Новата стихосбирка „Водните лилии на паметта“ на талантливия поет и преводач от арабски произход Хайри Хамдан вече развълнува първите си читатели. Тя носи и мистика, и неочакваност, и арабски дух, и мъдрите прозрения на създателя си за любовта, Битието и Бог. Поетът беше гост (не за първи път) на културния форум Плевенска артсцена „Измерения“, който се организира от Сдружение „Духът на Плевен“, и сподели своите поетични откровения с верни почитатели.
Поезията на Хамдан отново разказа за щедрост, сила и радост, родени не само от красотата на живота, но и от неговата болка. Публиката с радост вдиша аромата на неговите водни лилии, съхранили паметта за обич, надежда, светлина и доброта. Стиховете на автора внушиха, че Бог е във всичко, а спасение за човешките души дебне отвсякъде. И без значение с какви имена човеците ще нарекат Всевишния, неговите проявления винаги са близо до тях – на разстояние една мисъл, едно чувство или един проблясък на осъзнатост. Магията на словото преля в мистичния дервишки танц сема на Васил Тосев и пречисти душите и съзнанията на всички присъстващи на представянето на книгата в Плевен.
За поезията, красотата на живота, религиите, Бог, хората и преводаческата работа – за всичко това и още много разказа Хайри Хамдан в специално интервю за „Духът на Плевен“.
Новата Ви, шеста стихосбирка се нарича „Водните лилии на паметта“. Какво е за Вас паметта и какви стихове събрахте в тази книга?
Паметта – тава е едно пътуване както в миналото, така и в бъдещето. Паметта е многопластово понятие – национално, човешко, психическо. Според мен, без памет човек не може да съществува в своето съзнание. Затова паметта заслужава да има не една, а много градини. Щом става дума за едно преливане от минало към настоящето, предполагам, че паметта е водна. И от там дойде и това наименование на стихосбирката ми: „Водните лилии на паметта“.
В книгата има няколко цикъла със стихове. В какво време са създавани те?
Знаете ли, единствено поезията не може да се планира – тя е продукт на момента, на едно изживяване, на един вътрешен взрив. В тази книга има стихове, писани през последната година и половина. Когато имам много работа – преводи или други задачи, единственият начин да си отдъхна е да пиша стихове. Когато усетя, че има достатъчно творби за една книга, тогава решавам да я реализирам.
Значи писането на поезия има ролята на някакъв защитен механизъм за психиката Ви, който пази от претоварване. Сякаш съзнанието Ви се включва в една друга реалност, от която черпи заряд, енергия.
Да, така е. Ако един автор пише роман, той трябва да има план – какви ще са героите, колко време ще пише на ден и приблизително какъв обем ще реализира. А поезията идва изведнъж, въобще не подлежи на принципи и на закони – и това е красивото у нея, тя унищожава матрицата. Според мен, поезията не може да е подложена на една определена матрица, защото в такъв случай, компютрите и роботите също щяха за пишат поезия.
При Вас как тече творческият процес – стихотворението се излива на един дъх, или редактирате доста?
Когато се ражда идеята за стиха, 80% тя е готов продукт. Оставям я 2-3 дни да отлежи и след това се връщам към нея – може да сменя някой дума, но мисълта е компактна. Аз съм наясно със същността на творбата, с началото и края, а другото е въпрос на съставяне на конструкцията на поезията. Между другото, това е и капан за опитните поети – трябва да избягват техническото писане. Те умеят всичко да превърнат в поезия, а не бива. В никакъв случай един поет не трябва да търси количество. Има толкова автори, издали по една книга, но останали в паметта на времето като новатори. Няма смисъл поет, който няма какво да каже, да издава множество книги. Творецът трябва да има какво да каже на света.
За поезията е много важно авторът да запази свежестта на сетивата си, за да не влезе в някаква рутина и занаятчийски процес, за който споменахте и Вие.
Да, така е.
Поезията с какво въздейства?
Поезията въздейства с чистота, импулсивност, неочакваност на метафорите. Но е важно един поет да остави своя отпечатък, да знае какво иска от своята поезия и да знае към кого е насочена тя. Мога да дам пример с големи японски поети, които през целия си живот са написали не повече от 10-ина хайку стихотворения. В тях всяка дума, всяка буква има значение. След време хайку става мода и има поети, които могат да пишат по 6-7 такива стихотворения на ден. Тази формулировка вече е експлоатирана много повече, отколкото е допустимо, или можем да кажем още, че тя излиза извън границите на приетото. Но времето не прощава – всичко, което не притежава общочовешки ценности, не е изкуство, то бързо отпада.
А Вашите творби към каква публика са адресирани? Когато пишете, имате ли виждане до каква аудитория искате да достигнете?
Не търся масова публика на моята последна книга. В нея върви една тънка философска линия, която може да се проследи почти във всички стихотворения. В тези творби съм аз. И предполагам, че в бъдеще няма да пиша нищо масово, а ще пиша нещо, в което дълбоко вярвам – за всичко, което обвързва народите, религиите, небето и земята. Вярвам в общите принципи на живота. Нищо не е създадено случайно, а различията между хората са поради политически или географски ограничения, но те трябва да бъдат преодолявани. Техническите средства дават възможност идеите и мислите да пътуват много лесно сред хората. По време на пандемията от Ковид-19 се убедихме в това – идеите пътуваха, хората – малко по-трудно. Така че нека словото да пътува до всеки, който може да го разбере.
Авторът стига до тези читатели, с които вибрира на едни честоти.
Абсолютно.
Вие можете да говорите за преодоляване на религии и политически противоречия, тъй като те са част от Вашия живот. На 5-годишна възраст напускате родната Палестина, за да се установите в Йордания. След това пък идвате в България, с която вече трайно сте свързан. Как оценявате тези трансформации – като богатства, прораснали в душата Ви, или по някакъв начин се чувствате ощетен, че Родината Ви е там, някъде, далече в миналото?
