Поетът Георги Атанасов: Човекът преминава през световете с информацията за себе си и се завръща

0
1015
Георги Атанасов

Поетът Георги Атанасов е родом от Лом, но от години живее и работи в София. Завършил е Висшето военно артилерийско училище в Шумен и журналистика в Софийския университет. Работил е в списание „Български воин“, вестник „Българска армия“ и др. Бил е завеждащ редакция за художествена литература и главен редактор на Военното издателство.

Автор е на 12 книги, на научно изследване, на сценарии за телевизионни предавания. Носител е на наградата на София в Националния поетичен конкурс „В полите на Витоша“ (2010 г). Член е на Сдружение „Смисъл“ и негов учредител, а до преди година – и на Съюза на българските писатели. Основател е и председател на Сдружение „Форум Демокрит“ за популяризиране на българската наука и резултатите от нейните изследвания, както и на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

В началото на златния месец октомври културният форум Плевенска артсцена „Измерения“, който се организира от Сдружение „Духът на Плевен“, представи за пръв път пред плевенска публика Георги Атанасов и неговата нова стихосбирка „Където бях и пак ще бъда“, събрала творби за 3 поколения читатели. В творческата среща участваха още поетесата Весела Димова, която този път беше в ролята на четец на стиховете на Атанасов, и цигуларят Лъчезар Атанасов. Събитието беше емоционално и впечатляващо, както за публиката, така и за участниците в него и постави началото на искрено приятелство между поета и новите му читатели и почитатели.    

Г-н Атанасов, в поетичния Ви свят всяко нещо е одухотворено, но в центъра му е човекът. С какво Ви е интересен той?

Съжителството на човека с всичко живо и „неживо“ наоколо ми е интересно. Човекът се доближава до разума, който създал околното, променяме го, без да го разбираме, и това убива. Но не природата около нас, а рушим себе си. Това не е фатално, защото постепенно осъзнаваме себе си.

Имате много стихове, посветени на водата. Защо й отделяте толкова внимание?

Водата е разум в друго агрегатно състояние. Известно е, че мисълта отделя енергия, присъща на горенето, на кипенето, на изпаряването. Разумът следва пътя на водата. Тя и той винаги се завръщат. Но нямаме сетива за това.

Георги Атанасов и Весела Димова
Георги Атанасов и поетесата Весела Димова

Пчелата е друг интересен символ в поезията Ви. С какво Ви впечатлява?

Наричам я най-старото драматично внушение за краткостта на живота и неговата вечност в повторението му. С цветовете, с ароматите му, с различията му… Пчелата е художникът на духовността ни.

Лирическият герой в много Ваши творби мисли себе си, като живял в не една човешка кожа. Вярвате ли в прераждането и защо?

Да! Науката няма да признае, че до нея достигат знания от преди появата на писмените документи. Много сериозни знания. И това не е битов или приказен фолклор. Това е пренос на знание. Преражда се разумът на индивида и информацията за него. Както в семенцето има информация какво да порасте, какви листа да има, какъв ствол да изгради, какви плодове да роди… Човекът преминава през световете с информацията за себе си и се завръща. Нали не смятате, че човекът е пристигнал на Земята с транспортни средства от планета, която губела благоприятните условия за живот? Според мен е пренесена информация за човека. Както е пренесено семето за царевицата от Америка, или кафето…

В стиховете Ви засягате екзистенциални проблеми. Важно ли Ви е да отправите провокация към читателя, да го накарате да мисли за познати неща по нов начин?

Това вече се случва и без мен. Аз само го изговарям, за да насоча мисленето в тази посока. Защото всичко важно се случва тук и около нас. Не в далечния Космос, а в самите нас. Човекът е космос и според мен най-важното ни откритие е, когато човекът е осъзнал, че е човек. Сега е лесно, много по-лесно да преминаваме през световете – минали и бъдещи. И никакви технологии и свръхмощни носители не са необходими. Нужно ни е навлизане навътре в себе си.

