Теменужка Димова е родена в село Изворово, Чирпанско, и е интериорен дизайнер. Завършила е Художествената гимназия в Казанлък, в която след години се връща като преподавател, а висшето си образование получава в Художествената академия в София със специалност „Промишлен дизайн“. След първи курс е приета със специалност живопис в Московския държавен художествен институт „В. И. Суриков”. Не отива да учи там, защото мечта й е да стане дизайнер, но съдбата й поднася изненада и след десетилетия все пак учи живопис в това престижно учебно заведение.
От две години преподава интериорен дизайн, ергономия, история на изкуството, цветознание и др. дисциплини в Архитектурния факултет на Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“. Автор е на учебник по ергономия, който предстои да издаде, както и да защити докторат по темата.
Собственик е на фирма за производство на мебели и интериорен дизайн в Стара Загора, като предлага цялостно проектиране, изграждане, производство и монтаж на интериор за дома, офиса, хотели и ресторанти у нас и в чужбина. Нейният естетически усет е дал лице и душа на много обекти у нас и в чужбина – Италия, Франция, Холандия и други. Запазените й световни марки са „Design Art“ и „Tiamo“.
За себе си споделя, че живее в своята сбъдната мечта и е благодарна за това. Много рано осъзнава своето призвание и го следва неотклонно, минава през множество препятствия през годините, посвещава му цялото си време, но не съжалява за това, защото вярва, че натовареният й график я държи в кондиция и я прави сияеща. Все пак се надява да намира свободно време, за да рисува в просторното си ателие, което създава с много любов.
Теменужка Димова беше сред художниците, които твориха по време на пленера „Пространство и време“, организиран от 22 до 28 юни 2020 г. от плевенския художник Огнян Кузманов в Архитектурно-парков комплекс „Двореца“ в Балчик.
Какво й носи работата, защо се посвещава и на преподаването, има ли любими места по света и какво й предстои, сподели за читателите на „Духът на Плевен“ Теменужка Димова.
Вие сте изключително заета личност. Въпреки това успяхте да се включите в пленера „Пространство и време“, който се проведе от 22 до 28 юни в Архитектурно-парков комплекс „Двореца“ в Балчик.
Да, много съм благодарна, че успях да участвам в това прекрасно събитие. Бях си изключила телефона, за да мога да рисувам. Искам да благодаря на Жени Михайлова, директор на „Двореца“ в Балчик, защото тя и екипът й са сред малкото хора в тази тежка епидемична ситуация, които подадоха ръка на изкуството. Аз имам бизнес, който ме храни, но като страничен наблюдател мога да видя какво се случва с изкуството – то е в много трудна ситуация.
Така е. Много културни събития бяха анулирани, което имаше негативни последствия за много артисти. Те тепърва ще се опитват да изплуват от целия този тягостен период.
Моят син е обикновен служител в една архитектурна фирма в Лондон. Той не работи от януари месец, не е английски поданик, но е нает с договор и от тогава до сега държавата Англия му плаща достатъчно пари, за да се чувства перфектно. Какво да говорим за артистите в България на фона на този факт!
Няма коментар и сравнение. Затова жестът на ръководство на „Двореца“ в Балчик, както и отношението на екипа добиват още по-голямо значение.
Така е. Събитието се случва за втори път. Миналата година имахме участници и от чужбина. Повечето от тях имаха висок жизнен стандарт и въпреки всичко тук се чувстваха много добре и направиха прекрасни картини.
А Вие върху какво се концентрирахте като тематика в този творчески момент?
Може да изглежда странно, но наскоро бях в Манила, станах свидетел на тайфун и видях как евакуират град с над 2 милиона население за няколко часа – става дума за Манаоаг. Това силно ми въздейства. Направих снимки, малко след като приключи всичко, много исках да ги нарисувам и сега ми се отдаде възможност. Те се превърнаха в две картини. Освен това нарисувах една работа от България, изобразяваща родопска черга и едно село в Родопите. Направих това, защото всеки, който идва в Балчик, рисува Двореца, рисува Ботаническата градина, а екипът тук има достатъчно картини на тази тематика. Исках да предложа нещо различно.
Удовлетворена ли сте от събитието и има ли я тази душевна пълнота, която предполагам, че всеки художник изпитва, след като видяхте творбите си в изложбата „Дух и материя“, експонирана в Каменната зала на комплекса?