Ще обясня това по следния начин: все едно един човек да застане срещу един хълм и някой да му каже да внимава, защото зад този хълм има нещо страшно, чудовище, което ще го нападне, веднага щом се появи там. Но в един момент той достига до този хълм и го преодолява. И изведнъж вместо чудовище, вижда красива градина с рози, които, разбира се, имат и бодли, т.е. има и опасности. Така този насаждан страх започва да изчезва постепенно, а на теб ти се иска да откриеш какво има зад следващия хълм. И така откриваш различни вселени. Аз съм роден в страна, в която са основани трите небесни религии – християнство, мюсюлманство и юдеизъм. Семейството ми е било принудено да напусне. Така се случва и с много българи, които емигрират, за да търсят по-добър живот. Но страшното идва после – дали те попадат на твърда земя, напускайки своята Родина и създавайки нови поколения, които, може би, не знаят български език. Вътрешната емиграция е най-страшна! Защото един емигрант смята, че той е жертва на две общества – обществото, от което той е прокуден, и обществото, където се намира и което не го разбира. А това е голяма дилема и тя изисква големи усилия, за да може да се извлече най-доброто и за човека, попаднал на чужда земя, и за обществото, което го е приело.
На мен много ми допада, че във Ваши интервюта не пропускате да споменете колко плюсове има България, които Вие виждате и оценявате, като чуждоземец, а много българи, някак си, ги подминават и дори не си дават сметка за тях.
Когато се връщат от чужбина, българите се изумяват от Черноморието, от планините, долините, от въздуха, от зеленината в Родината си. Това е една от причините, които ме карат да обичам да пътувам в България – накъдето да погледна, има или рекичка, или гора, или високи хълмове – бели през зимата, зелени през лятото, да не говорим за язовирите, за минералните води. Така че има нужда българите да имат родно съзнание, чрез което да пробудят това болно Отечество от политически проблеми и разминаване в гледните точки. И България да си възвърне това, което притежава – то да не бъде отдавано на други глобални компании, които само искат да натрупат и усвояват капитали за сметка на обикновения човек. Трябва да осъзнаем какво имаме, за да можем да го оценяваме.
В последната си стихосбирка афиширате всички тези свои разбирания. Там са ключови понятия като Родина, дом и семейство, както и разбирането Ви за Бог, който е Любов и е надрелигиозен.
Абсолютно. В стиховете си аз не говоря за религия, аз говоря за вяра, която е над религията. Човек трябва да вярва в Бог чрез тази религия, която намира за своя свещена, стига това да не противоречи на другия, който е до него. Ние сме различни – това е прекрасно, защото така се допълваме един друг. За мен Бог е един, той е Създателят – само наименованията, които му даваме, са различни. И те подлежат на политизиране, и то много умело. Ако религиите са насочени към основните добрини, те са едни и същи за всички хора.
Дали все повече хора по света разбират, че човешките ценности са едни и същи?
Не знам дали е така. Смятам, че е необходима много зрялост, за да бъде разбрано това. Толерантността куца на всички континенти, и то поради политически подбуди. А ако толерантността страда, страда и икономиката, страда и обществото.
Да, защото нещата са свързани. И моралните устои на обществото го водят напред.
Да, така е.
Вие сте и преводач – това е една друга Ваша мисия, която върви паралелно с творческата линия във Вашия живот. Как избирате българските автори, които да направите популярни в арабския свят?
До голяма степен аз съм в течение на съвременната българска литература и се стремя да превеждам стойностни поети, независимо от техните политически предпочитания – радвам се, че това беше разбрано най-накрая. Интересува ме техните стихове да са ценни и да носят нещо, което да бъде разбрано и от другите народи. Мисля, че до голяма степен успях. Най-голямото доказателство за това са антологиите със стихове на български автори от 70-80 години на 19 век до днес, които съставих. Когато избирам творби, винаги се стремя да са такива, за чието качество има консенсус. Последно преведох „Крадецът на праскови“ на Емилиян Станев – наистина прекрасна новела, която се надявам в началото на 2021 година да се появи в арабския свят. В българската литература има много ценни творби, които заслужават да бъдат преведени на арабски.
И във Ваше лице ние имаме един посланик на българската литература в арабския свят. Знам, че хората на словото там с нетърпение и интерес очакват всяка Ваша преводна творба и постоянно Ви задават въпроси върху какво работите и кога ще е на техния книжен пазар. Огромна отговорност сте поели на плещите си и я носите достойно.
Да ви призная, преди 10-15 години тази задача е била по-лесна, защото имаше и други преводачи на литературното поприще. Но, за жалост, повечето заминаха за Западна Европа и аз останах сам тук. Не съжалявам в никакъв случай! Имах възможност да работя в Брюксел – преживях една огромна скука там. Така че това е отговорност, която разбирам, оценявам и каквото мога, ще продължавам да правя. Това, което много ме изненада и радва, е, че в момента превеждат поезията ми, която пиша на български език, в Украйна, а догодина – и в Македония. Това ме изумява и ме убеждава за пореден път, че вървя по правилния път.
Вашата арабска същност неминуемо се отразява в стиховете, които създавате. Ражда се прекрасна атмосфера, която прелива чрез българското слово, и се създава един необикновено нов свят, който вибрира и докосва търсещите хора. Веднъж родено, словото започва свой самостоятелен, пълнокръвен живот и вече стават неведоми неговите пътища – като божествените.
Да, така е.
Благодаря за този разговор! Нека е вдъхновено перото Ви!
И аз Ви благодаря сърдечно!
