Нидал Алгафари: Любовта е задвижила всичко красиво в живота ни

0
2086

Нидал Алгафари е български режисьор, бивш изпълнителен директор на БНТ, политически PR и писател. Баща му е сириец от Дамаск, а майка му е българка от плевенското село Бреница. Женен е за психотерапевтката Мадлен Алгафари, с която имат дъщеря и син – Александра и Николай.

Той е автор и режисьор на студентското предаване „Ку-Ку“, включително на предаването за АЕЦ – Козлодуй, за което срещу него се води дело 2 години. Продуцент, съсценарист и режисьор е на игралния филм „Ла донна е мобиле“, негови са и телевизионните предавания „Наблюдател“ и „Анонси“. Режисира документалния филм „Сирия – история и легенди“. Ръководи БНТ в периода 2002-2004 година. През 2014 г. пише романа „Боже, защо господ лъже?“, след което и останалите му три части: „Аллах, милост нямаш ли?“ (2015), Любиш ли, ти Бог си!“ (2017) и „Орисани да избираме“ (2018 г.).

На 18 ноември тази година Нидал Алгафари представи най-новия си роман „Рано или късно“ в София, след което започна своите срещи с читатели в страната. Плевенчани бяха сред първите, които чуха вълнуващи истории от книгата, много от които провокирани от реално случили се събития и съществували личности. В уютната атмосфера на ресторанта „Щипка любов“ присъстващите се потопиха в грабващия сюжет на произведението и съпреживяха ключови моменти от него. Специален музикален поздрав към госта отправи Самуил Ботев, ученик в класа по китара на Николай Михайлов при Националното училище по изкуствата „Панайот Пипков“ в Плевен.

Авторът нарече срещата с читатели в Плевен невероятна и благодари за топлотата и гостоприемството на домакините, както и на организатора Венеция Янчева, а за романа, любовта, творчеството, семейството и бъдещите свои планове за развитие разказа в специално интервю за „Духът на Плевен“.   

Г-н Алгафари, вече е факт Вашият нов роман „Рано или късно“, който разказва любовна история между мъж и жена в много зряла възраст. Защо тази тема Ви вълнува?

В продължение на много години ми прави впечатление, че за хората в третата възраст по нашите географски ширини се смята, че би трябвало да са се самоотказали от живот, от любов, от търсене на интимност, от търсене на ласка. От тях се очаква да се обличат в сиво, в черно, да гледат само внуци, да правят зимнина и, някак си, да са в очакване на сетния си дъх. Докато на едни други географски ширини е малко по-различно – след като се пенсионират, падат оковите на работните задължения и започват да търсят точно най-красивото, което може да им се случи. Направи ми впечатление, че в нашето общество неприемащите любовта на хората над 60 години, са тези 35 до 50-годишни. Това са същите хора, които забраняват, или не помагат на тийнейджърите да могат да обичат – постоянно им натрапват ограничения и мнението си, както го правят и с техните родители. Затова смятам, че тийнейджърите и хората от третата възраст изпадат в ситуация, която много ги приближава – когато им се случи любовта, започват да я пазят в тайна, да се крият. Търсят подкрепа за решението си в близки хора и обикновено не я получават. Реших да напиша роман точно за една такава голяма любов. Но за да мога да я опиша, да стигна до нея, ми се искаше да разкажа как всеки е стигнал до нея. И двамата ми герои са имали някакви любовни истории в миналото си, но техните бракове са били въпреки волята им и те остават в тях заради дълга, или заради страха да не се случат перипетии, които описвам. Този роман трябваше да го напиша малко по-късно – имах идея за друг преди него, но така стана, че сега си намери реда.

Всъщност с книгата си Вие утвърждавате убеждението си, че любовта е основата на живота на хората и тя не зависи от възрастта им.

Любовта е тази, която е задвижила всичко красиво в живота ни. Затова имаме прекрасни произведения на изкуството – картини, скулптури, поеми, романи, филми, които винаги са свързани, по един или друг начин, с разновидности на любовта. Но пък, от друга страна, когато любовта е несподелена, или не се получи според очакванията на някого, се е стигало дори до войни – знаем историята за хубава Елена. Ако трябва накратко да синтезирам посланието на романа, то е, че хората достатъчно дълго време са се мразели и понякога, когато се замислят, виждат, че на тези години им остава много малко време, за да се обичат. Достатъчно време отдаваме на лошото, на негативното, на отрицанието, а не на любовта.