В последната си книга „Където бях и пак ще бъда“ събрахте стихове за 3 поколения. Защо и как дойде идеята за този подход?

Всички ние – деца, млади и възрастни хора, имаме еднакви сетива за средата, в която живеем. С тази книга искам да покажа, че онова, което еднакво виждаме, което еднакво чуваме, което докосваме, е различно за различната степен на готовност да го възприемаме. Че както детската лекота без съобразяване с догми и зависимости е важна, така и придобитата мъдрост водят по дългия път към истината, която винаги ще бъде пред представите ни за нея.

Кога Ви навестява музата – денем, нощем или по всяко време?

Аз не зная какво е муза. Вероятно е време, в което нямам представа къде се намирам и колко часа са минали. По-късно разбирам, че са 2, 3, 5. За толкова време белетристите пишат от 5 до 7 страници, а аз – най-често едно изречение. Но то е онова, което съм осъзнал, че искам да кажа. И нещо важно: не гледам на написаното от мен като на литература. Защото аз не мечтая (мечтая, все още, преди да заспя), аз зная.

Редактирате ли дълго стиховете си, или идват при Вас абсолютно завършени?

Не, не правя никакви поправки. Едва когато подреждам книга, се съобразявам с мнението на редактора. Според мен книга без редактор не бива да тръгва към читателя. В поезията външната намеса е: „Това не го разбрах“, или: „Тук подценяваш читателя и много обясняваш“. И още – добрият редактор на поезия е белетрист. На поета все му се иска стиховете ми да заприличат на неговите. Прави го неосъзнато, но често се случва.

Има 20-годишна пауза в творчеството Ви. Защо се получи – умишлено ли спряхте да пишете, или имаше други обстоятелства, които го наложиха?

Няма външни причини. Промените в политическата и социалната ситуация около мен не ми влияят. През 90-те години на миналия век и в първото десетилетие на сегашния си възвърнах любопитството към живота и търсех знание – конвенционално и не съвсем. За да пиша, аз трябва да науча нещо важно и да променя гледната си точка към него. За мен графоманията е: „Аз няма какво да кажа, но ще взема да го напиша.“ И сега не смятам, че съм загубил 20 години. Така е трябвало да стане и така е станало.

Летата прекарвате във Вашата над стогодишна къща в село Стража. Какво Ви дава това убежище за сетивата и душата?

В „имението“ ни в Стража аз ходя не да пиша, а да върша нещо друго с ръцете си – ремонтирам, садя, поливам, гледам, усещам, близо съм до гората, а и много приятели ми идват на гости. Нали не си мислите, че там по цял ден ходя с бележник в ръка, за да си набелязвам обекти за опоетизиране. Не, просото ми е хубаво. Но в същото време всичко важно, което очите и ушите ми са пропуснали, е видял и чул умът ми. И когато се прибера в панелното ми жилище в София, той ми ги показва. Сякаш има втори човек, който живее в мен и той трупа знания и впечатления. И сигурно е така. Понеже ме попитахте за прераждането, сега ще кажа. Този втори човек, оприличаван на душа, на разум и т.н., той е вечен и той се преражда. Да, тогава пак съм аз, но на следващо интелектуално ниво.

Вие сте основател и председател на Сдружение „Форум Демокрит“ за популяризиране на българската наука и резултатите от нейните изследвания. Защо се впуснахте в това начинание?

Това се случи през онези 20 години, когато не издавах книги. Край мен, благодарение на сина ми, имаше много млади докторанти в различните области на познанието. С тях направихме в началото телевизионно предаване „Гранично предаване“ и в 64 излъчвания се срещнахме с водещи български учени в областите на философията, на астрономията, на биологията, на микробиологията. Ние ги учехме да говорят разбрано за зрителите на предаванията, а те ни даваха знания. До това стигнахме привидно случайно, но очевидно онзи втори човек в мен го е търсел. И тук отново ще подчертая, че изкуство без знания не бива да се прави. Знанието води до такива красиви дълбочини на възвишеното, до които друг път, според мен, няма.

