Д-р Анелия Хохвартер

Плевенчанката д-р Анелия Хохвартер живее във Виена, Австрия, и е водещ офталмолог, активна фигура в социалния живот и хуманитарните каузи по цял свят, един от най-успелите български лекари в чужбина. От 2007 г. отговаря за областта на очните болести в Комисията за борба срещу домашното насилие към Министерството за здравето, семейството и младежта в Австрия. Участва в много социални проекти, голяма част от които са свързани с нейната специалност: лекарски мисии в Йемен (2009), Зимбабве (2011 и 2012), както и в Етиопия, където изгражда първия център за ретинална хирургия в страната (в периода ноември 2014 г-ноември 2015 г живее общо 5 месеца там, а от тогава до днес я посещава всяка година).

Международно признатата офталмоложка инициира каузата „Локомат за България“ за закупуване на първия за страната робот, който ще помогне на хора с двигателни проблеми да проходят. За тази своя активност е номинирана в класацията на радио „FM+“ „Будител на 2017“, в която достига второ място в общото класиране, взема приза „Будител на България извън България 2017“ и спeциалната награда „Човекът с голямото сърце“ на Стримона ЕООД. Номинирана е и за „Самарянин на 2017“ в Стара Загора и е една от десетте наградени.

В Етиопия започва да работи върху първия си роман „Пътуване“, който е издаден през август 2016 на български, през септември 2016 на немски език, а през 2017 година – на руски и английски езици. Приходите от продажбата на книгата са изцяло за дарителската кампания „Локомат за България”. Роботът се използва за лечението и рехабилитацията на пациенти с цялостна или частична загуба на двигателни функции, хора, болни от множествена склероза, детска церебрална парализа, пациенти, прекарали инсулт, или претърпели мозъчна травма, както и с болестта на Паркинсон, с цел да им се помогне да проходят отново. Целта на кампанията в България е да се закупи LokomatProV6, който е с два модула: за деца и възрастни.

До къде стигна набирането на средства, има ли вече институционална подкрепа за каузата, или тя разчита изцяло на отзивчивостта на хората у нас и в чужбина и какви са новините около кампанията, споделя за „Духът на Плевен“ д-р Хохвартер.

Д-р Хохвартер, до къде стигна кампанията „Локомат за България“?

Кампанията върви много бавно. Всички са много впечатлени, отвсякъде обещания, но когато погледна разпечатката от банковата сметка в края на месеца, която получавам на всяко 30-то число, се оказва, че хората, забързани в ежедневието си, много бързо забравят болката на другите. Има един откъс от книгата ми „Пътуване“, който е като отговор на този наболял въпрос. Винаги препрочитам този пасаж с учудване как съм могла да напиша тези редове, преди да съм имала и намерение да даря приходите от книгата за една кампания, преди кампанията да е била и мисъл дори:

„Не обичам да говоря за даренията ми. Мисля, че хвалбата омаловажава направеното и го обезценява. Не търся признание, щастлив съм, че виждам не двуетажна вила и три коли в гаража около мен, а албумче, което ми напомня за деца, намерили топлината на дома, пътя на буквите и царството на книгите. В началото бях наивник да си мисля, че предаванията по радиото и телевизията могат да популяризират проекта и да насърчат обикновения човек да подаде ръка и да стане необикновен. Но хората, забързани в надпреварата с времето, забравят в следващата минута какво ги е развълнувало. Откликът беше минимален. Кой ли си записва прочетена по радиото банкова сметка за дарение? Нали  в следващата минута рекламите ни подканят да си закупим по-добър шампоан, за да изглежда косата ни буйна, а душата удовлетворена, а големите концерни ни информират, че с по-нов телевизор, петия в къщата, уютът и комфортът ни ще са пълни… Да прибавим и промоциите на храни, които с малкото си калории се опитват да създадат здраво тяло и като последствие здрав дух в него. Как да говоря по радиото за гладни деца, които биха били доволни и на висококалоричните продукти, които ние безмилостно изхвърляме в кофата за боклук. Един благотворителен проект не е сензация, той е философия на начина на живот. Всеки има правото да избере пътя си, дори и да е много неразумен в оценките на другите.”

Кампанията стартира преди три години. Какви хора я подкрепят? Споделете впечатляваща история от последните месеци.

