Гайдарят Христо Христов от Плевен от дете избира призванието си и го следва неотклонно. В пети клас се записва сам в Националното училище по изкуствата „Панайот Пипков“ със специалност гайда. Талантливият инструменталист продължава образованието си в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив – отново с гайда, а като разширение на специалността учи поп и джаз музика с пиано. В момента е магистър по тонрежисура в Пловдивската академия, част е от ансамбъл „Тракия“ и ръководи своята формация „Оазис“, с която изпълняват негови авторски композиции в различни музикални стилове.
Пътува много в страната и чужбина и работи паралелно по много проекти, включително с обичания народен певец от село Момчиловци, Смолянско, Димитър Кермедчиев, който е един от първите му учители. Труди се усърдно, признателен е на всеки от учители си за професионалното му изграждане, а голямата му мечта са огромните сцени и стадиони у нас и по света, за да може да сподели изкуството си с многохилядна публика.
Гайдарят зарадва почитателите и приятелите си в родния град по време на събитието „При българския корен“ на 2 март 2020 г, организирано от Сдружение „Духът на Плевен“ по повод Националния празник на България.
Кога избрахте гайдата за свой инструмент?
Първоначално ходех на народни танци при Огнян Летов в Центъра за работа с деца в Плевен – той все още води тази детска школа. От там тръгна всичко. Тогава разбрах, че съм музикален и обичам музиката. Наши семейни приятели си бяха дошли от Щатите, където живеят, и искаха да вземат на сина си гайда, за да си спомня за корените си, да не забравя българското у себе си. Аз чух този разговор по телефона между баща ми и негов приятел – именитият родопски гайдар Стефан Янев. Веднага си поисках гайда и аз, но родителите ми сметнаха, че това е временна прищявка на 9-годишно дете. За мой късмет Стефан Янев чу по телефона желанието ми и каза, че ще ми подари една гайда. И след месец аз вече имах желания инструмент – родопска гайда. Коренът на баща ми е от Родопите.
В Плевен обаче никой не даваше уроци по родопска гайда, тъй като тя не е разпространена в тази част на страната. Наложи се да се запиша на уроци при Валентин Недялков – отново в Центъра за работа с деца, и макар че не е гайдар, той ми показа основни неща, но докато станах в 5-ти клас, се учех предимно сам. Трудех се много, когато нещо ми се получеше, ми беше интересно защо, както и когато не се получеше, търсех причините. Дойде денят, в който информирах родителите ми, че искам да уча в Националното училище по изкуствата „Панайот Пипков“. Те не бяха много съгласни, но аз отидох и се записах сам. През лятото се подготвих за приемния изпит по солфеж при г-жа Августина Серафимова, на която съм много благодарен, защото с течение на годините ме научи на много неща, които разбрах чак в университета. Приеха ме с отличие в училището.
В началото бях под ръководството на Димитър Стайков – уникален педагог! Той ме научи на това да не се предавам и да си обичам инструмента, но за съжаление напусна училището и аз отново останах без преподавател. Година по-късно имах огромното щастие да срещна гайдаря Красимир Кондов, който в момента е главен художествен ръководител на Северняшкия ансамбъл за народни песни и танци „Иван Вълев“ в Плевен. Благодарение на него напреднах технически, музикално, слухово, нотно, той даде всичките си педагогически и творчески умения. Красимир Кондов е един от най-изявените гайдари в България, дори след толкова години той си остава една от легендите в това изкуство.
Големи заслуги за моето развитие имат и Веско Андреев, който дълги години беше преподавате по гъдулка в НУИ „П. Пипков“ и ръководеше детския народен оркестър при училището. Учител ми е бил и самият родопски певец Димитър Кермедчиев, с когото в момента работим заедно и аз не спирам да откривам нови неща. Животът на един музикант е свързан с много учители, а ученето продължава през целия живот. Смятам, че би трябвало да е така във всяка сфера на живота.
Решавате да продължите висшето си образование в Пловдив. Защо точно там?
