Художникът Иван Велчев – Йово, ще открие интригуваща ретроспективна изложба в софийската галерия „Райко Алексиев“ (ул. „Раковски“ 125) на 23 октомври от 18 часа. Вернисажът с творби от последните седем-осем години, включително и току-що завършени, е добър начин обичаният плевенски творец да отбележи подобаващо своята 70-годишнина, която навърши през септември 2019 г. Експозицията, условно наречена „Убежище“ по името на централната творба в нея, обобщава посланието на автора за онова нематериално място, което е преди всичко стремеж и въжделение, отколкото реално обитание; едно състояние, в което „Духът може да отдъхне“.
Иван Велчев – Йово, е роден през 1949 г. в Плевен. През 1968 г. завършва Музикалното училище в града, а през 1974 г. – училище за художествени занаяти в София. От 1975 г. участва в редица общи и групови изложби в страната и чужбина, международни симпозиуми и биеналета в България, Австрия, Швейцария, Германия, Унгария, Полша, Гърция. Реализирал е над 30 самостоятелни изложби в България, Белгия, Германия, Словакия, Полша, Унгария. Удостоен е с много награди за живопис. Негови творби са притежание на Националната художествена галерия, Софийска градска художествена галерия и художествени галерии в страната, както и на частни колекции в България, Германия, Белгия, Холандия, Финландия, Франция, Испания, Италия. Член е на Съюза на българските художници от 1991 г. Живее и работи в Плевен.
Йово, за такава респектираща житейска годишнина ти се полага и внушителна изложба.
Не знам дали ми се полага, но близките и приятелите много настояваха и аз реших, че е редно. Провокацията и за мен беше голяма, защото залата в ХГ „Райко Алексиев“ е със специален обем, една кутия, която изисква поне 4-5 по-големи работи. И понеже дълго време не съм работил в такъв формат, това ми беше основната грижа през изминалото лято. Най-голямото платно е 3 на 2 метра, има две работи 2 на 2 метра, има и 1,40 на 2 метра. Ще покажа около 40 произведения от последните седем-осем години, има и съвсем нови, така че изложбата може да се нарече ретроспективна. А и в София не съм правил изложба от 2009 г. – това са 10 години. Така се случи.
Централната ти работа в експозицията се казва „Убежище“.
Убежището е специална територия, несподелима, в която Духът може да си отдъхне. То е нематериално място. Вървейки по този творчески път, художникът се опитва да бъде достатъчно откровен и търси същото в реакцията на публиката. Разминаванията не са фатални, а и не това е важното. Важен е начинът на преживяване на тези опити. Но емоцията и чувствителността са толкова крехки и неуловими, че си заслужава да им потърсиш подслон. Интуицията помага, но без участие на енергията на Духа, стремежът е безсмислен. А тази енергия не се купува. Ти си я създаваш и използваш, колкото и където трябва. Затова духовното стои най-отгоре. То съгражда мястото за обитаване.
Интересни истории около създаването на някои от творбите имаш ли?
Има две доста интересни работи – правих ги по музика на групата Пат Матини. Много често слушам тяхното парче „Последният влак за дома“, което напоследък ме вълнува и ме вдъхнови да нарисувам тези платна.
Експерименти има ли?
Винаги има – нови техники, нови обобщения. Консервативно погледнато, има една техника, която се е установила като мой стил – натрупване на боята и т.н., но общо взето се стремя винаги да внасям промени. Имам няколко работи, които са вдъхновени от случайно хрумване, разговор, поглед от специален ракурс към морето, Париж, Сиена.
Кой ще открие експозицията?
Проф. Станислав Памукчиев ми е обещал.
Обичаш ли да хвърляш поглед назад – не само в житейски, но и в творчески план, и да си правиш някаква равносметка?
Всичко е един процес, който непрекъснато се възражда. И преди съм казвал, че това е едно упражнение, което го правиш всеки ден. Ако ти писне да стоиш по цял ден в ателието, намериш нещо друго за разнообразие и излизаш, но в края на краищата се връщаш, защото това ти е работата и те чопли отвътре да продължаваш.
Развиваш се непрекъснато, тоест.
О, да. Развалям, хвърлям – няма как. Аз много трудно си харесвам работите.
Какви най-често са провокациите, за да влезеш в ателието и да започнеш да твориш?
Основното е да ти хрумне нещо. Всяка една идея обаче трябва да отлежи. Не може да си кажеш: „Влизам сутринта в ателието и ще стане перфектно!“ Нищо не се получава така, защото започваш да мислиш, да се настройваш. Виждаш, че това, което си мислил, не е така. Рисунки, които съм направил, започвам да ги пренасям – не става. Започвам наново. Доста неща губят първоначалния си вид, докато стигнат до финала. Минава се през много етапи, понякога си казвам: „Това трябваше да го оставя, защото беше хубаво.“ Но то и това е важно – да уцелиш момента, в който да задържиш постигнатото, защото има някои прекрасни случайни неща, които се получават. Основната идея за рисунка, за композиция, за колорит я държа от началото до края, но някъде се променят отделни неща в картината, които въобще не съм ги мислил.
Това е нормално – нали така произведенията на изкуството заживяват свой живот.
Точно така. Затова аз не работя бързо – някой път се случва, когато се налагат участия в пленери, или нещо друго, но това са изключения. Това все пак е и въпрос на рутина, на опит. Има един момент, в който виждаш, че вече картината „не може да ти избяга“, защото съмненията са непрекъснати. До последния момент все има нещо да пипна по работите. В момента, в който ги изкарам от ателието, вече няма за кога да добавям.
В Плевен ще видим ли експозицията ти?
Да, на 3 декември същата изложба ще представя в Арт център „Плевен“.
