничам в нейната гледна точка, така открояваща се от моята; да съм под почти постоянна провокация. Винаги съм се опитвала да позволявам на нейната индивидуалност да разцъфва. Преди да родя се чудех как е възможно да има хора, които обичат повече зимата от лятото. И тогава дойде дъщеря ми, която не само и до сега смята, че зимата е най–прекрасният сезон, но и всеки ден продължава да ми показва различна гледна точка на почти всяко нещо.
А на какво Ви учи тя?
Майчинството е най–сериозната школа за живота. Стига да позволим, децата ни могат да станат нашите най–големи духовни учители. В майчинството няма почивен ден, всеки ден трябва да си готов за различни предизвикателства. Покрай дъщеря си се научих на много повече търпение, смиреност и спокойствие. Научих, че по–важно от умението да правиш планове, е умението да бъдеш гъвкав, когато тези планове се сгромолясат. Защото в майчинството всичко е да си точно в този миг и да забравиш за следващия – да пазиш прохождащото човече да не глътне някоя монета в момента, в който отделиш поглед от него; да си готов да промениш цялата си програма, когато детето се събуди с температура, а ти имаш цял ден ангажименти на работа, които по най–бързия начин трябва да отмениш; да изслушваш ученическите случки от деня на детето, които толкова силно са го наранили или развълнували, при това да си точно там, до него, телом и духом. Научи ме да нося рокли, да правя декупаж върху морски миди, да лекувам ранено коляно с целувки, да рисувам еднорози и дъги, да се смея докато не остана без дъх, да бъда много по-общителна. Научи ме на още хиляди подобни неща. Но най–вече ме научи да обичам толкова силно, че в тази любов да загубя напълно представа за себе си, да загубя очертанията на света, за да остане единствено една голяма, пулсираща, безусловна любов.
Имате ли любимо занимание?
Четенето на книги е най–любимото ми занимание за всяка една свободна минута, която имам на разположение. Обичам да стоя с часове в библиотеката. Да обикалям книжарниците. Също така обичам да си правя дълги разходки сред природата, да рисувам и да правя домашни сладкиши.
Как ще прекарате лятото?
Като събирам малки съкровища от всеки летен ден, прости мигове на чиста наслада и радост, за да имам запаси за зимата… Искам да напълня лятото си с много усмивки, море, прегръдки, приятели, с много писане, любов, хубави книги и сладолед.
Какво си пожелахте да Ви донесе юли?
Пътуване до моя най–любим Созопол.
Каква обратна връзка за позитивите от работата Ви дават Вашите клиенти?
Изключително много обичам обратната връзка, която получавам от читателите на моите книги. С много от тях през годините дори си станахме близки, запознахме се и на живо. Някои читатели споделят как книгите ми са повлияли на живота им. Имам толкова красиви истории, подарени от читатели. Писали са ми от романтични пътешествия в Барселона (едно момиче, което твърдеше, че книгата ми е „виновник” любимият мъж да й предложи на това място). Веднъж получих едно много красиво и прочувствено писмо от жена, която лежи в болница, в което изказваше своята благодарност, че книгата ми й дава сили да се бори със заболяването си и стои неотлъчно до нея на болничното шкафче, защото я зарежда с много положителни емоции. Друга жена беше убедена, че след като прочела една от книгите ми, най – накрая успяла да забременее, защото успяла да се отпусне и да прегърне женската си същност. А една млада читателка ми беше написала дълго писмо, в което ентусиазирано ми описваше как след като прочела „Дневник на необикновената жена”, решила да вземе живота си в ръце и да направи кардинални промени, които подробно ми описваше, и които я бяха направили много щастлива. Получавала съм и много писма за чудесни резултати, които читателите на „Подари си желаното тяло” са постигали вследствие на програмата в книгата. Чувството да получаваш тази обратна връзка е уникално! Наистина е несравнимо. Всички тези жени са ме почувствали близка, за да споделят толкова лични истории, да разголят душата си в писмо до някого, когото дори не са виждали на живо. Но точно това е, което правят книгите – сближават хората и ни припомнят, че всички ние сме свързани в една обща история.
Ако не бяхте терапевт и писател, с какво щяхте да се занимавате?
Би ми било интересно да се занимавам с какви ли не неща. Ако можех щях всеки месец да работя нещо различно – фотограф, детска учителка, лекар, инструктор по йога, художник, дизайнер, сватбен агент, барман, екскурзовод… Във всяка професия има нещо вълнуващо. И точно затова обичам толкова много писането – защото ти дава възможност мислено да работиш всяка една професия, която имат героите в книгите ти.
На какво Ви научи двумесечната изолация, в която ни постави пандемията от коронавирус?
Не мога да кажа, че ме научи на нещо ново. По–скоро ми припомни колко ценни са миговете със семейството, уюта на дома, припомни ми колко силно свързана съм с природата, също така ми припомни без колко много неща всъщност мога.
Последната Ви сбъдната мечта?
Последната ми голяма мечта, която в момента сбъдвам, все още зрее в мен, но до известно време ще съм готова да се похваля и с нея. А излизането на четвъртата ми книга „Изгревът” на седми януари тази година беше първата ми сбъдната мечта за 2020 година.
За какво благодарите всяка сутрин?
За всички свои близки хора, с които е богат животът ми, и за шанса да изживея още един ден от чудото на живота.
