Жени Костадинова

Слънчева, одухотворена, търсеща и намираща – това е едно от възможните кратки описания на Жени Костадинова, журналист, писател, поет, изследовател на феномена Ванга повече от 20 години, създател на Арткъща с музей „Куклите“ и арттерапевт. Широкоспектърната й същност никак не се побира в рамки и клишета, но пък едно е сигурно – във всяко свое занимание Жени следва потребността на душата си от себепознание, усъвършенстване, извисяване и споделяне на духовните дарове с другите, за да е още по-голяма радостта от изстраданото и постигнатото.   

„Откровенията са особен диалог на душата с Твореца“, казва тя и запечатва много от тях с писано слово. Така се ражда най-новата й стихосбирка – „Маара“, която е мистична, магична, светла и вдъхновяваща. Основната тема в нея е за вярата и осъзнаването на изначалната ни свързаност с Твореца, а стиховете са родени и събрани грижливо през последните 4 години.

За себепознанието чрез думите, тишината и нетишината, за истината, откровенията, вярата, катарзиса, просветлението, мъдростта и любовта Жени Костадинова учи непрестанно, четейки вечната книга на живота – с отворени сетива, чисто сърце, светъл ум и вдъхновение. И следва с радост и смирение Пътя си.

Г-жо Костадинова, новата Ви стихосбирка се нарича „Маара“. Пояснете защо избрахте тази древна и мистична дума?

Думата сама ме намери и влезе в мен много силно. Маара е древна дума, забравена и рядко използвана в българския език, но съхранена в него. Означава пещера и утроба. В някои краища на България – например в община Летница, близо до село Крушуна, се намира пещерата Урушка маара. Думата води началото си от тракийския орфизъм. Маара е мястото, където прониква слънчевият лъч и опложда майката Земя. Това е символ на сливането между духа и материята, на раждането на човека. В моята книга става дума именно за онази свещена маара, в която се случва катарзисът и просветлението, новото раждане на човека, когато той осъзнае своя божествен произход.

Как се родиха стиховете за тази книга?

Раждаха се дълго във времето. Събирах стихотворенията за тази книга в продължение на 3-4 години, но всъщност – като се замисля – цял живот съм вървяла към написването й. Защото непрекъснато задавам онези екзистенциални въпроси, които вълнуват душата ми: коя съм, от къде идвам и накъде отивам, какво ще оставя след себе си. Себепознанието е част от копнежа на моята душа, изразно средство на духа ми. Считам, че човек идва тук – на Земята, за да търси себе си, своята безкрайна божествена същност, да задава въпроси и да намира отговори. Да се опитва да одухотворява материята.

Кои са ключовите теми в творбата Ви?

Основната тема е за вярата и осъзнаването на изначалната ни свързаност с Твореца. Според мен, има две основни големи теми в живота на всеки човек – темата за любовта и темата за вярата. Всъщност, все за любов става дума. Защото как бихме могли да обичаме любимите си, близките си, приятелите, ако не носим в душите си онази сакрална, извечна и всеобхватна любов – любовта към Бога, към нашия Създател. Към нашата божествена душа. Вярата не е формална заявка за религиозна принадлежност, а вътрешно сетиво за свързаност с Първоизточника на нашия живот. Вярата е любов – и любовта е вяра. Мъдростта е любов, а към мъдростта се пътува бавно и осъзнато и по пътя човек се учи на толкова много неща – търпение, разбиране на другия, смирение на егото, преодоляване на болката, щедрост, топлота, чистосърдечност. Всички тези теми присъстват в книгата, вплетени в стихотворенията.  

Промениха ли Ви откровенията, които преминаха през душата Ви, за да се запечатат на белия лист?

Откровенията са особен диалог на душата с Твореца. И всеки човек, който търси себе си – търси искрено и смело истината за себе си, за живота и безсмъртието – неминуемо минава през катарзиса и просветлението.  Самото търсене е вече откровение, защото Бог съзира чистия стремеж на душата да се опознае и възвиси чрез нейните противоречия и борби. И поощрява този процес, като изпраща светли мисли и чувства. Озарението е дар от Бога за човека, който следва завета му: „Познай себе си!“ Едва след като сме познали и обикнали божественото си себе, можем да обичаме и другите. И да ги разбираме. А това, че моето търсене се случва чрез думите – чрез поезията – е само един от начините. Да, променях се и аз, докато пишех тези идващи от Горе и Отвътре откровения – даже не знам как бих могла да разгранича този единен процес. В случая слово и промяна имат знак за равенство.