Аз съм повече удовлетворена от това, че бях с мои съученици от Художествената гимназия в Казанлък и се чувствах комфортно и на мястото си. Строя и обзавеждам 5-звездни хотели, но в тази непретенциозна обстановка се чувствам по-добре, защото съм сред свои приятели.
При тази Ваша натовареност предполагам, че не Ви остава много време за рисуване.
Всяка сутрин се моля за едно и също – да имам свободно време да рисувам и да пътувам по света. Постепенно това започна да се случва. Всяка година успявам да бъда на международни художествени симпозиуми и това ми дава поглед върху много неща. Мога с чиста съвест да кажа, че художниците от България, Русия, Украйна, Азербайджан и останалите бивши съветски републики, Молдова, Румъния, Полша, Чехия, изобщо творците на този регион, са на много високо ниво. Те имат богато въображение, фотографска памет, могат да пренасят действителността правилно или да създават абстрактни художествени произведения, които са направени правилно, балансирани със светлини и сенки. Наблюдавам останалите нации и виждам неща, които аз трудно възприемам и не бих нарекла изкуство. Мацането с бои не е изкуство.
Споменахте, че обичате да пътувате. Имате ли любимо място, на което се чувствате прекрасно?
Да, доста съм пътувала, но най-любимото ми място е Милано. Там даже правих ресторант. Като слизам на летището, въздухът ми мирише на вкъщи. Там просто душата ми се отваря. Не мога да си го обясня. Много ми харесва също така Централна Бразилия и бих се върнала там. Със сигурност ще посетя отново и Филипините. За жалост, при предишното ми посещение не успях да посетя тези 100 острова, които си пожелах, защото тайфунът ми попречи.
А в България имате ли любими места със специална енергия?
Това е Казанлък – градът, който ми е дал всичко. Другото ми любимо място е родното ми село Изворово – близо до град Чирпан. Има около 300 къщи, живеят 60 души, като близо 20 от тях са англичани. От Изворово е и един мой приятел от детството проф. д-р Николай Желев, световнопризнат учен -човекът, който създаде изкуствено човешко сърце с диаметър 1 мм. Той е почетен професор в осем университета във Великобритания, Китай, България и Русия и в момента преподава в University of Dundee в Обединеното кралство.Просто си е струвало да бъда там.
Как избрахте дизайна за Ваше призвание?
Когато бях в 5-ти клас – става дума за 1975 г, сънувах чертожната дъска Robotron. Много исках да чертая на такава дъска. Не знам кога е създадена тя, но когато след 10 години отидох на практика в Германия и я видях в общежитието, бях във възторг и се просълзих. Дизайнът е моята мечта, която аз сбъдвам. А с живопис се занимавам благодарение на плевенския художник Огнян Кузманов, който ме покани да се включа в пленера в Балчик. Сетих се, че когато бях в първи курс, ме приеха в Московския държавен художествен институт „В. И. Суриков”, и си казах, че явно мога да рисувам. И така се оказа, а аз просто не го знаех. Убедих се, че нищо от наученото не се забравя – човек се развива непрестанно и става все по-добър, дори и да не практикува дадено нещо – в моя случай това е живописта.
Учените доказаха, че на около 60-годишна възраст човешкият мозък е в апогея си и продължава да се развива интензивно, ако бъде натоварван постоянно.
Така е. В този ред на мисли трябва да споделя, че точно многото работа, от която се оплаквам понякога, ме държи млада и здрава. Така че поговорката „Трудът краси човека“ е напълно вярна.
Всъщност Вие живеете във Вашата материализирана мечта.
Да, моята мечта със съня ми от 5-ти клас се сбъдна. Като бяхме в гимназията, си говорихме със съученика ми Живко Желязков и той казваше: „Аз ще стана много известен и светът ще говори за мен“, а аз тропах с крак и отговарях: „ А аз ще направя ресторант в Италия“. И така стана – направих го, макар и след 40 години. А Живко днес е световноизвестен скулптор, живеещ в Париж от повече от 30 години. Мечтите се сбъдват.
За рисуването все пак намирате ли време?
