Журналистът Георги Тошев: Има впечатляващи неизвестни факти за живота на Парцалев отвъд пикантерията на жълтите издания

0
2743
Георги Тошев

С пътуващ фестивал, биографична книга, изложби, интерактивна игра и филми за големия български актьор Георги Парцалев ще бъдат отбелязани 95 години от рождението му, които се навършват на 16 юни 2020 г. Мащабният проект „Спомни си Парцалев“ е дело на журналиста и продуцент Георги Тошев.  

Филмът „Жените на Парцалев“ вече беше излъчен в предаването „НепознатиТЕ“ по bTV на 2 ноемри и разказа за най-близките жени до актьора – в живота му и на сцената. Интересни спомени споделиха за всенародния любимец актрисите Татяна Лолова и Стоянка Мутафова, бяха показани и неизлъчвани кадри от негови участия и снимки от личния му архив.

Напролет събитията ще продължат с представяне на биографична книга за Парцалев, издадена от „Книгомания“ в същата поредица, в която станаха факт и четивата за актьорите Невена Коканова и Стефан Данаилов.

Кое е най-голямото лично откритие на журналиста за големия Парцалев, кои митове за актьора развенчава чрез фактите, с които се запознава, с какво си обяснява феномена на всенародната любов към ексцентричния на пръв поглед актьор, коя е най-голямата болка на Парцалев и защо, въпреки многобройните житейски изпитания, той живее щастлив и многоцветен живот – на тези и много други въпроси отговори в специално интервю за „Духът на Плевен“ Георги Тошев.   

Г-н  Тошев, готвите пътуващ фестивал, биографична книга, изложби, интерактивна игра и филми за големия български актьор Георги Парцалев. Всички тези събития са посветени на 95-годишнината от рождението му. Как се роди идеята за проекта?

Случи се преди години. Бях в една библиотека и попаднах на стар вестник, в който пишеше за Парцалев. Направи ми впечатление, че този човек е имал много какво да каже на другите, а си е отишъл недоизказан. Тук оставям настрана ролите, които той ни завеща – особено ролите в киното, в телевизионния театър, които ние можем и днес да гледаме. Всъщност се оказа един непознат за мен артист – гледал съм го един-два пъти в театъра като дете и, разбира се, познавам филмовите му роли. Тогава, в тази недоизказаност, той ми стана особено близък, особено симпатичен, особено непознат. И първоначално исках самият аз да разбера в какво се крие феноменът на Парцалев, на тази наистина всенародна любов към него. И то в едни години, в които той е бил не особено долюбван от властта – по различни причини. Така започна моето пътуване към неговия свят. Разбира се, трябваше да потъна в архивите първо, за да изградя един образ на човека Парцалев. След това имах шанса да се срещна и с хора, които са го познавали и са били допускани до него, като Татяна Лолова, Стоянка Мутафова, но не исках това да бъде портрет на колеги за колега, както много често в подобни документални филми и книги се получава. Аз търсех хора, които са го познавали в родния му град, дори такива, които са се срещали с него веднъж или два пъти, но тези срещи са били много трайни, от тях е произлязло нещо. Запознах се с негови съграждани в град Левски. Там има един много буден млад човек – кметицата г-жа Любка Александрова, която също ни подкрепи. Художникът Илиян Йорданов пък ни намери посредством друга моя позната – той също е от град Левски и, някак си, левчанлии бяха по-активната част в случването на събитията. Разбира се, този проект, както и целият живот на Парцалев, е свързан и с много отхвърляния. Дори съвсем наскоро кандидатствахме за една субсидия – проектът не мина, но аз съм свикнал да ми е трудно. Обещавам специалният проект „Спомни си Парцалев“ да се случи в различен мащаб през 2020 г. В преговори съм с НДК, търся и други партньори, защото да разкажеш, да припомниш на тези, които са го познавали, и да направиш така, че да го преоткрият едни нови поколения българи, се изисква усилие, но се изискват и някакви средства това да е достатъчно атрактивно и адекватно. Но при всички положения проектът ще се случи. В момента разработвам с моя екип различни негови варианти. Понякога и семплите неща могат да бъдат достатъчно въздействащи, ако са направени добре.    