Говорите за тишината, нетишината, любовта и вярата…

От тишината тръгнах, защото само там, в нея, в свещената тишина на утробата, се случват трансформациите. Промяната е възможна, ако е осъзнаване, а за него се изисква тишина. За да чуем Божия глас, трябва да сме притихнали. И именно когато тръгнах да диря тази тишина, разбрах колко шумно е в мен – колко много гласове говорят, спорят, карат се… Озовах се в лоното на една НЕтишина, в която се надвикваха гласът на ума, гласът на съвестта, гласът на душата и изначалният, божественият глас. Те често се сливаха и ми беше трудно да различа кой кой е. Оставих ги да говорят, да изразяват себе си, да задават въпроси и да търсят отговори. Малко по малко шумовете престанаха и стана… тихо. Тихо засега – не знам как ще е утре. Надявам се да съм научила поне един ценен урок по този катарзисен път. Засега. Защото катарзисът не е еднократен акт, а дълъг път, по който душата и духът вървят към билото на Свободата цял живот.   

Защо избрахте Роман Кисьов за редактор на книгата Ви?

Роман Кисьов ме беше впечатлил отдавна с неговата талантлива, дълбока, мистична поезия. Няма много съвременни български поети, които да изследват – същностно, а не декоративно – този ракурс: за вярата и принадлежността на душата към Бога. Роман го прави изключително цялостно и осмислено. И може би интуитивно разбрах, че той е поетът, който бих искала да види текстовете на „Маара“ и да ми даде насоки, напътствия. И съм му благодарна, че прие това предизвикателство и ми даде полезни съвети, а и че се намеси съвсем деликатно в текстовете ми – остави ме сама да решавам кое как в крайна сметка ще остане; сама да осмислям думите и да търся на места още по-точните. Той не тръгна към задачата с типичното редакторско его, а уважавайки самобитността на автора, неговия уникален стил и звучене. Много научих от Роман и се радвам, че заедно минахме през процеса на раждането на „Маара“.

Много светлина и общочовешки стойности са изтъкали същността на тази прекрасна стихосбирка, а четящият има чувството, че е на мястото на лирическия говорител. Прекрасно усещане! Как се чувствате, докато творите?

Не знам на кой свят съм – писането на поезия е екстаз. То ме връхлита ненадейно и аз трябва да уловя тази енергия, която иска да се изрази чрез думите в момента. Но аз съм пишещ човек, откакто се помня – станах журналист на 20 години, пиша за Ванга от над 20 години. Да се изразявам чрез словото ми е призвание. Разбрах това обаче по-късно, след като минах и през други професионални реализации: основах Арткъща с музей „Куклите“, проведох там десетки събития, срещи, инициативи, конкурси… В един момент се отдалечих от писането. После думите ми сякаш изчезнаха за известно време – бях в лична криза. Изплаших се тогава, че повече няма да мога да пиша, но с Божията благословия всичко се завърна, и то още по-осъзнато и дълбоко.

Всяка дума е прецизно подбрана в тази творба. Видно е, че чувствате огромната творческа сила на словото и неговата енергия и с отговорност и точност запечатвате на лист най-добрите си стихове. Дълго ли редактирате, или потокът на словото идва безпрепятствено?

Има текстове, които идват напълно готови – без нито дума да променя. Даже повечето ми са такива. Аз съм спонтанно пишещ човек. Но в „Маара“ разбрах, че дори само една дума да не е точната или на точното място, стихотворението не е завършено. И може да отпадне от книгата. Поезията поначало е спонтанно творчество като процес, но вторият етап е сериозна работа, докато се изчисти текстът. И тук съществена роля има редакторът – като външен, страничен наблюдател да види и отбележи неточностите и да помогне на автора да шлифова творбата си.

„Маара“ разказва за пътя на вътрешния човек към своя Създател, към Бога. Тя е духовно четиво, което пречиства сетивата и душата и докосва извечни дълбини у читателя, буди задремали истини. Къде се намирате Вие по своя Път?

