Орхан Таир е роден в село Ракита, Певенско, на 58 години е. Завършил е актьорско майсторство за куклен театър в класа на Димитър Стоянов и проф. Боньо Лунгов и режисура за драматичен театър при проф. Крикор Азарян. Бил е директор на Плевенския куклен театър, Кюстендилския драматичен театър и на Музикално-драматичния театър „Кадрие Лятифова“ в Кърджали. Децата го познават като клоуна Орхи. В Англия се установява със семейството си през 2010 г, където създава Малък български театър в Лондон.
Режисьор на българската артистична трупа е синът му – Айдън Таир, който учи последна година актьорско майсторство и режисура в университета в Единбург. Технически директор на Театъра пък е съпругата му – Петя Таир, която също има диплома за актьорско майсторство и режисура от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.
Основната мисия на Малък български театър в Лондон е да разпространява българската култура на Острова, но трупата не се ограничава само с българска литература, пиеси и език, а поставя и чужди автори на английски език.
Повече за театъра, времето, в което живеем, и ежедневието на твореца споделя в интервю за „Духът на Плевен“ Орхан Таир.
Кога се установихте в Лондон? Как и защо?
През 2010 година. Преди това бях директор на Музикално-драматичен театър „Кадрие Лятифова“ в Кърджали. Имах определени конфликти с определени хора, а и синът ми Айдън Таир бе приет да учи актьорско майсторство и режисура тук, в Лондонската академия за драма и музика – LAMDA. Сама разбирате, че издръжката му от България бе дело невъзможно.
С какво Ви впечатлява този град?
С нищо. Определям пребиваването си тук като заточение! По-мръсен и подобен на циганско гето град (независимо, че асфалтът му е разчертан, но асфалтът не прави облика на един град), не бях виждал.
Кога създадохте Малък български театър в Лондон? С какъв екип работите?
Създадохме театъра през 2011 г. Работим главно със сина ми, съпругата ми, една бивша балерина от моя театър – бившия, една френска актриса, техническият персонал се наема. Първият ни спектакъл бе „Кабаре“ по Любомир Пеевски (той присъства тук на премиерата), както и композиторът Асен Антонов от Плевен, когото, надявам се, познавате.
Да, познавам го. Каква е основната мисия на Театъра?
Да разпространява българската култура тук, на острова. Но не се ограничаваме само с българска литература, пиеси и език. Последният ни спектакъл бе „Жан и Беатрис“ на Карол Фрешет, който беше на английски език.
Как се развива във времето Театърът? Кои от идеите си реализирахте до момента и какво Ви предстои в най-близко бъдеще?
Трудно се развива, особено ако трябва да инвестираш собствени средства. Работим със сина ми върху „Престъпление и наказание“ по Достоевски. В подготовка сме за заснемането на игралния филм „Оцеляването“ – за спасяването на българските евреи. Работим, пък каквото ще да става.
Как се приемат представленията Ви от публиката?
Предполагам добре, този въпрос би трябвало да го зададете на нея.
Какво казвате с творчеството си на зрителите?
Театърът е не само забавление, той е усещане за споделяне. Аз имам собствена теория по този въпрос, след тридесетгодишния ми опит на тази „неразорана целина“. Смятам, че воайорството е в основата. Човешкото същество има нужда от това да седи в тъмната зала на театъра или киносалона, пред телевизионния екран (анонимно) и да наблюдава чуждите за него отношения между хората, а възприятията са друго нещо. Но именно тази му черта удовлетворява творците и те превръщат този акт във високо изкуство. Тук би могло да се говори много и всеки творец, сам по себе си, е една неотключена врата, една майка, която ражда своите мисли и чувства и ги споделя с любим човек – именно този, който седи в тъмната част на храма.
За какво мечтаете?
Моите мечти са свързани със сина ми. Както бе казал Валери Петров: „Имах една мечта – да имам часовник. Сега имам часовник, но нямам мечта“…
Заниманията в един Ваш ден?
Времето е измерение, което самите ние си определяме: един час, един ден, една година… Ако трябва да отговоря с насмешка, „в игри и закачки“.
Какви други любими занимания имате?
Пиша, пиша, пиша. Както бе казал някой: „Чукчи не само читател, чукчи и писател“.
Как се отрази ситуацията с коронавируса на дейността Ви?
Войните винаги са били естественият подбор за оцеляването на хомосапиенса и поради това, че доста време на световната сцена този факт отсъства, тази война с невидимия враг ще подейства много „освежително“. Всъщност, не знам дали „освежително“ е точното прилагателно.
Осмисляте ли времето си в тази принудителна почивка?
Не го осмислям, аз не почивам. Продължавам да работя.
Виждате ли плюсове от изолацията и забавянето на темпото на живот?
Никога един факт не носи само плюсове или само минуси. Светът не е черно-бял. Светът е пъстър, има хиляди нюанси. Този ад ще стане храна за много творци – визирам идеи за нови пиеси, романи, балет, за произведенията на художници, композитори, кинематографисти и цялата плеяда творци.
В какво посока се движи светът, според Вас? Има ли неизбежни промени, които ще трябва да се реализират, след като всичко това приключи – в изкуството, социалния живот, икономиката?
Да, да, да! На света му трябва промяна, за икономиката – не знам, това не го разбирам, но за човешкото същество – да. В последно време човекът изгуби облика си, раждат се безидейни книги, театър, музика. Вярата, в каквато и форма да е тя, изчезна, целите се комерсиализираха. Човекът отряза корените си, как ще расте нагоре? Основните жизнени сокове станаха отровни и клоните ни съхнат. Надявам се това да се промени. Кой знае? Може би… Дано!!!
Какво пожелавате на себе си и близките си в този необичаен момент?
Здраве.
Кога за последно бяхте в Плевен?
Преди около пет, шест години…
Поддържате ли връзка с Ваши приятели и роднини тук?
Да. Мама е неподвижна…
Някога бихте ли се установили в България отново?
Някой бе казал: „Не ме карайте да разсмивам Господ.“ Бъдете жива и здрава!!!
Благодаря! И Вие!