Така е. Кое най-скорошното събитие от тази поредица?

Ще започнем през пролетта на 2020 г. Може би първа ще е книгата, която „Книгомания“ ще издаде в поредицата за Стефан Данаилов („Романът на моя живот“) и Невена Коканова („Години любов“), защото за Парцалев са се появявали някакви книжлета през годините, но артист от неговия мащаб заслужава едно цялостно отношение – от това как изглежда една книга до това какво съдържа тя. Направих много големи открития в рамките на тези две години. Не беше лесно, много от неговите съвременници отдавна не са между живите, но попаднах на впечатляващи неизвестни факти за него, за неговия живот, за обкръжението и семейството му. И това е далеч отвъд пикантерията, с която по-жълтеникавите издания и някои от книгите, които са се появили през времето на пазара, описват или разказват този забележителен артист.   

Това щеше да бъде следващият ми въпрос: какво е вашето лично откритие за човека и твореца Парцалев? И би ли могло да се каже, че творецът и човекът са два различни образа, между които публиката не прави тази пълнокръвна връзка, която на вас се е отдало да видите?

Моето голямо откритие е колко скромен човек е бил той. При цялата му външна екстравагантност, всичките златни пръстени, колекция от икони, модерно обличане – доста смело за онези години, цялото негово присъствие, ако щете и неговата сексуалност, отношението му към света – всичко това дава външната страна на интересния артист, на публичната фигура, която носи достатъчно много тайни, и в същото време генерира такава любов – от деца и най-обикновени селяни до префърцунени интелектуалци от софийската бохема са го обожавали. Но Парцелев винаги е държал всички на една ръка разстояние. Ето защо той никога не е бил част от големи шумни компании. Намерих документи за прочутия процес, свързан с хомосексуалистите в края на 1968 г., които говорят, че Парцалев не е бил сред обвиняемите, както се твърдеше – оказа се, че това е градска легенда. Но има много други важни детайли, като отношението му към властта, неразбирането му и в същото време финото уважение с Калоянчев. Тук не става въпрос за хора, които си ревнуват ролите. Просто единият е бил партиен секретар, много голям артист, другият идва от едно семейство от малкия град, но между тях е имало уважение. С Мутафова са имали различни периоди на уважение, с Лолова, с Енчо Багаров. Неговият образ е много по-сложен, с една вътрешна прибраност. Той живее до последния си ден с леля Веска, неговата майка, в апартамент под наем в София. Приживе заявява своето желание да дари на родния си град Левски цялата си колекция от икони и други неща. Този човек е имал своя мисия и той много добре я е усещал. Знаел е дори кога ще си отиде. Криел е до последно болестта си – особена форма на левкемия. На него за последен път му става лошо на сцената на Сатиричния театър и е откаран по спешност в болницата – отново никой не занимава с това. Дори фактът, че за мащаба на неговата популярност той е дал толкова малко на брой интервюта, показва една обраност. В личния си живот е бил доста скучен човек, но неговият вътрешен свят е доста по-богат от този, който можем да си представим, че би съответствал на един комедиен актьор. Неговата мечта е била да изиграе Хамлет, а после и Дон Кихот, т.е. и творческите му интереси са се простирали отвъд комедийните образи, било класическа, или съвременна драматургия. Последните му години са трудни, защото е забравен от режисьорите. В същото време е имал невероятно приятелство с Петър Слабаков – един много суров мъжкар, точно антипод на Парцалев, но това е бил един от най-близките му хора в театъра. Парцалев е противоречива личност, поради което смятам, че той ще бъде много интересен за едни други поколения, които не са го познавали – познават го само от филмите и от смешните лафове в тях, но когато се вгледат в него и искат да разберат малко повече отвъд тази публична страна на известния актьор, ще открият различни пластове и това ще бъде един много интересен,  пълнокръвен образ. Аз мисля, че той непрекъснато е живял в една вътрешна война със себе си, поради което е бил доста самотен. Това е клише, но е така. Да, той е черпел цели барове и ресторанти, познати и непознати – бил е много щедър човек. Може би е осъзнавал, че след него нищо няма да остане, че той няма да има семейство и т. н., но в крайна сметка е успял да премине по пътя си, без да хленчи, а това е привилегия на силните – не само в света на изкуството. И всъщност той си отива много млад – едва на 64 години, въпреки че винаги ми е изглеждал възрастен, заради своеобразното лице.    