Там, където съм – в самото движение. Пътят към Бога няма крайна цел, не е като да изкачиш един връх и да слезеш от него. По този път се върви цял живот: качваш се и слизаш от върховете на своите истини, падаш и ставаш, нараняваш се и се лекуваш, но непрекъснато се движиш. Спирането е смърт. Човек, който не се движи идейно, е като блато. И нищо ново не може да влезе в живота му, да го обогати. Затова ние винаги трябва да сме на път – по пътя на идеите и размишленията, на общуването с книгите и хората, с изкуствата човек израства. Укрепват убежденията му, силата и вярата му.

С какво си обяснявате факта, че стиховете Ви са колкото лични, толкова и универсални?

Въпросите, които задавам чрез стихотворенията си в „Маара“, са въпросите, които всеки човек, търсещ и осмислящ себе си като Божие създание, задава. Да, те са универсални, защото така сме устроени: да търсим отговорите на големите въпроси, които се появяват в живота ни и мира не ни дават. Но малцина са поетите, които изследват именно този ракурс – връзката на човека с Бога, неговите терзания от личните му падения и грешки, желанието му да се превърне от природен в духовен човек и да достигне до съвършенството. Нещо, което е идеал. Тези теми са централни за философите и не толкова за поетите. И може би това, че съм изучавала философия пет години в Софийския университет, също е оказало влияние върху поетическите ми ракурси.     

Срещате се с читатели постоянно. Кои техни коментари най-силно Ви трогнаха и докоснаха?

Читателите рядко задават въпроси – и това е обяснимо, защото самите премиери се правят така, че има нещо сбъркано в модела: каниш хората, за да им представиш нова книга, която те не познават. Е, как ще задават тогава въпроси? На какво основание? И аз много съм си мислела как да предложа на читателите друга форма за общуване и споделяне с авторите – например, нещо като „следпремиера“, или „на разговор с писателя“. За да стават наистина разговори, да има неформално общуване. Но сега, откакто ни затвориха всички по домовете, подобни срещи са само мечта. Иначе на срещи с мен хората задават по-често въпроси относно книгите ми за Ванга –  понеже са ги чели, темата е популярна, а и доста интересна в контекста на днешното бурно и страховито време. За „Маара“ получих обратна връзка от някои мои приятели, както и от непознати хора, и това, което ме впечатли, е, че всички я намират за светла книга – за книга, която носи много светлина и дава упование, надежда. Дълбоко съм благодарна, че е така. Защото смисълът на всяко творчество е да повдига другите, да ги озарява и окрилява.    

Да, над 20 години Вие изследвате феномена Ванга и с нея е свързан следващият ми въпрос. Защо и как започна цялото това посвещение?

Започна уж случайно, но се оказа съдбовно по своята последователност, а и заради отговорността, с която се заех да пиша за Ванга. През далечната 1996 г., когато тя почина, ме извика управителят на издателство „Труд“ Никола Кицевски и ме попита искам ли да напиша книга за Ванга. Без колебание приех предизвикателството, макар че никога не бях я виждала – само бях чувала за нея това, което до този момент знаеха и другите. Реших, че ще напиша книга, която да отговори на въпроса феномен ли е Ванга или плод на легендите. Останах поразена от тази удивителна личност, белязана с рядък, мистичен дар – дар, който е и тежко наказание, кръст, който малцина могат да понесат. Ванга се оказа Тайнство, Космос – колкото и да пишех за нея, все имаше нещо, което още да изследвам и осмислям. Запознах се с оскъдните свидетелства за нея по онова време, срещнах се с много хора, които са я познавали, установих контакт с близките й от фондация „Ванга“. И така, година след година, събирах все повече и повече информация, съответно – и написах книгите за нея.

Каква следа остави Ванга?

Остави дълбока и незаличима следа не само със своя феномен да предсказва и говори с мъртвите, да лекува и контактува. Тя остави следа най-вече със своите морални наставления и духовни напътствия. С примера си за скромен живот, отдаден изцяло на хората. И сега, когато искат да я почетат и да си спомнят за нея, хората отиват в Рупите, където през 1994 г. Ванга построи храма „Света Петка Българска“ – един от първите храмове в България. Палят свещичка там и на гроба й, който е до църквата, молят се. „Не искайте много – не можете да му платите цената“, съветваше Ванга. И още: „Злото ще победите само с добро!“ Тя все ни призоваваше да не се делим като народ, да бъдем единни и да вярваме в Бога, за да живеем добре. Пазеше вярата ни и укрепваше морала ни. Сега много ни липсват нейните утешителни думи. Но аз вярвам, че тя и от Отвъдното е с нас и ни пази. Пази духа на България.