Родителите ми винаги са ни учили с по-голямата ми сестра да обичаме България и са ни показвали нейната красота. Посещавали сме Пловдив много пъти и това беше един от любимите ми градове. Като започнах да се занимавам с музика, чувах за институции като ансамбъл „Тракия“ и Националната академия за музикално, танцово и изобразително изкуство. Гледах много запалено клипове с концерти на всички тези музиканти и мечтаех да бъда част от това висше училище в Пловдив. Никога не съм искал да бъда част от Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ в София. Знаех вътрешно, че в Пловдив е моят път. Той е близо и до Родопите, които много обичам, благодарение на моя баща.
Средата, в която попаднахте, отговори ли на очакванията Ви?
Да, за завършилите национални училища по изкуствата и музикални училища не се изискваше изпит. Подадох документи, приеха ме и започна моето по-мащабно развитие и всичко, което си представях, че може да се случи. Приеха ме в Академичния народен оркестър, в който свирех 3 години. Имахме много концерти и турнета в чужбина – беше много голяма школа за мен. След това, за мое огромно щастие, обявиха конкурс за гайдари в ансамбъл „Тракия“. До последно бях раздвоен дали да се запиша, защото бях респектиран много от тази културна институция. В крайна сметка се явих на конкурса и от 2 години и половина съм гайдар в оркестъра на ансамбъл „Тракия“.
Завършили сте Академията и с избираем предмет поп и джаз с пиано.
Да, в Академията имах свободата да се поинтересувам повече от поп и джаз музиката, да я изучавам по-задълбочено. Винаги съм имал някаква страст към това. До днес имам група, в която основно свиря на синтезатори.
Има ли музика от определена фолклорна област на България, която да ви е особено близка?
Всяка една фолклорна област на България носи много красота, много чар. Най-важното за един музикант, който работи в сферата на фолклорната музика, е да умее да разграничава стилово всички тези области, да умее да свири добре музиката. Нямам любима област, всяка носи съкровище на всеки, който иска да я опознае.
А с какво нашият фолклор е толкова въздействащ на всяка публика?
Всеки българин трябва да е щастлив, именно заради фолклора, който имаме. Мелодически нашият фолклор предразполага към музикално развитие. Може би върху другите народи въздейства разнообразието на фолклорните области, защото всяка една е коренно различна. Неравноделните размери са също многообразни, богатата ладова система. Всичко това е злато за народите от другите страни. Нашият фолклор е в пъти по-богат и в пъти по-различен от всички останали. Музикантите от Европа и целия свят винаги ще се спират на българския фолклор – той е много голяма хапка за тях. Нашите песни и ритми могат да влияят върху всяко едно емоционално състояние, както на обикновения слушател, така и на музиканта.
Имате ли състояние, в което да не можете да свирите?
Ние, музикантите, носим много емоция и сме много чувствителни хора, които преживяват нещата много дълбоко. Има моменти, когато не съм бил в настроение да свиря, но около един час след началото на участието ми, каквото и да ми е било, музиката успява да го излекува. Музиката за мен е един баланс, тя е животът ми и нещото, без което няма да съществувам истински. Музиката е истинско лекарство. Тя е била до мен и в най-трудните, и в най-щастливите ми моменти. Това занимание не може да се определи просто като професия – отиваш, свириш някъде, плащат ти се някакви пари. Не, това не е труд, който може да се заплати, това е начин на живот. Музикантът дава много от себе си, за да развесели или разплаче един слушател. Ние не сме някакви машини, на които да натиснеш копчето и те започнат машинално да свирят. Музикантите си даваме душите, за да може да направим щастливи хората, които ни слушат.
Музиката е присъствала във всеки момент от живота на българите.
Българите си остават един много, много музикален народ. Много по-лесно се впечатляват италианци, португалци, испанци и всякакви други нации, отколкото българите. От дълбоки старини българинът успява да избере правилния музикален път. И не може да го впечатлиш с каквото и да е.
През последните години има ли обръщане на младите хора към фолклора ни?
В интерес на истината, всичко е на приливи и на отливи. Това се вижда още във висшите музикални училища. Има поколения, които разполагат с добър брой музиканти, които имат потенциал да се развият – отделна е темата колко успяват да намерят пътя си. Много трудно е да се каже дали има интерес към фолклора. Може би има някакъв. В момента е много модерно да се играят народни танци в различни клубове. Това е добре и за нас, музикантите, защото за танците е нужна народна музика. В сравнение с преди 5-7 години интересът към народната музика е по-голям. Все по-модерни стават малките фолклорни формации, които изнасят програми. Търсени са и родопските гайди. Хората сякаш имат нужда от това да се върнат към корените си. Вероятно преживяваме някакво ново възраждане, но то е много нетипично. защото паралелно със стойностните неща на музикалния пазар в България излизат постоянно нови комерсиални неща, които не са толкова музикално сложни, хората ги харесват за определен период от време, после пак се връщат при нас – много е сложна тази тема.
