Писателката Ивелина Радионова: Искам българите да се върнат към корените си и да заложат на доброто и любовта

0
3642
Ивелина Радионова

Съвременната българска писателка Ивелина Радионова е от Провадия. Тя е подчинила произведенията си на българщината, патриотизма и възхищението от героичността, мъдростта и устойчивостта на народа ни и използва щедро красивите стари и позабравени български думи. Приказната сладкодумница, както я наричат почитателите й, има издадени 11 книги, 5 от които поетични. Нейни стихове са публикувани в редица сборници, вестници и списания, а няколко са превърнати в песни. Тя е носител на няколко литературни награди, сред които е и отличие за цялостно творчество, посветено на България.

Ивелина Радионова беше представена на плевенските ценители на стойностните книги от Сдружение „Духът на Плевен“, организирало вдъхновяващото събитие „При българския корен“ в навечерието на Трети март 2020 г. Авторката влезе в творчески диалог с патриарха на българската литература Иван Вазов, чиято роля изигра актьорът Адриан Филипов.

Писателката сподели откровени мисли за Родината, българския корен, вечните ценности за народа ни, националните ни герои, любовта и творчеството в специално интервю.

Кога открихте любовта към писането?

Започнах с невинни, детски стихотворения още в първи-втори клас. После в тийнейджърските години с любовните трепети се родиха няколко стихотворения, но сериозно започнах да пиша от 2013 година до днес.

Но не сте избрали писателското поприще за своя професия. Защо?

Защото съм прагматик. В днешно време няма как човек да се изхранва с писане – било на поезия, или проза. Икономическата обстановка е такава, че не го позволява.

И се насочихте към специалност, която изобщо няма нищо общо с една поетична душа, а именно – икономиката. Как избрахте това за себе си?

Майка ми и баба ми са счетоводители и може би това повлия на избора ми на професия, но все повече съжалявам, че съм се насочила и аз към това. Може би не е точно моето призвание, но за момента съм избрала цифричките и сигурността, защото ми е важна.

Но, както се знае, душата си има свои закони и тегли в посоката, която си е предначертала. И ето, Вие създавате все по-пълнокръвни произведения, които завладяват все повече читатели.

Така е, но времето ми става все по-ограничено и ми е трудно да се посветя на това, което искам, т. е. да пиша.

Започвате да пишете поезия първоначално, а в последствие продължавате с проза. Кога решихте, че можете да развиете своите творчески идеи в една друга, по-обемна форма?

През 2017 години едно мое стихотворение – „Алтъна“, прерасна в разказ. Реших да развия историята още и тя се превърна в театрална постановка, а накрая се роди и едноименната повест с нейното продължение „Обич“. Продължих в тази посока и се появиха сборниците с разкази „Йова разказва“ и „Писано с огън“.

И накъде Ви води нишката на вдъхновението и вътрешните пориви? Разкажете за последната си книга „Писано с огън“.

Тя е като машина на времето, защото е едно връщане назад. Присъстват и любовта, и патриотичната тема. Има и един по-специфичен разказ с чисто народна поука – казва се „По пътя на яйцето“. Под формата на приказка е и си носи своята мъдрост. Разговор между цар и беден човек, който му помага. Опитала съм се да вмъкна свой поглед, начин, средство, което би помогнало и на сегашните управляващи.

На Вас какво Ви е интересно като автор, освен завръщането към миналото? Какво Ви е важно да присъства като послания в творбите Ви?

Искам българите да се върнат към корените си, да се научат да си ценят историята, миналото си и националните си герои. Искам да заложат на доброто в себе си и да тачат любовта, но тази, която е поставена на пиедестал. А не да я слагат в някакви рамки и да граничи с удобството, с навика и със скуката дори. Просто да е по-извисена, по-чиста.

Темата за любовта е неизчерпаема и важна за всеки творец.

Безгранична е, да. И ще бъде вечна.

Пътувате много в страната, защото лично разпространявате своите произведения.

Искам да се докосвам до хората.

Какво Ви прави впечатление, какво споделят вашите читатели? Какво ги вдъхновява, какви въпроси имат към Вас, или пък истории, които искат да споделят?

Много от тях задават лични въпроси: къде живея, какво работя, какво е семейството ми, какви деца имам, какво ме вълнува, какво чувствам, влюбена ли съм, щастлива ли съм. Споделят и своите лични трепети, разказват ми истории, които са се предавали в родовете им, както и техни истории, които много ми помагат в писането. Виждам в очите им вълнение, когато ме слушат, или искат нещо да ми кажат. Усещам сърцата им как туптят. И точно това пътуване е пътуване до сърцата на хората.