Представяне на книгите й – „20 години с Ванга“ в Сити марк артцентър – София, ноември 2017 г.

С необичайния си феномен и с цялостния си живот на мъченица. Не са много примерите в днешно време на такъв живот – отдаден на Бога и на хората, в подкрепа на вярата и доброто. Но много се спекулира с името й – от нейно име се изказват непрекъснато всевъзможни измислени „пророчества“. Ванга се използва дори от службите на различни държави с цел пропаганда – всеки може да внуши на масите онова, което иска, опирайки се на популярността й и авторитета й като пророк. Всички знаят, че щом Ванга каже нещо, значи то е така. Дарбата й е била и научно изследвана и доказана по емпиричен път. Жалко е, че днес, когато я няма сред нас, с името и паметта й се злоупотребява. Но „всеки ще си получи заслуженото“, както уверява тя при някоя несправедливост. И бърза да ни спре: „Не съдете! Само Бог може да съди. Бог ще даде на всеки каквото му се полага.“   

Казвате: „Ванга беше въпрос, отправен от високата кула на съвестта“. Защо? Вие намерихте ли отговора за себе си?

Защото тя можеше да чете мислите на хората и знаеше за всеки, който е пред нея, колко струва. Разобличавала е не един и двама, неизвестни и големци, от нея няма скрито-покрито. И всеки човек, с когото съм се срещнала и ми е разказвал за Ванга, признава за тази нейна удивителна способност да чете душата – да вижда нравствената стойност на хората. А когато тя извади от най-тайните ти кътчета нещо затулено, нещо недобро, нещо, което даже ти самият искаш да забравиш, тогава съвестта ти проговаря и се замисляш дълбоко – не само за своя живот, ами и за това как е устроен въобще човекът, светът. Даваш си сметка, че всичко, което правиш, се записва някъде и Някой някога може да го види и да ти поиска сметката. Много атеисти и хора без вяра Ванга е обърнала към духовното и към Бога.

Нешка Робева връчва на Жени Костадинова Специалното отличие за принос в делото на Ванга на едноименната фондация – Рупите, 2012 г.

Около нейния образ не спира да се търси сензацията, даже й се приписват думи, които тя никога не е казвала, включително шокиращи. Може ли да споделите нещо актуално и достоверно за нашите дни?

В книгите си съм описала подробно нейните пророчества. Който търси истината, ще я намери. Тя казва, че ние – нашето поколение и това на децата ни, ще преживеем Апокалипсиса. Ще има тежки времена, в които няма да достигат храна, дрехи, вода. Предрича, че тогава „няма да има ни отопление, ни осветление“. Често напомня, че „алчността ще погуби света“ и моли Бог да помилва човечеството, което „се самозабрави в своята лакомия и унищожаване на природата“.

Ванга казва, че ще има големи природни катаклизми, много войни и глад. Вижда и сериозни промени на хората: „те ще се променят до неузнаваемост“. Но не говори за край на света – казва, че „животът на земята няма да приключи, но ще се видоизмени“. И винаги настоява да бъдем смирени и разумни, за да не страдаме. Но тя вижда, че лошото у хората не може да бъде унищожено, защото „те с него си идват на Земята“. И разказва как изглеждат душите на добрите хора – „те светят в лилаво“, и на лошите хора – „те са сиви и хлъзгави“. „Бъдете добри и си помагайте“, настоява Ванга и казва, че добрите ще се спасят от всякакви беди, защото Бог живее в душите им и им помага.


Акад. Светлин Русев връчва почетния знак на фондация „Ванга“ на Жени Костадинова.

Как се е запечатал у вас нейният образ?

Трудно мога да го опиша с думи, но до мен вкъщи стои картината с образа на Ванга, нарисувана от Лили Димкова. Този светъл и молитвен образ е едно от лицата, с които Ванга живее в мен. Другият е на мъченицата Ванга, чиято душа съпреживява болките и грешките на хората. И знанието, че тя не може да ги отнеме, нито да промени човека и съдбата му.

Обмисляте ли вече следващ творчески проект?