     

А коя е най-голямата му болка?

Може би най-голямата му болка е, че няколко пъти в личен план се разминава с любовта. Това е човек, който е имал необходимостта да бъде обичан – оставям настрана безпрекословната любов на негова майка – леля Веска, която го надживява. Той е имал любов и към жена, когато е бил студент, след това и другите му любови, харесвания и влюбвания някак си остават като една болка в него, защото не е получавал това, което е очаквал. За това свидетелстват много малко съхранение негови записки, свидетелства на близки, на хора, които са го познавали, с които той не е споделял, но те са се досещали. Но в крайна сметка по-важното е, че от днешна гледна точка Георги Парцалев е един изключително съвременен, чувствителен артист, който, ако беше жив, със сигурност щеше да се развие в една друга посока, щеше да направи и друг тип роли и щяхме да говорим за един по-многостранен видимо талант – отвъд комедията, отвъд сатирата. Но така или иначе, няма друг български артист – драматичен или театрален, който да е акумулирал толкова много публика, колкото той. Той не е отказвал покани – от ТКЗС-та до стадиони. Представете си мащаба и натовареността на неговия график. Естрадата пък го спасява през последните години, в които театърът и киното не му дават ролите, които му се полагат.

Все пак не успява да изиграе Дон Кихот – роля, която стои в съзнанието му и е негова мечта.

Нито пък Хамлет. Но пък от гледна точка на биографа това е един трагичен щрих, който прави образа му още по-симпатичен на другите.

Всъщност има някакво интересно преливане между личното и професионалното, между това, което поднася съдбата на сцената, и това, което в личен план се случва в синхрон, или като контрапункт. 

Да, Парцалев е много интересен образ за мен. В чисто човешки план виждам един много последователен в отстояване на идеите си човек, а в същото време той непрекъснато се е съмнявал в нещата, които е правил. Като чета негови бележки, се вижда, че постоянно се е съмнявал дали публиката ще разбера това, което прави, дали има достатъчно мярка и вкус дори и в най-халтураджийските прояви. Най-хубавото е, че неговата грижа за другите е пословична. Не знам дали е липса на самочувствие, или е тази самота, с която може да бъде оправдано едно такова безпрекословно служене на другите – да помогнеш, да подариш, да купиш. Той е бил толкова често канен за кум – знаете, в онези години кумове са били по-представителните и заможни хора. С различни функции е бил натоварван в годините – говоря в личен и публичен план, но в крайна сметка той е намирал много добре баланса между своя път и служенето на другите.

Може би цялото му душевно богатство и човеколюбие дават колорита и многообразието, с които радва публиката си.

