Писателката Юлияна Антонова – Мурата открива с очите и сърцето си приказни истории от ежедневието й в Токио, Япония, и ги поднася на търсещите красота и истина. Желанието да сподели вдъхновението си я мотивира да започне да пише вълнуващи разкази-импресии за малките и големи чудеса в живота й и да ги публикува в личния си профил във Фейсбук. Творчеството й бързо среща положителен отклик сред читателите, които я провокират да събере историите и да ги издаде. Така се раждат двете й книги с чудна атмосфера и послания – “Моши моши, Япония” и “Уки уки, Япония”, които се превръщат в бестселъри.
Като дългогодишен дипломат и съпруга на японец, Юлияна Антонова – Мурата има възможността да живее на различни места по света – Германия, Русия, Англия, Китай, които опознава с любопитство и описва с любов. Има дипломатически специализации в Индия и Хърватия. Сърцето й обаче завинаги остава в Япония, където живее и до днес със семейството си.
Определя себе си като естет и материализира това светоусещане във всеки свой миг и ден. Човеколюбието й е пословично, а всеки неин сънародник, попаднал в Токио и имащ нужда от съдействие, може да разчита на нейната помощ.
С тази своя топла отзивчивост Юлияна Антонова – Мурата откликна и на поканата на Сдружение „Духът на Плевен“ да се включи в рубриката „Творци споделят изкуство“, за да отправи своите послания за доброта и взаимопомощ в това време на изпитание за цялото човечество.
То обаче не помрачи великолепието на прелестните цъфнали японски вишни, които с нетрайната си красота напомнят на всички за преходността и безценността на живота.
„Пролетта е любимият сезон в Япония, който се свързва с японската вишна. Коронавирусът не можа да възпре цъфтежа й, а първите цъфнали сакури успяхме да видим, снимани с дрон и излъчени по телевизионните програми, още в средата на март. Падащите вишневи цветчета край дома ми тъжаха заедно с токийците и тихата им въздишка се сливаше със странната самота, на която не бяха свикнали. Нямаше кой да им се радва по време на традиционните събирания под красивите им корони. Тази година този ритуал беше отменен от Токийската община, като тази мярка срещна разбиране у всички“, разказва за „Духът на Плевен“ писателката.
Дори самотни, прекрасните сакури на Япония дават на хората радост и сила. Може би и заради това никой не е уплашен и стресиран от коронавируса, а всички го приемат като „случил се вече факт“ и със съзнанието, че трябва да бъде победен, да „не му се даваме“, пояснява Юлияна Антонова – Мурата.
В своя фоторепортаж от Токио писателката не забравя да включи и снимки на „каме“ – костенурките, символ на дълголетие, каквото пожелава и на всичките си сънародници. Посланията продължават с „кои“ – златните и червени шарани, символ на сила и издръжливост. „Думата „кои“ е хомофон на другата дума „кои“, която означава любов, приятелство, обич. Колко много са ни нужни те, особено сега, по време на изпитанието с коронавируса“, коментира българката.
В дните, в които духът търси подкрепа, храмовете в Япония са отворени. Служби няма, а посетителите са малко и спазват дистанция. „Самотен глас на монах се процежда през тишината, преминава през вишневите дървета, с които е обградено мястото, и ние, които живеем наоколо, знаем, че молитвите са за здраве, сила и мъдрост в тези времена на „извънредно положение“, споделя още тя.
Дори най-малките деца в Япония са информирани за ситуацията и знаят, че трябва да използват предпазни средства. Малчуганите от тихата токийска уличка, на която се намира домът на писателката, играят навън с маски на лицата.
Те изпращат специални поздрави на всички свои връстници в Плевен. Името му са научили от Юлияна, която им показва снимки на града и им разказва интересни факти за него. Нейният внук Джейми се впечатлява много от чутото за това непознато за него място в България и пита: „Ще ме заведеш ли там, Юли?“, а тя му дава обещание, което ще спази.
От специално място, до брега на Тихия океан, писателката отправя едно от видеопосланията си към читателите на „Духът на Плевен“. Пусто е. Почти няма хора, а до там се стига с автомобил, пътуващ 9,5 км през тунел под океана. Красивото и странно усещане на Юлиана по време на пътуването е увод към споделеното. „Уки уки“ е чувството, когато човек подарява внимание и обич, когато дарява с радост и с усмивка другия, усещането за отърсване от страха и съмненията, когато поднасяш без разлика на дистанция и възраст своята лекота в сърцето и ти я върнат, за да я дариш на друг. То е да предаваш това усещане на близки и непознати и те да откикват по същия начин. То е да се рееш в облаците, да си над страха и страданието, да летиш с усещане, че някой те харесва, че те обича, и ти да го върнеш като щафета на него и на всички около теб. Това усещане е „уки уки“, пояснява значението на това присъщо точно на японския народ понятие писателката. Не случайно тя го избира за заглавие на втората си книга.
В тази своя творба Юлияна пише: „В сърцето не могат да живеят съвместимо притесненията, опасенията и радостта. Човек сам следва да реши кое да остави у себе си. Аз вярвам в силата на Доброто. За много хора думите са комбинация от две или повече букви, за други те са водачи. За мен Добро и Радост са думите, които носят упование. Вярвам в силата им.“
Пропускливостта на нравствената ни мембрана към вътрешния свят, която следва да филтрира негативните и разрушителни мисли и чувства и да пропуска позитивните, градивни и вдъхновяващи такива, се създава чрез свободния ни избор. За него говори и в следващото си видеообръщение писателката, в което тълкува произхода и смисъла на думата „ако“, чрез която всеки може да си поставя условия и да прави осъзнати избори, за да израства нравствено и духовно.
„Терминът „лаконичност“ идва от названието на древногръцкия регион Лакония. Там се е намирал и град Спарта, жителите на който се отличавали с краткостта на израза. Пример за това е отговорът на писмото на Филип Македонски, в което той предлагал на спартанците да се предадат, защото: „Ако завладея Спарта със сила, ще унищожа без пощада цялото население и ще изравня града със земята.“ На това предупреждение спартанците отговорили с една дума: „Ако“.
Ще завърша с една дума само: “ако”. Ако се покае всеки един, ако погледне в собствената си лехичка, ако реши да не пречи на никого, ако иска да помогне на всеки в нужда, ако посипе с пепел маниакалната ни враждебност и фанатизъм, ако отвори сърцето си за добри помисли и действия, ще ни бъде! Ние, хората, си мислим, че Бог ни гледа отгоре, затова и съм виждала в църквите ни кой ли не със свещ в ръката, вперил поглед нагоре към амвона. А Той не ни гледа отгоре, Той ни гледа отвътре“, убедена е Юлияна Антонова – Мурата.
Нека ни бъде – пречистени, помъдрели и прозрели важните неща в живота, който е скъпоценен, но крехък дар!