През изминалото лято на 2020 година прекарах доста време с внучето ми Алексей, който е на 6 години, и със сестричката му Яна, която е още бебе – те живяха на вилата ни два месеца и имах пряко участие в живота, игрите и въпросите, които вълнуват малкия Алексей. Зароди се спонтанно детска книга, която се надявам да завърша и издам през тази година. Също така замислям и друга книга, която ще е вълнуваща, но не обичам да говоря предварително – когато стане, ще се чуе. Надявам се да стане и повод за реални, живи и красиви наши срещи!

С внучката си Яна на кръщенето й в Клисурския манастир.
С внука Алексей.

С какво ще ни изненада Арткъща „Куклите“ през 2021 година, а и вие като творец?

Аз се моля Арткъща „Куклите“ да я има и през тази година, че миналата беше много тежка – нямаше посетители и финансово едвам оцеляхме.  Дано през новата година имаме повече възможности за срещи и живо общуване. Щастлива съм да споделя с вас и това, че скоро ще се дипломирам в Нов български университет като арттерапевт и ще мога да помагам чрез тази сравнително нова специалност на много хора, които днес имат потребност от психотерапия. Арттерапията е част от психотерапията, само че при нея не се разчита толкова на словесното общуване, колкото на творческия процес: човек изразява себе си като рисува, твори, слуша музика, работи с фотоархив, играе или прави кукла. Ще избираме заедно метод и ще работим и така човек сам ще изважда от себе си скритите си проблеми. Изключително е полезно, а и приятно. И това ще е посоката, в която паралелно с всичко друго ще се развивам.   

Имате ли любимо занимание?

Оо, че всичко което правя със сърцето си ми е любимо занимание! И да пиша, и да играя с внучето и с котките ни, и да се занимавам със земеделие на вилата – с огромна радост садя зеленчуци, гледам си градинки с цветя, бера билки. Към билките се отнасям с особена почит и вълнение – бера, суша, съхранявам в кокетни бурканчета цяло лято. После ги подарявам. Обичам и да рисувам.

Довършете изречението „България е земята, която…“.

…която винаги ще обичам и нося в душата си. Не бих могла да живея на друга земя – България е моята обичана и прекрасна родина, а българите – моите братя и сестри. Добри или лоши, обичам ги такива, каквито са.

За какво се молите?

Молитвата е съкровена реалност – влизам в Тайната стая на душата си и там изразявам своите копнежи и надежди, болки и страхове. Моля се за просветление на умовете ни, за осъзнаване на връзката ни с Бога, за здраве и за духовна сила. Но най-силна е молитвата ми на благодарност – всеки ден благодаря за всичко, което Бог ми е дал. За неговата щедрост и милост. И когато ме наказва, пак е милостта му – само че осъзнавам това малко по-късно, когато мине време и провидя защо дадено нещо ми се е случило.

Благодаря Ви и за вниманието към мен и това интервю!

И аз Ви благодаря за отзивчивостта и интересния разговор!

В Арткъща „Куклите“.

Роман Кисьов за стихосбирката „Маара“ на Жени Костадинова:

„Маара“ – книга за пътя на вътрешния човек към своя създател

Книгата „Маара“ на Жени Костадинова не е обикновена книга, не е просто сборник със стихотворения и още самото ѝ заглавие подсказва това. Тя е преди всичко духовна книга със своя вътрешна драматургия, книга за Пътя на вътрешния човек към своя Създател, към Бога… Книга за копнежа по Истината и Светлината, за копнежа по Вярата и Любовта.

„Маара“ е метафора на духовната Утроба, където е непрогледно тъмно, за да може този вътрешен човек – търсач на екстремни истини – да види себе си, своето истинско лице… В тази Утроба е бездиханно тихо, за да може Търсачът да чуе себе си, своя неподправен, съкровен глас, и за да чуе Изначалния Глас… В тази Утроба Търсачът се ражда повторно – „не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога“, чрез Неговия Дух, в Неговата Пълнота…  И чрез тази Метаноя, чрез тази трансформация Новият човек се превръща в светлина… без сянка.

Поезията в тази книга е светла, дълбока и истинна. Тя е колкото лична, толкова и универсална… Такава духовна, Боготърсаческа поезия е рядкост както в традицията на българската поезия, така и в днешния ѝ ден, което я прави още по-ценна.

На вилата си в Стара планина – със снаха й Десислава и съседа дядо Миле.
Със Стефка Рангелова, почитателка и организаторка на срещи с писатели в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.
Пред Арткъща „Куклите“.
За първи път на розобер в Ровата долина – Казанлъшко, май 2020 г.

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here