Член сте на Сдружение „Смисъл“ и негов съучредител. С какво се занимава то?

В един хубав ден поетесата Виолета Христова ме повика и аз попаднах сред приятели – Николай Милчев, Гриша Трифонов (светла му памет), Камелия Кондова и Йото Пацов. Тогава решихме да създадем Сдружение „Смисъл“, като сред учредителите бяха още Анелия Гешева от Видин и Георги Николов от Харманли. Дни по-късно към нас се присъединиха  Валентина Радинска и Аксиния Михайлова. След това групата още малко се разшири. Всъщност, това сдружение е приятелски кръг, който и до днес съществува. Единствената практическа негова дейност е издаването на книги, което неуморно върши нашият председател Виолета Христова.

Членувате и в Лигата на българските писатели в САЩ и по света, но напускате Съюза на българските писатели. Защо?

Много правилно казвате „напускате“ Съюза на българските писатели, защото се оказа, че все още членувам. Моето „напускане“ беше емоционална реакция срещу формалното ми присъствие в него. Той е огромна по численост организация, а за мен са важни хората с близки естетически възгледи. Не ми харесва „насипното“ състояние на СБП и сега научавам, че вероятно скоро това ще се промени.

Що се отнася до членуването ми в Лигата на българските писатели в САЩ и по света, към него ме поведе неговият председател, големият българин зад океана Ангел Колев. Това членство ми отвори още един прозорец към литературата ни, към мисленето на хората. И за да приключим с тези въпроси, ще кажа, че никое членство не може да направи писателя по-добър, или по-лош. Писането е лично занимание и отговорност пред себе си.

Пътувате много из страната, за да представяте стиховете си. Какво Ви прави впечатление – публиката чака ли с нетърпение подобни срещи?

Това са особени, духовни срещи. Аз съм участвал в четения и преди 1990 година. Помня препълнените с работници зали в завод „Мадара“ в Шумен, на които бяха обещали, че ще им удължат обедната почивка след мероприятието, или срещата с трудоваци на ПАВЕЦ „Чаира“, които заспиваха от умора на столовете. Сега никого не довеждат под строй и сме заедно, неоценимо заедно. Някои казват, че преди повече се е чела поезия. Не съм съгласен с това. Читателите на поезия в България, а може би и по света, са константна величина.

Кое отличава поетите от останалите хора?

Нищо. Писането на стихове е сериозна работа както всяка друга сериозна работа. Но е нужна много повече духовна, отколкото физическа енергия.

Имат ли допирна точна науката и поезията?

За това вече доста говорих. При мен е така. Да, наистина идва нещо от горе. Но трябва да има и много повече отвътре. Там някъде, в главата, се срещат знанието, внушението и талантът да откриеш онова, което трябва да кажеш.

Има ли нова творческа тема, която занимава съзнанието Ви в момента?

Винаги има. И тук ще споделя една открита от мен зависимост. Някъде в последната трета от отделените време и енергия за онова, което върша, се появява идеята за следващото. Не се страхувам, че ще я пропусна. Тя е неизбежна.

Сдружение „Духът на Плевен“ Ви представи за пръв път пред плевенска аудитория в рамките на културният форум Плевенска артсцена „Измерения“. С какви емоции, мисли и впечатления Ви зареди тази среща?

Прекрасна среща! До скоро смятах, че всеки град има свой по-голям или по-малък духовен свят. И си казвах – така е. Но след срещата в Плевен все повече се убеждавам, че е огромен приносът на организаторите. „Духът на Плевен“ го доказва. Не служителят в общината, а службата за духовното издигане на обществото е важна. Три жени с тежка професионална ангажираност правят така, че наистина духът на Плевен да го има. Казах го и ще повторя. Аз съм късметлия да се срещна с доц. д-р Емилияна Конова, с д-р Весела Томова и с блестящия организатор Даниела Дочева. И винаги и навсякъде ще говоря за това с благодарност!

Благодаря и аз за този интересен разговор!  

След събитието в Плевен.

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here