Новата стихосбирка „И тъмното почва да свети“ – избрано, на Павлина Йосева – pin4e, очаква първата си среща с читателите. Домакин на събитието ще е Творителница „О`Писменехъ!“ (ул. „Петко Каравелов“ 8 „a“) в Плевен, откъдето творбата ще поеме пътя на топлите и емоционални съприкосновения с публиката в София и много други градове на страната.
Книгата се състои от четирите цикъла стихотворения „И са близнаци нищото и нещото“, „Прочетена Вселена“, „Селото ми бавно изтънява“ и „Звездите падаха като кошути“. Редактор е Орлин Миланов, а автор на предговора е художника Диян Павлов – Джими.
Многоцветна и изпълнена с несекваща енергия, Павлина Йосева не се побира в рамки и определения, но все пак за нея трябва да се знае, че е поетеса, художник, автор и изпълнител е на поетични спектакли, актриса на свободна практика, режисьор и оператор на няколко документални филма. Родена е на знаковата дата 24 май и живее на ул. „Св. Св. Кирил и Методий“ в София. От известно време обаче е избрала тихия уют на град Долни Дъбник, от където често отскача до разнообразни културни събития, които се провеждат в Плевен и в страната. Определен период от време живее и в Испания, но коренът й се оказва много силен и я дърпа силно обратно, в Родината.
Където и да е, нейната многолика творческа същност не спира да търси и намира реализация. Вдъхновенията за поетичните й творби я посещават предимно нощем – в мекото вълшебство на тъмното, когато сетивата се отварят и римите се леят. Зад гърба й са поетичните книги „Трудна за сънуване” (2006 г.), „Още тишина” (2011 г.) и хумористичната „Еротика по селски” (2011 г.), която включва първите български стихове, написани на родния шемунски диалект. Двуезичната й книга „Отвъд тишината“ (2013 г.) е преведена от Христо Граматиков на руски език и е представена в Дома на писателя в Санк Петербург. Тя е носител на три национални литературни награди, член е на Съюза на шуменските писатели и на Градския писателски съюз в Санкт Петербург, Русия.
„Лекотата, с която се четат стиховете на Павлина Йосева, може да бъде нарушена единствено от спонтанен спазъм в гърлото и от внезапната влага в очите, предизвикани от поетичните откровения – толкова земни, толкова красиви, толкова лични, толкова искрени!“, споделя Диян Павлов – Джими в предговора към новата й книга.
Сред многобройните таланти на Павлина е този да помни всички свои стихове наизуст, които може да представи артистично и въздействащо във всеки миг, без предварителна подготовка. Тя е надарена и с рядката способност да предизвиква искрен смях у публиката със своите хумористични творби. За да достави радост на повече хора, обикаля страната със свои оригинални моноспектакли (превъплъщава се в образа на баба Мара), а често и в артистичен тандем с Надежда Цанкова, която впечатлява аудиторията с изпълненията си на тъпан и катара.
Освен всичко изброено, Павлина Йосева е била ръководител „Театър“ при Междунардна асоциация за българско изкуство по света, докато живее в Испания. Като художник, тя има участия в общи, международни и благотворителни изложби. Досега е подредила осем самостоятелни експозиции в България и чужбина. Вярва, че изкуството осмисля живеенето и пришива криле на дните и нощите ни, а поезията е летене. „Знам, че сме Тук, за да разгърнем потенциала си до край, за да бъдем добри и да обичаме“, споделя тя и се стреми всеки миг от земния си път да следва това верую и да празнува живота – с усмивка и позитивизъм.
***
Стихове на Павлина Йосева:
И тъмното почва да свети
Накъдето отдавна си тръгнал, оттам се завръщам.
Там изглеждат проклети дори добродушните черкви!
И небето се сгърби. А ангелски белите къщи
търсят още звезди и бездомно – нагоре – се блещят.
Накъдето си тръгнал е празно и приказно сиво,
само острите тръни обшиват с корона главата ти.
Всички извори търсят реки. И понякога виждат!
И врагът – до последната риза – ми беше приятел.
Не посмях да ти кажа, че никога няма да стигнеш.
Ако имаше начин – и сляп като мен – би се сетил!
Пада цвят – ведър дъжд. А под сетната липсваща вишна
ми е толкова тъмно, че тъмното почва да свети.
Заради Юда
Догарят свещите, а в стаята е светло.
Пердетата се вдигат като идоли.
Последната ми нощ изпя петелът –
по изгрев залезите са невидими.
Приятелите – траурно-прегърбени,
с най-сухите очи се просълзяват.
Квадратно слънце точи остри зъби
по облачните полукръгли хлябове.
От много врагове е пълен дворът ми
и като пумпал – цветно – се завърта!
Предадена се чувствам най-достойна.
Христос –заради Юда – е възкръснал.
Прочетена Вселена
Нощта е чужда. Глезена принцеса!
Звездите като грах позеленяха.
Усмихнатата сянка на черешата
захапа гърлото на тишината.
Събудих се спокойна като лудост.
Докато спиш, безсънно се прощавах.
И вместо пролет в цъфналата утрин –
зъл сняг от ветровете разпиляван.
Бях глуха – като вяра на отшелник.
Ръцете ми без обич отесняха.
Вселената изглеждаше прочетена
и тежка – като книга на Балзак.
Вече е избягало
Селото ми бавно изтънява –
като девет котки се протяга.
Миналото няма да спасявам.
Бъдещето? Вече е избягало!
Къщите са криви като баби,
хълмът е закъсал за прескачане.
Сенките под лампите се хвалят,
че на англичани са продадени.
Жаждата е паднала в герана.
Светлината с тъмното привиква.
Селото ми… Църква ли е станало?!?
Тук съм! За последната молитва.