Споделят я всякакви хора, но като че ли хората с по-големи възможности са по-резервирани, или аз не съм намерила правилния подход да ги спечеля. Това не ме натъжава, а ме амбицира. Важното е да не се предаваме и да следваме пътя си. Убедителни и винаги подготвени с необходимата информация. Най-вече да не се губи пламъкът. Получавам много писма с благодарност за посланията, които съм отправила с книгата. Има и разочаровани, че все още не съм успяла, но аз си казвам: не му е дошло времето. Пък и не съм на съревнование. Накъдето и да се огледаш, все кампании. Здравеопазването – и не само то, е на добро ниво, но не е достъпно за всеки. Това е основният проблем. Достъпност. Ние сме свикнали да сме професори по всичко и ако се роди някоя чужда идея, гледаме с недоверие и в подсъзнанието ни веднага прониква мисълта: „Този пък защо го прави?“, „Каква изгода има той от това?“ Задавани са ми и такива въпроси. Да се обяснява, че не търся изгода, е излишно. Задалият този въпрос, не се интересува от отговора.

Истории от последните месеци? Много са. Но най-много ме докосват писма, в които някакви дечица се отказват от джобните си парички, или събират сумички в училище, защото имат болни другарчета и им се иска те да оздравеят. Ние, възрастните, трябва по-често да си спомняме как е било времето преди, когато сме били деца, и да не се страхуваме да бъдем такива отново. И пак ми идва в главата един цитат от книгата ми:

„Сещам се за времето, когато бях дете, и за страховете ми тогава. Как ги прогонвах само с мисълта: „Имам винаги две възможности: да ме е страх, или да не ме е страх. Избери си по-добрата. И просто избирам да не ме е страх.“ Дали тази мисъл действа все още? Нищо не се е променило. Само трябва да си припомня колко беше хубав животът, когато бях дете. Скок от високо, без страх, че ожуленото коляно ще ме заболи, въртене до припадък с разперени ръце – игра, с която прегръщах света. И годините не бива да ми пречат да си остана такава цял живот. Помъдрях. Това е мъдростта на годините: да си смел, отново да бъдеш дете.“

През април 2019 г изпратихте „Отворено писмо“ до медиите в България по повод погрешно разпространяваната информация, че инициативата „Българската Коледа” е закупила пет уреда Локомат още през 2013 г.

Писмото ми още няма отговор, както и много други писма. То беше изпратено и до президента, под чийто патронаж е кампанията „Българската коледа“. Не искам да омаловажавам кампанията, но ако две кампании имат една цел, биха могли да работят заедно. Това беше и обещанието, което получих в общо два разговора: един с „Българската коледа“ и един с президента Румен Радев. Разбира се, че човек е разочарован, когато не само че не получи помощ, а му се пречи чрез невярна информация. И се запитвам: „Защо?“ Моята житейска философия не може да си даде логичен отговор.

Вече три брачни двойки се отказаха от цветята в празничния си ден в полза на кампанията. Едната от булките е дъщеря ви Андреа Насков Хохвартер, която вдигна сватба на 17-и август 2019 г. в Плевен. Разкажете повече по темата.

Моите деца са ме приели такава, каквато съм, както и аз тях. Те са били свидетели на много дарителски акции на моето семейство и са възпитани да са щастливи с това, което имат. Ние не живеем в разкош и лукс, но сме задоволени. Достатъчно ни е. Важното е да знаем, че не можем да имаме всичко на този свят и то дори не е необходимо. Че има хора, които заспиват гладни, или нямат питейна вода. Решението на дъщеря ми много ме зарадва и си казах, че дори да не съм имала пари за частно училище, то съм успяла да й дам много от това, което съм желала и, слава Богу, тя го е приела. В това е щастието: да бъдеш разбран и приет. Благодаря и на другите две брачни двойки, които не познавам лично. Прекрасно е чувството, когато младите поемат щафетата и станат наши будители и ни напътстват да се върнем към нашата същност: добри и чисти. Нали, все пак, такива сме дошли на този свят, а забързани в ежедневието си, го забравяме…

Вашите пациенти във Виена също даряват средства за кампанията.

Моите пациенти, както и близки и приятели, знаят, че не обичам да ми подаряват цветя. Откъснати. Или както се изразявам „убити“. Бонбони почти не ям, така че те са щастливи да им „помогна“ и когато питат моята сестра в кабинета, с какво биха ми доставили радост, или как да ми се отблагодарят, получават отговор: «Не е нужно, г-жа доктор се радва, когато е успяла да Ви помогне, но ако имате желание, може да подкрепите една дарителска кампания.» Кутията за дарения е заключена и се отчита, когато се напълни, в присъствието на сестрата и един пациент по случаен избор, както правя и при всички мероприятия за събиране на средства. На края на мероприятието се събираме с организаторите и случайни хора от публиката, преброяват се средствата и когато се внесат на сметката, изпращам на всички копие от вносната бележка. Аз си спя с чиста съвест, но искам и тези, които са ме подкрепили, да не губят вярата в мен.

Колко средства са набрани до днес?

