Явор Веселинов е български писател и сценарист, по професия е ветеринарен лекар. Роден е в жк „Драгалевци“ в София, в подножието на Витоша, където живее и до днес. Пише, повлиян силно от планината, хората и събитията, които се случват в страната и в света. В творчеството си влага много въображение. Последният му роман „Пазителят“ е деветият му по ред и е първият от трилогията „Отвъд Апокалипсиса“. Четири от книгите му са преведени на английски език.
Явор Веселинов ще се срещне за пръв път с плевенска публика, за да представи новата си книга, която е провокация към съвестта ни и нашата отговорност за света, в който живеем. Събитието ще е на 13 ноември от 18 часа в Кафе „Бордо“ (ул. „Сан Стефано“ 14). „За мен ще бъде голяма чест и удоволствие да се срещна с плевенски читатели за пръв път“, коментира за „Духът на Плевен“ авторът и сподели свои мисли за творческия процес, за отговорността на артиста пред публиката, за невидимите връзки между хората, които си взаимодействат като невронна врежа, независимо от разстоянията между тях, за неотменното действие на вселенските закони, както и любопитни подробности за следващите две книги от трилогията му. .
Г-н Веселинов, разкажете повече за трилогията си „Отвъд Апокалипсиса“, първият роман от която е „Пазителят“.
За първи път пиша трилогия. Интересно е да се знае, че книгите от нея ще могат да се четат и отделно една от друга. Това беше основната ми идея, когато започнах да пиша трилогия – да създам нещо по-универсално. Разбира се, по-голям интерес ще предизвикат книгите, когато се четат в последователност, защото има взаимовръзки, общ смисъл и т. н.
Тоест всяко произведение ще си има свой завършен свят.
Свой завършен свят, пълнокръвни герои и т.н., но ще има и доста силни връзки и знаци между трите книги.
Как дойде идеята за написване на първата творба „Пазителят“ и каква е основната й идея?
От доста време имах идея да направя един апокалиптичен роман, защото за мен Апокалипсисът като тема сам по себе си е жанр. Ако се върнем дълбоко в историята на човечеството – не говоря само за Библията, човекът винаги е бил поставен пред въпроса какво би се случило, ако светът е към края си, а това е Апокалипсисът, всъщност. И тази тема е все още актуална. Реших, че романът ми ще бъде трилогия, когато започнах да го пиша. Сега работя интензивно по втората книга – тя се казва „Детето на Апокалипсиса“. Вероятно ще го завърша по Коледа. Вече имам много запитвания от читатели, които са приключили с „Пазителят“, кога ще излезе втората книга. Най-вероятно няма да е до края на годината, защото искам да я прецизирам. Третата книга ще се казва „Бъдеще в Апокалипсиса“ или „Бъдеще на Апокалипсиса“ – още не съм решил окончателно. За нея съм готов като композиция и синопсис, но не съм започнал да я работя. В Плевен ще издам и още информация, защото много обичам живите срещи с читатели.
Защо ви вълнува именно темата за Апокалипсиса и защо озаглавихте първата си книга „Пазителят“?
Заглавието е дълбоко свързано с главния герой. Всъщност цялото действие на романа минава през неговите очи, т.е. от първо лице е. Читателят постоянно гледа през очите на главния герой и е в неговата глава. Така че в един момент читателят се отъждествява с главния герой. Апокалиптичната тема вълнува всеки от нас, дори да не си го признаваме. Ако се замислим и се огледаме около себе си, ще забележим един интересен факт, който мен ме вълнува от много време. Освен общият Апокалипсис, през който Земята е поставена във всеки свой период на развитие, всеки човек живее в някаква собствена форма на Апокалипсис. Всеки минава през различни проблеми в живота си. Това са някакви форми на Апокалипсис, които изграждат по-голямата картина. Да не говорим, че често човек застава пред проблеми, които му е трудно да разреши, или не може да разреши. Тогава наистина заживява в очакване на Страшния съд, едва ли не, за него лично.
България къде е в този Апокалипсис?
В България Апокалипсисът има много лица. Мисля, че всеки от нас ги среща всеки ден. И с тези лица си ляга понякога – те могат да попречат на заспиването му, или да влязат в сънищата му. Реалността около нас – дали ще е в социално, дали ще е в лично отношение, навсякъде се сблъскваме с този Апокалипсис. Ако приемем, че той съществува и няма начин да го избегнем, въпросът е как бихме могли да го забавим. Тук идва личната отговорност – какво прави всеки един от нас в обществото ни като цяло, за да забави Апокалипсиса или да направи своя живот и този на околните по-добър. И тук пък идва едно усещане за невъзможност, защото често хората си казват: „Аз, каквото и да правя, каквото и да влагам като личен пример, колкото и да съм добър, сякаш нищо около мен не помръдва, светът не става по-добър“. Това е едно от противоречията, за което преди малко си говорехме. Въпросът е дали да се откажем да търсим по-доброто и отлагането на Апокалипсиса, или просто да се пуснем по течението и да ускорим пристигането на Апокалипсиса.
И какъв е вашият личен отговор на този въпрос?
Писателят е представителна единица на обществото около него. Аз винаги казвам, че хората на изкуството са граждани на света, те са свързани, независимо от коя държава са. Даже често съм имал чисто реални примери, когато аз мисля даден сюжет, или дадена тема, и точно няколко дни по-късно намирам връзка с човек от другата страна на океана, който мисли и работи по същата тема.
Така се е случвало и с много научни открития. И всъщност тези взаимовръзки са между всички хора, друг е въпросът дали си даваме сметка за това.
