След 18-годишно прекъсване музеят „Христо Смирненски” в София отново отвори врати днес, 15 юни 2022 г. Официалното откриване се състоя в двора на къщата (ул. „Овче поле“ 116) с участието на директора на Националния литературен музей Атанас Капралов, главния уредник на къщата-музей „Христо Смирненски“ Елена Алекова, квартет „Светоглас“, поета Георги Константинов, актьора Янко Лозанов и ученици от 43 ОУ „Христо Смирненски“ в столицата.
В обновения дом на поета посетителите се потопиха в автентичната атмосфера, в която от 1916 до 1923 г. е живяло семейство Измирлиеви – бежанци от град Кукуш, Македония, информират от Националния литературен музей. В скромната, но уютна домашна обстановка Христо Смирненски пише най-силните си стихотворения и публицистични творби. В основата на битовата експозиция са оригинални вещи и обзавеждане, подарени на музея от родствениците на поета.
В залата на втория етаж е подредена експозиция с лични вещи, кореспонденция, оригинални ръкописи, снимки, първи и по-нататъшни издания на негови произведения. Изложбата следва хронологично и тематично жизнения и творческия път на Христо Смирненски. Сред най-интересните експонати са негови лични вещи: елегантен театрален бинокъл, инкрустиран със седеф, фотоапарат с комплект декоративни плаки, джобен часовник, „Микроскопична енциклопедия“ с негови стихове, подписани с псевдонима Ведбал и илюстрирани от художника Тома Григоров, тетрадка с късни творби, която е в основата на емблематичната му стихосбирка „Да бъде ден“ (1922), предсмъртният бележник на поета, притежание на Националния литературен музей и др.
В изложбата са включени още писма и подаръци, разменени между Христо Смирненски и Женя Дюстабанова, неговата годеница, семейни и лични снимки на поета, портрети, живописни творби и графики по негови произведения на известни български художници.
Музеят „Христо Смирненски” е възстановен с финансовата подкрепа на Министерството на културата.
ВЕЧЕРНО ЕХО
Христо Смирненски
| Далече се сливат и губят блестящите релси сред цъфнали шипки и трепетна ръж и старият орех бленува, широко прострел се, обкичен с седефени капчици дъжд. * * * И тайнствено лятната привечер сплела е мрежи от синкави сенки и златни петна и в техните дипли безмилостен спомен бележи последния укор на свята жена. А помня тез нощи, тез нощи на знойна забрава под сънния припев на бледи звезди и сякаш по малкото мостче тя пак се задава, смутена и влюбена, както преди. |