А защо избрахте три различни исторически периода, в които да поставите героите си – преди 9 септември 1944 г, след това и след 10 ноември 1989 г.?

Чисто математически като се изчисли възрастта на героите, така се получи. Разказвам нейната история, която е коренно различна от неговата. Тя е дъщеря на един от големите фабриканти в България преди 9-ти септември, а той е син на комунистка, роден в затвора – този факт е взаимстван от историята на Цола Драгойчева, но не става въпрос за нея. През нейния поглед разказвам за лошите страни на социализма, защото е имало такива, а през неговите очи разказвам за хубавите страни на социализма, защото е имало и такива. Съдбите им се преобръщат. След това идва 10 ноември 1989 г – и двамата са изумени от това, което се случва. Те са в двете крайности, овдовяли са, но успяват да преодолеят цялата нищета, обидата и омразата, които са носели в себе си, за да могат да намерят пристана на голямата си любов.

В романа си говорите и за някои известни личности, като писателя Димитър Талев, звездата на немското нямо кино Ива Ваня, певеца Аспарух Лешников.

Исках да разкажа и за хора, които са допринесли за българската прослава по света, какъвто е Аспарух Лешников. Той е достигнал до сърцата на толкова хора в САЩ и Норвегия, а накрая кариерата му завършва като метач в Софийския цирк, защото са писали доноси срещу него. Или за великия български писател Димитър Талев, който се опитват да пречупят, като изпращат в лагерите, за да спазва актуалната за времето политика. А след няколко години се оказва, че той е бил прав. Разказвам и за най-голямата звезда на нямото кино в Германия – Ива Ваня. В романа са и историите на много други хора, като някои от тях не са споменати с имената им, тъй като все още са живи. Разказвам и за една от най-свирепите надзирателки в лагерите след 9 септември – Юлияна Ръгжева –  Юлка, която беше осъдена след 10 ноември 1989 г. Тя е измъчвала хората там по толкова свиреп начин, по който и мъжете не са го правели. Твърди се, че на нейната съвест лежат над 200 убийства. А е била изключителна красавица.

Поставяте главните си герои в ситуация, в която преживяват катарзис и отсяват главното, стойностното.

Смятам, че най-силното, което може да се случи на човек, е да е влюбен, да обича. Тогава той става друг, започва да вижда по съвсем друг начин живота. Изведнъж тези черни очила, които забързаността на ежедневието е поставила на очите му, падат. Любовта не обича бързината, тя обича бавните стъпки, ласката, тишината, красивия звук, красивата мелодия.

Словото започва да живее свой живот, когато получи завършеност. Новият Ви роман вече стигна до много читатели, от които ежедневно получавате отзиви. Какво споделят те?

Няма писател, който да не се радва на добри отзиви. За щастие, до сега всичките отзиви за новия ми роман са такива. Няма хора, които да са ми посочили, че нещо им липсва, но аз си знам много добре, че биха могли да се опишат в много по-голям обем случилите се истории по нашите земи и в трите исторически периода, които засягам. Вероятно това, което съм успял да щрихирам, е много малко. Със сигурност ще има хора, които ще са от двете страни на барикадата по отношение това, което съм написал за Хитлерова Германия, за Царство България, за социализма. Аз не съм вземал позиция и в нито една ситуация не съм казал, че този е прав, а онзи – не. Смятам, че всеки си има неговата правда, неговата истина и тя е абсолютно достоверна, защото той така е бил възпитан от родителите си, от улицата, от училището. Така че всеки е прав за себе си.

В кои градове вече се срещнахте с читатели?

След София бях в Стара Загора, Челопек, Пловдив, Плевен. Тепърва започвам голямата обиколка с романа, за да търся читателите, защото съм убеден, че един съвременен писател не трябва да седи и да чака на жълтите павета читателите сами да дойдат при него, а трябва той да отиде при тях, той да им обясни, да им разкаже какво е написал, за да могат хората да стигнат до словото му.

Нидал Алгафари с домакините на събитието.

Вие сте един от писателите, които държат да посещават и по-малки населени места. Какво Ви прави впечатлени там, какво вълнува хората?

Обиколките в по-малките градове и в селата ми показват, че има много голяма жажда за срещи с творци. Защото в нашето време тези места останаха без кина, без театри, на много места няма вече и книжарници, от които могат да се купят книги. Телевизиите започнаха да заливат хората с предавания, които са лесно смилаеми, и те нямат възможност да размишляват върху тях. А българинът е много дълбок човек. Обича да му дадеш възможност да размишлява, да му дадеш възможност да осмисля, да заеме своя си позиция. Така че хората в малките населени места са много жадни, докато в по-големите градове и в София хората са пренаситени от събития и случки. Те много трудно могат да бъдат подлъгани вече да дойдат на някаква среща, защото често се е случвало да остават разочаровани от много рекламирани събития.