Да, мисля, че той е бил много щастлив в битието си, защото в живота му се случва всичко това, което не е очаквал. Самият той казва: „Аз предполагах, че никога, по никакъв начин няма да стигна никъде.“ Учи медицина, заради мераците на баща си, и почти завършва. Всъщност, и чрез нея помага – успява да спаси няколко живота и да облекчи няколко страдания. Ако трябва да обобщя, мога да кажа, че макар и кратък, животът на Парцалев е бил толкова наситен, толкова пълен, толкова много цветове му е дал. Той си отива от този размирен свят щастлив – буквално дни преди 10 ноември 1989 г, а е бил един от радетелите на промяната. Не случайно неговото име е свързано с протеста в градинката на „Кристал“, дори слухове твърдят, че той е бил там с Петър Слабаков, бил от битите и едва ли не от травмите си отива преждевременно. Това не е истина, има категорични свидетелства, че през последната година и половина от живота си Парцалев е бил много болен. Просто той е криел левкемията, за да може да играе и да не натоварва близките си. Когато се случва големият протест в градинката на „Кристал“, той вече е в Правителствена болница в тежко състояние. Дори тази митология помага на образа на Парцалев. Забранено е поклонението пред тленните му останки от ЦК и директора на Сатиричния театър под претекст да няма скупчване на много хора на едно място, защото всички са знаели, че нещата излизат извън контрол 1989. Той си отива на 31 октомври, много рано сутринта, а на 10-ти ноември вече се случи промяната. Дори в това има едно драматично разминаване. Той толкова е мечтал тази промяна и всички са знаели за това. Никога не е бил партиен член, опитвали са да го вербуват за доносник на Държавна сигурност, но безуспешно. Людмила Живкова се застъпва за него – тя, за разлика от баща си, е харесвала Парцалев и му е симпатизирала, без той да бъде от нейния личен кръг. И в книгата, и в големия филм, който се надявам да направя, ще се преплитат отношенията му с властта, с режисьорите, с колегите и неговия личен свят, който е много богат и интензивен, макар и много скромен.

Тоест ще видим развенчан образа на тъжния клоун, след като Парцалев си отива щастлив от този свят и с изпълнена мисия?

Да, аз мисля, че тъжният клоун е силно преувеличена метафора. Не смятам, че Парцалев е бил тъжен във всички периоди на живота си. Като всеки нормален човек, е бил и тъжен, и радостен, и щастлив. Животът му е многопластов, динамичен. В неговата природа е било да си взема от всичко по много, така че аз предпочитам да гледаме на тези големи български артисти и, надявам се, съвременни герои, не като на трагични фигури от миналото, а като на пълнокръвни по своему – комични, драматични, смешни, парадоксални, живи хора от плът и кръв, които просто са имали щастието да оставят нещо по-значимо, за разлика от нас, по-обикновените хора. И Невена Коканова е така, и много други артисти – да са живи и здрави, които, независимо дали са на сцена, или не, са допринесли за това богатство, което има България. Няма защо да се лъжем, че в България има много талантливи хора – на двете ми ръце се броят хората, които времето не докосна. Това, което те са направили, е така монолитно изградено, особено от дистанцията на времето, че никой по никакъв начин не може да го оспори. И просто единствената цел на всички тези мои проекти е повече хора да могат да го чуят, да могат да си го спомнят. Единственото, за което мога да съжалявам е, че държавата не може да прецени в културните си политики, че има едни личности, които, ако бъдат добре представени, могат да преобърнат представата на българите. Защото България не е само хора и ръченици – България е и Парцалев, и Невена Коканова, и Емил Димитров, и Лили Иванова, Татяна Лолова, Цветана Манева, Стефан Данаилов и всички тези забележителни творци, за които ние трябва да говорим, да ги почитаме и да ги правим щастливи, докато са живи. А когато ги няма, просто да си спомняме за тях по възможно най-добрия начин. Това, което правим с екипа ми, не е просто да минава формално, да се отбие номерът, а наистина да се превърне в една положителна кампания. И съм сигурен, че хората имат нужда от тези срещи, от тези спомени, от примери, в които да се огледат, за да могат да продължат всеки по пътя си с малко повече оптимизъм.

Много Ви благодаря за този разговор! Успех на проекта!

Благодаря!      

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here