Вие как пишете? Имате и време от денонощието, което е запазено за това?

О, много различно се случва. Може да се събудя посред нощ и да стана да запиша нещо. В дамската си чанта имам лист и химикал, за да реагирам веднага, щом ми дойде идея. Имам доста листчета със записки, но нямам време да седна и да ги напиша.

Времето е лукс.

За съжаление, професията ми изисква доста време и не ми остава такова за любимото занимание.

А защо държите да пишете точно на този български език – с архаичните слова, с поостарял словоред на моменти? Защо Ви е важно това?

Защото точно той е машината на времето за връщането назад. Колкото и да ни се изплъзва сега, той е познат – най-малко на по-старите поколения, които буквално връщам в детството им. Хората се умиляват дори само от една-две думи, това им харесва. Точно тези стари думички са искричките, те са огънят.

Те носят една друга вибрация – не нещо много мощно и много българско.

Със сигурност.

Езикът е жива материя и той се развива, има много чуждици, което е неизбежно, но и много красиви български думи отпадат от употреба.

Тук идва моята роля и аз ги внедрявам отново.

Вие ги възкресявате. Споменахте, че поколенията с повече житейски опит много се радват точно на този стил на писане. Да, но Вас Ви четат и по-млади хора, дори тийнейджъри. Те са запленени.

Значи тези стари думички достигат и до тях. Мисля, че все повече ще стават хората, които четат книгите ми – точно заради това завръщане в миналото и заради тази топлина. Но не смятам да спирам до тук. Имам намерение да разнообразя творчеството си като тематика и като стил на писане. Сега обръщам поглед към настоящето и бъдещето и залагам на малко по-съвременна тематика, на по-съвременно звучене. Дано да е за добро, макар хората да продължават да очакват стила „Йова разказва“ и „Писано с огън“, но мисля си, че трябва малко по-напред да погледна. И вече бъдещето ще покаже. Може и да напиша още една книга с разкази в познатия до сега стил. Що е муза, да е на рамото ми, пък ще видим!

Когато започнете да пишете, какво се случва в съзнанието Ви? Виждате героите и събитията, като на филмова лента, или не знаете къде ще ви отведе повествованието?

Навързвам сюжета, героите с имената им, но не винаги излиза цял разказ, когато седна да пиша. Може само началото да се роди, или да стигна до средата и за финала да се колебая. Друг път написвам разказа и след 2-3 дни решавам да променя драстично финала или цялата композиция.

А чувате ли гласовете на героите си?

Бих казала, че си ги представям как изглеждат дори – коси, дрехи, гласове. Но най-вече им усещам чувствата.

Творческо завръщане „При българския корен“, 2 март 2020 г, Плевен

И идват и думите, за да облекат всичко това.

Дано да успявам да намирам точните думи, макар че понякога се колебая между няколко и се чудя коя е най-удачната.

Явно Ви се получава, защото читателите Ви наистина са много и те са от различни поколения. А Вие използвате ли информация, която да Ви даде увереност при чисто литературното изграждане на творбата, като образи и композиция?

За пример са ми българските класици, но се уча само от редакторите си. За поезията разчитам на Красимир Тенев, а за прозата – на Соня Първанова. Те ме насочват къде да акцентирам, какво да поправя, къде са ми слабостите, защото всичко се случва динамично. Мисля, че работим добре заедно вече няколко години.

Това е прекрасно, че имате до себе си филолози професионалисти, защото напоследък има тенденция да се издават книги, без да са редактирани от професионалисти.

Само че всички после минават през цедилката на времето и остават само златните частици, колкото и миниатюрни да са, а прахолякът се отмива.  

Кои наши писатели харесвате?

Много харесвам Йордан Йовков. От поетите харесвам Димчо Дебелянов.

Даже имате стихотворение, посветено на Дебелянов. Много е приятно, защото успява да влезе в настроението на поета. Вероятно защото сте една зодия с него – Овен.

Така е, да. (смее се, б. ред.)

За какво мечтаете?

О, за чисто земни неща. Много обичам да пътувам.

И Ви се случва.

Да, опитвам да ми се случва – не само в България. Ще ми се да посетя непознати и далечни места. Искам да видя египетските пирамиди и много други забележителности. Опитвам да пиша и за по-непознати на българите места – колко ми се получава, не знам все още. Видяла съм Божи гроб в Израел и може би някой ден ще се появи разказ или книга, посветена на това свято място. Поне ми е в главата като мисъл, но да мечтая все още не смея. Просто иска да видя колкото се може повече хубости по тоя свят и да изживея прекрасни емоции в личен план.