Направих си прекрасно ателие за рисуване – на единия етаж от дома ми в Стара Загора, но рядко имам време да рисувам. Предимно медитирам в него сутрин.
Какво Ви провокира в творчески и житейски план? На какъв етап от пътя си сте?
О, започвам нов етап. Пиша докторат. Междувременно написах нов учебник по ергономия – предстои да го публикувам. Наложи се да го направя, защото антропометричните данни на хората са променени, а старите не дават правилна информация на студентите за това как да проектират мебели и интериори. Освен това има нови изисквания към битовата електроника и всичко останало. Докторатът ми ще е свързан с тематиката на учебника.
Как се насочихте към преподаването – това е друго поприще, смятано за призвание?
Наистина е призвание и аз с удоволствие предавам знанията си, защото няма къде да ги занеса, нито искам да ги крия. Аз съм от преподавателски род и това явно ми е оказало влияние. Вуйчо ми беше учител по математика и физика и преподаваше до последния си час. На това поприще съм от две години. Поканиха ме от Архитектурния факултет на Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“ и аз приех, защото е необходимо човек да е инженер, художник, да познава ергономията, за да може да преподава интериорен дизайн в архитектурата. Много е сложно и има малко такива специалисти, а аз цял живот съм го правила. Защо да не бъда полезна?
Какво Ви носи преподаването?
Огромно удовлетворение. Младите хора носят много енергия, много са зареждащи, а за мен е удоволствие да им предам точните знания, за да не допускат моите грешки, с които съм се преборила в продължение на 40 години.
Много е хубаво да се знае, че младите хора имат енергия, позитивни са и имат нужда от знания.
Да, позитивни са. Дано да могат да вземат – от тях зависи.
Има ли вечни теми във Вашето творчество, които винаги са Ви интересни?
Не, аз просто се моля за свободно време за рисуване, защото съм непрекъснато на работа. Няма събота и неделя, няма почивка, с изключение на международните художествени симпозиуми, в които участвам. Моите телефони никога не се изключват. Имаше 10 години, в които не бях почивала нито един ден. Бях непрекъснато на работа във фирмата, а в последните 6 месеца се прибирах вкъщи в 4 часа сутринта, за да си взема душ и да отида отново на работа в 7 часа. В един момент организмът ми отказа да работи, отидох на ендокринолог, той се усмихна и ми каза: „Вземай си чантата и се махай от държавата“. Аз упорствах и исках да ми направят изследвания. Лекарят ми убеждаваше, че проблемът ми е чисто психологически, но за мое успокоение ще ми направят изследвания. Оказа се, че нищо ми няма и се вслушах в съвета му. Взех си чантата, отидох в Румъния, защото се сетих, че там има посолство на Канада. Поисках виза и от близо 100 души такава получихме само 4-ма. И когато се качих в самолета в София, толкова дълбоко съм заспала, че в Париж не можеха да ме събудят и бяха се притеснили. В следващия полет за Монреал предупредих, че съм много уморена и да не се притесняват, че не могат да ме събудят. Това доказа наистина, че проблемът ми е чисто психологически, защото в България се живее много трудно, а напускайки границата, явно човек се успокоява.
А сега намерихте ли някакъв баланс за себе си?
Не, аз съм непрекъснато на работа.
Но това е Ваш избор.
Да, това е избор. Човек наистина трябва да балансира. Затова понякога летя към невероятни точки на света – това ми помага да си почина и да се заредя, но винаги пътувам по работа.
Какво Ви предстои в близко време?
Ще завърша доктората си, ще отида на Международен художествен симпозиум в Петра, Йордания – отложиха го за следващата 2021 г, заради коронавируса, имам и други предложения за симпозиуми. Ще посетя и други места в чужбина – поканена съм в Баку на мастърклас, в Санкт Петербург и т.н. Тези ангажименти са свързани с живописта. Любопитна съм да видя всички тези места, на които не съм била до сега. Водила съм лекции по интериорен дизайн в Техническия университет в Ростов на Дон и бях възхитена. Обиколила съм половината свят, но не съм виждала такъв университет – с 60 хиляди студенти, невероятни сгради и невероятна материална база. Все така да са напред им пожелавам.
А аз Ви пожелавам здраве, свободно време и много нови творчески предизвикателства!
Благодаря Ви за вниманието!