Да, трябва да осмислим, че ние сме свързани като невроните в една голяма мрежа. Това е и отговор на въпроса доколко можем да повлияем на Апокалипсиса: ами ето, ние сме свързани и си влияем. И трябва да си дадем сметка, че има значение какво правим, какво мислим. Но тук е ролята на човека на изкуството, която е много отговорна – много е важно какво поднася на публиката той. Знаете, че една добре поднесена история най-малкото ви кара цял ден да мислите за нея. И малко или много тя повлиява на живота ви.
Тоест вие лично смятате, че всеки от нас трябва да впрегне целия си потенциал и да дава най-доброто от себе си, за да стане света по-добър.
Най-малкото това е въпрос на отговорност. Човек трябва да дава най-доброто от себе си, защото е отговорен пред децата си и пред своите прадеди. Гените, с които живеем, са ни предадени от поколенията преди нас. Както казва Стивън Кинг, идва време, в което ти трябва да се запиташ дали помниш лицето на баща си. Темата на пръв поглед е банална, но тя е много съществена, а са малко хората, които мислят в дълбочина по нея. Не знам защо ние смятаме, че сме приключили с нашата отговорност, като напишем нещо във Фейсбук –това не решава нищо. Реалният пример е доста по-съществен – какво вършим ние през деня, как си лягаме, с какви мисли, радваме ли се от това, че сме прецакали някого, или се радваме на това, че сме помогнали на някого, че сме провокирали някого да се замисли как да направи нещо по-добро в живота си. Това е енергия. А тази енергия се предава по невроните, за които си говорихме. Това, че си направил нещо лошо днес и ти се е разминало, не означава, че утре или вдругиден ще се чувстваш по-добре. Освен това вълната от твоите негативни действия някъде се надига и рано или късно ще се върне при теб и ще те залее. Това са част от идеите на втория и третия ми роман.
Говорим за закони на Вселената, които са неизбежни, и неинформираността на много хора в тази посока съвсем не отменя тяхното действие.
Разбира се. И интересното е, че тези закони са доста прости, а доста хора, институции, движения и др. се опитват да ги вкарат в някакви много сложни рамки. Тези закони са доста елементарни и имат природно заложени принципи. Не се изискват кой знае каква енергия и особен интелект, за да ги следваш. Ако отидете в някое много отдалечено родопско село (на мен ми се е случвало – филмът „Никой“ по мой сценарий, е сниман в Родопите), ще се докоснете до хора, които нямат образование, но след първите разменени думи с тях, ще разберете, че те са много по-близо до тези природни закони, отколкото вие, който идвате с няколко образования, лъскава кола и т.н.
Но за да разберем какво е доброто, трябва да се докоснем до злото, защото на базата на тези две крайности функционира цялата Вселена и всички принципи работят по този начин. Винаги има плюс и минус, дори когато се създава едно литературно произведение или филм, винаги разчитате на плюса и минуса, дори в един елементарен диалог. Иначе нищо не се случва с действието.
А вие имате ли вашия личен Апокалипсис?
Да, аз съм го изживял още като дете. На 9 години загубих баща си – това е тема, която съм засегнал в един от романите си – „Улица Айнщайн“, защото той е колкото фикция, толкова и биографичен. Това е книгата ми преди „Пазителят“. За момчето или за младия мъж е много голямо предизвикателство да загуби баща си. Трябва да намери сили да преодолее тази пропаст. Това е тема, която също е засегната много дълбоко в древността – много повече, отколкото съзряването при момичетата.
В българската традиция обаче не е така – при нас има баланс, и то много добър.
В българската традиция не е така, да. Говоря за световната. Това също е интересна тема, която съм засегнал в „Улица Айнщайн“. Няколко пъти съм преживявал моя Апокалипсис, а всъщност всеки от нас живее в него – както в нашия личен свят, така и в заобикалящия ни. Той е на кръгове – да си спомним онзи банален пример с камъка, хвърлен във водата. Има много кръгове – неща, които се случват дълбоко в нас, неща, които се случват в близкия спектър до нас и касаят лично нас и семейството ни, после е кръгът на съседите и родния ни град, след това отиваме на национално ниво и после на световно. Във всички тези кръгове можете да намерите Апокалипсис.
Всъщност това е мултиплициране на различни нива на една и съща тема, каквото представлява и цялото Битие. А какви сценарии за филми създавате, какво ви е интересно?
При филмите е малко по-различно, защото се работи в екип и се съобразяваш с други хора, но всичко стъпва върху добре разказаната история. Истината е в написаното – то остава своя отпечатък, има значение и тежест. Първия си роман „Самоубийци“ написах изцяло на ръка, защото реших да бъда в традицията на старите майстори. Иначе в наши дни на хартия водя предимно бележките си, но пиша на лаптопа си, защото е по-удобно за редактиране.
Как релаксирате, какви други паралелни занимания имате?
Аз по професия съм ветеринарен лекар и от дете се занимавам с животни, защото съм израснал в къща с двор в подножието на Витоша и за мен планината има много важна роля в изграждането ми като човек. Тя до голяма степен дава енергията, която формира моите истории. Планината е един неизчерпаем източник на енергия и вдъхновение за човек. Другата голяма провокация за мен се оказа водата, защото от много години се занимавам с уиндсърф. Много красота и енергия има и във водата, както и страхове, рискове. Темата с водата ще се усети доста силно във втория и третия роман от трилогията ми. Планината е заложена много повече в „Пазителят“ – основното действие в книгата се случва на Витоша.
Кое е ключовото понятие за вас?
Връзката с природата е важна за истинската ни същност, тя е най-естествената. Ограничаваме се сами, често търсим на грешното място и живеем в илюзии, като превръщаме телата си в затвори, а ключовата дума е свобода. Свобода на духа.