Музикант къща храни ли?
По-скоро ще кажа, че музикант вкъщи не се храни. Тази професия е свързана с много път, много лишения, винаги липсваш на семейни празници, защото, няма какво да се лъжем, музикантите в България работят тогава, когато хората се веселят. Но тях никой не ги пита кога празнуват своите празници. Не мога да кажа, че музикант къща не храни. Това не е лошо платена професия. Всъщност, един музикант решава какъв хонорар да поиска – това зависи само от него. Ако си добър, ако си вършиш работата кадърно, няма как да не ти дойдат някакви финансови средства. В тази професия или си добър, твориш и свириш за хората, или не.
Значи можем да окуражим младите хора, които вървят по вашите стъпки, че реализация биха могли да имат, стига да се развиват постоянно и да са на едно много високо ниво?
Реализация винаги има – това го казвам на по-малките от мен, които са ми задавали въпроса: „Аз за какво да свиря, в България какво ще правя, като тук нищо не върви“. Не! Така не! Ако всички си кажем, че в България нищо не върви, наистина нищо няма да върви. Аз съм на мнение, че народът има спешна нужда от промяна – не само музикантите, а всички. За да променим нещо в тази страна обаче, трябва самите ние малко да се променим. На младите си колеги ще дам съвет да не се отказват от мечтите си, както самият аз не се отказвам от тях за секунда, колкото и да ми се струват нереални. И рано или късно ще ги постигна! Дай Боже, всичките да се сбъднат – да съм жив и здрав. Навсякъде се успява, стига да бъдеш достатъчно настоятелен и да знаеш какво искаш от живота.
А кои са вашите мечти?
Моя голяма мечта си остава пътят на популярния музикант. Аз искам да покажа на всички хора това, което правя, това, което мога, защото за мен това е много важно. Пътят на един музикант се обезсмисля, ако няма зрители. Може да си много добър, но ако няма кой да те слуша, за какво си толкова добър? Мечта ми е да мога да творя дълги години и да радвам хората с моята музика, защото аз от малък съм от музикантите, които искат да композират своя музика – това е моето призвание. Трябва да се прави музика, в която да се влага емоция, мисъл. Творецът не трябва да губи смисъла на това, което прави – тогава става най-опасно. Всеки трябва да има ясна цел. За огромно мое съжаление наблюдавам много колеги, които нямат цял, а това не е правилно.
Каква музика правите с вашата частна формация „Оазис“?
Създадох формацията в студентските си години, но още от дете мечтая да имам своя група. В началото нямахме точен състав – трудно е да подбереш правилните хора. От около 2 години имаме повече ангажименти. В момента сме 7 човека, но скоро ще бъдем 9. Аз съм на синтезаторите, солисти са Димитър Кермедчиев, Дияна Николова и Виктория Иванова, Георги Добрев – кавал, Галин Ангелов – саксофон, и Константин Ненчев – кларинет. Всички те са професионалисти. Творим основно балканска музика, но в старанието си да отговорим на очакванията на слушателя, работим и в много други стилове. Изпълняваме и много кавъри.
Джаз свирите ли?
Когато публиката има такива музикални желания, да.
Къде се виждате след 5 години?
Никога не знаеш утрешният ден какво ти носи. Представям си, че съм на голямата сцена – имам предвид огромните зали, стадионите, не само в България, а в цял свят. Искам по-сериозно да започна да се занимавам с аранжирането и писането на музика, която е друга моя страст, но ми остава малко време. Искам преди всичко да съм здрав – аз и моите близки. Всичко останало ще си дойде с момента. Всяко нещо с времето, са казали хората. Ще се постарая максимално да не изпускам шансовете, които ми дава съдбата. Искам да извлека най-доброто от себе си като изпълнител и композитор и да направя най-правилните избори.