А малки чудеса случват ли Ви се в ежедневието?

Малки, почти незабележими – да. Дори много, бих казала. Като се замисля, какво по-голямо чудо от това, че съм жива и здрава, че синът ми, майка ми и брат ми са живи и здрави? От това по-важно нещо няма.

Разкажете за сина си.

Той е на 23 години, Кирил се казва. Роден е на 3-ти март, така че за мен това е двоен празник – веднъж празнувам свободата и втори път – рождението на детето си. Той завършва право в София тази година. Надявам се да се реализира като адвокат в столицата. Далече е от мен, но смятам, че това е неговият път и аз трябва да го подкрепям и напътствам.

А той чете ли творбите Ви?

Не, не мисля. Той е по-различен като характер и светоусещане, други неща го вълнуват. Обича историята, археологията и повече в тази област чете. Литературата малко по-встрани му остава.

Носител сте на награда за цялостно творчество, посветено на България. Какво е за Вас тази земя, това, че точно тук сте родена, живеете, творите?

Бих описала България само с една думичка: светиня. Защото всяко дръвче, всяко късче пръст, всяко цветенце са ми мили и са част от сърцето ми.

А на тази любов към Родината някой научи ли Ви, или си я носите в душата?

Моите баби и майка ми са ми предали тази любов по кръв, както се казва. Разказваха ми приказки, пееха ми и явно съм закърмена с фолклора ни.

Вие самата занимавала ли сте се с българския фолклор – песни, танци, шевици?

Съвсем за кратко съм играла народни танци, но на този етап не ми остава време, а бих искала.

Четете ли предания, етнографски изследвания и друга подобна литература, която да Ви даде идея за сюжет на ваша творба?

Да, интересувам се. При представянията на книгите ми в страната самите читатели ми разказват интересни истории и легенди от техния регион, които са ми много полезни. Просто ми дават готови сюжети, които са в главата ми все още – не съм ги написала. Дай Боже да се случи!

Имате ли любим герой от нашата история, или епоха?

Най-вече Левски.

Той е една титанична личност и недостижим дух, но с какво Ви провокира Вас?

С чистотата на сините си очи, чистота в сърцето, в мислите, както и с устрема, желанието да помогне и да се бори за свободата на народа си. Винаги, когато наближава 3 март, много се замислям дали ценим тази свобода, която е платена с толкова много кръв.

Левски винаги е актуален с прозренията си напред във времето. А имате ли наблюдения, че в България има забележителни млади хора – много от тях се върнаха от чужбина, за да съживяват земята, живота, българските ни ценности.    

Дано да стават все повече. Само че ще трябва една битка да стане в съзнанието на българина – един 3 март, един връх Шипка да се превземе. От там нататък ще се случат нещата.

Като имаме предвид колко сме свързани помежду си, промяната у един, провокира промяна у друг и тази верижна реакция води до друго ниво на съзнание все повече българи.

Става верижна реакция, точно така.

Ивелина Радионова
Творческо завръщане „При българския корен“, 2 март 2020 г, Плевен

Имате ли любим исторически период?

Не е един. Дори съвремието ме интересува, но не смея да пиша, защото тези вътрешни междуособици и борби за власт ме дразнят и ми се иска да им обърна груб. Но може би някой ден ще се престраша да пиша и за настоящето.

Кога си повярвахте като автор и почувствахте сигурност от това, че сте на прав път?

Доста време ми трябваше. Може би след първата прозаична книга „Алтъна“ добих малко повече увереност, но смятам, че има още какво да уча и не спирам. Вървя с малки и бавни крачки, но уверени.

Получавате ли отзиви за творчеството си от наши писатели, или литературни критици, филолози, журналисти?

Да, имам няколко позитивни отзива. Те са оценка за това, че влагам много труд и много любов. Радва ме, че има такива хубави думи за книгите ми, но се питам какво ли ще е, ако чуя негативно мнение, как бих го приела? Ласкателства и похвали лесно се приемат, обаче те не те водят толкова напред, а забележките те провокират да ставаш по-добър. Бих искала да чуя и негативни мнения, защото те ще са по-верният ми ориентир.

За много хора животът е приключение. За Вас?

Дали е приключение? По-скоро ме изненадва. И някак си ми се иска да гледам по-напред, да виждам какво ще се случи и какво ще ми донесе. 

Ивелина Радионова - Адриан Филипов
Творческо завръщане „При българския корен“, 2 март 2020 г, Плевен

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here