Какви въпроси Ви задават читателите?

Повечето въпроси ми се задават, след като приключи срещата, на четири очи. Всякакви истории съм чувал – особено покрай новия ми роман „Рано или късно“. Много е вероятно тези, които вече съм чул, и такива, които предстои да чуя, да включа в следващия си роман.

Нидал Алгафари с организаторката на срещата Венеция Янчева.

Вече имате ли идея, която ще се превърне в книга?

Да, вече работя върху новия роман. Пак става въпрос за любовна история, но между българка и сириец. Действието се развива съвсем в съвремието ни и ще се опитам да разкажа на читателите за много неща, които не успях да напиша във втория роман – за периода на т. нар. социализъм и още повече за периода след 10 ноември 1989 г. От друга страна ще разкажа как се стигна до тази кървава, зловеща война в Сирия, за настоящия диктатор на Сирия, за да разберат хората какво доведе до България тези бежанци.

Планирате ли Ваши романи да бъдат преведени на други езици и да намерят по-широка читателска аудитория в чужбина?

Това е мечтата на всеки писател, но, за да се преведат, не зависи само от моето желание, а трябва да има интерес от чужди издателства. Първо да харесат творбата, да се убедят, че от нея може да се спечели и тогава те да поискат правата. Иначе много ми се иска да ги преведа – ако може, на всички езици, но не ми е по силите, нито имам възможността да рекламирам книгите си достатъчно добре извън рамките на страната.

Дългогодишните Ви занимания с политически PR пречат или помагат на кариерата Ви на писател?

И двете – и много помагат, и много пречат. Много помагат, защото името и фамилията ми някак си успяха да се наложат в медийното пространство през годините и съм разпознаваем като име, което е добре за един писател. Попречиха, обаче, защото с това, че се занимавах да рекламирам политици, партии и коалиции, си навлякох гнева на много хора – и то, със сигурност, с право. Аз бях в ролята на мост между политиците и хората. И когато политиците не изпълняват обещанията си, хората винят и тях, и този, който е рекламирал техните идеи. Много често съм чувал: „На този няма да му чета никога книгите! Той е бил комунист!“ Има го и положителното, и отрицателното.

На какъв етап от житейския си път сте? Какво Ви е интересно, какво Ви провокира? Отдадохте се изцяло на писането – това ли е Вашето амплоа вече?

Надявам се да успея да се задържа на това поприще, на мен ми харесва. Смятам, че мога да се издържам и да поддържам приличен стандарт, благодарение на книгите, но с много обиколки из страната, за да стигнат до повече читатели. Към този момент не искам да се занимавам с друго, а с политика пък съвсем.

Политиката е минал етап. Много голям опит придобих от работата ми с политици, много неща видях, много неща научих и смятам, че съм достатъчно осъзнат и с достатъчно опит, за да мога и да ги опиша. Не мога да бъда едностранчив във всяко едно нещо, което се е случило, особено след 10 ноември 1989 г., защото то има много гледни точки и вероятно всички те са правилни.

Семейството Ви подкрепя вашите занимания. Дъщеря Ви Александра пое по пътя на съпругата Ви Мадлен Алгафари. Синът Ви има ли афинитет към някое от Вашите занимания?

Основната ми подкрепа е от моето семейство – съпругата ми Мадлен, дъщеря ми Александра и сина ми Николай. Те са тези, които са до мен във всичко и без тяхната помощ щеше да ми бъде много трудно. Дъщеря ни вече е психотерапевт – още малко й остава да завърши следдипломната си квалификация, но вече работи. Доколкото чувам недомлъвки, и тя е започнала да пише книга, което много ме радва. Синът ми се опитва да тръгне по пътя на PR-а.

Нидал Алгафари със семейството си, снимка: личен архив.

Вие подкрепяте ли техните решения?

Те са избрали техния си път и след като е така, аз ще съм до тях винаги във всичко, докато мога. Никога няма да им забраня, каквото и да било. Единственото, което мога да им дам, са някакви напътствия, ако поискат да ги чуят и ако могат да ги чуят.

Благодаря Ви! Успех в творческите Ви занимания!

И аз благодаря!

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here