От началото на кампанията преди 3 години до края на септември месец 2019 г сме събрали 94 365 лева и 11 213 евро. Необходими са ни общо 436 000 швейцарски франка, за да купим „Локомат“.      

Институциите в България подкрепят ли инициативата ви?

Не. Написала съм над 300 писма и имам 6 отговора, които бих определила като „отбиване на номера“. Това не е отговор за мен. Но и да не изпратиш и такъв, е под всякаква критика, защото писмата ми са с входящ номер и институциите са задължени да отговорят. Да им се търси отговорност, означава да прекъсна всяка надежда за диалог. Това е обидно. Аз не бих постъпила без респект към какъвто и да е труд, положен от някого. Аз бих уважила избирателите си и, ако те, в техните желания да направят някое добро, грешат, бих обсъдила с тях варианти и пътища. Това би означавало диалог. Диалог с институциите нямам. За съжаление. Такова отношение, например, в Австрия би било немислимо. Но все се надявам, че ще прогледнем и няма да отсичаме подадена ръка, без да премислим.

Ваши колеги лекари, хирурзи, физиотерапевти, кинезотерапевти, ортопеди, невролози и др. подкрепят ли ви с професионални становища в тази битка?

На запад – да. В България всеки се пази да взима позиция. В лични срещи много ме „тупат по рамото“ и ме питат кога най-сетне ще стане, но да се ангажират лично с една кампания, е трудно. Свободата на словото определя и свободата на действието. На мен ми е лесно, аз съм австрийски гражданин, не ме е страх, но тях ги разбирам. Все пак съм доволна, като видя много от тях на мои събития, и се радвам на даренията им, за което им благодаря от сърце. И за всички чудесни думи, които ми казват на четири очи.

Има мнения, че „Локомат за Българиявече не е само дарителска кампания за събиране на средства, а се разрастна във визия, целяща да покаже слабостите в системата на здравното обслужване на всички, нуждаещи се от робота за рехабилитация „Локомат“.

Това е основна точка в писмата ми до институциите. Имам претенциите да съм прочела много по въпроса и да съм обмислила сто пъти нещо, преди да го твърдя, но разбира се, всяка една визия не е перфектна и може да се оптимира. Тук отново се връщаме на вълшебната думичка ДИАЛОГ, която би направила чудеса. Аз лично съм с отворени обятия за всяка конструктивна критика и винаги съм щастлива, ако имам съмишленици, с които да работим заедно, защото съм убедена, че три мозъка мислят по-добре от два, да не говорим за един. От този линк може да намерите отговори на много въпроси по темата: https://toest.bg/locomat-za-bulgaria/

Колко пациенти в България се нуждаят от тази рехабилитация и държавата още ли смята, че няма нужда от „Локомат“? Имате ли официално становище по въпроса от Министерство на здравеопазването?

Официално становище нямам. Имаше проучване в Област Стара Загора, тъй като се появи желание да се подкрепи кампанията (разбира се, това са само телефонни разговори, никой не желае да даде нещо писмено), но след три месеца проучвания ми беше споделено под формата на телефонно обаждане, че назначената комисия от Министерството на здравеопазването е дала резултат, че рехабилитацията в България е на добро ниво и на този етап няма нужда от подобрения. Поисках информация коя е тази комисия, как се казва тя и пожелах да ми бъде изпратено становището й писмено, но не последва реакция. 

Как намирате мотивация да продължите напред? Какво ви зарежда?

Вярвам. Вярвам, че един ден тези писания ще попаднат в ръцете на човек със сърце и здрав разум. На смел човек, който не само ще има свобода на словото, но и на действието. Вярвам в младите, които ще дойдат и ще наградят положените от нас усилия с респект и уважение. Вярата ме зарежда всеки ден. Вярата, че всички пречки са минало и че утрешният ден носи надеждата да е по-светъл и по-разговорчив.

Пътешествате по света, написахте книга, непрестанно давате безплатни консултации на пациентите си. Какво ви носи всичко това?

Удовлетворение, колкото и егоистично да звучи. Всеки е егоист до известна степен, важното за мен е да съм го осъзнала и да съм насочила егоистичното в мен в помощ на другите.

Локомат

За какво мечтаете?       

Да съм вярна на моята житейска философия и да съм смела без да стигам до безотговорност, която би натъжила семейството ми. Мечтая за повече хора около мен, които да вярват в себе си и свободата си.  

Желаещите да подкрепят кампанията могат да го направят, като преведат средства по банков път.

Дарителска сметка:
Анелия Петрова Хохвартер
Дарителска кампания “Локомат за България”
IBAN: BG65 UNCR 7000 1522 7289 56 (в лева)
IBAN: BG60 UNCR 7000 1522 7289 49 (в Евро)
BIC (SWIFT): UNCRBGSF

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here