Художничката Долорес Дилова: Природата е най-великият учител!

0
1135
Долорес Дилова
снимка: архив

Дорес Дилова е родена през 1960 г. в Плевен. Дъщеря е на художника Дило Дилов – един от ярките представители на импресионизма в българското изкуство. От него наследява таланта си и още на 7-годишна възраст става носител на награда от конкурс за детски рисунки в Италия с председател на журито Хенри Мур.

Тя завършва Художественото училище в София, а в последствие и Националната художествена академия със специалност “Живопис” при проф. Иван Кирков. Участвувала е в експозиции в Австрия, Франция, САЩ, Русия, Англия, Гърция, Италия, Унгария и др. Има и множество самостоятелни изложби: София – 1989, 1992, 1997, 1999, 2004, 2008, 2010, Париж – 1992, 1993, 2002, Канзас сити (САЩ) – 1993, 2000, Аоста (Италия) – 1994, Драма (Гърция) – 1998, Берлин (Германия) – 2001, Амстердам (Холандия) – 2004, Лондон (Великобритания) – 2009, Москва (Русия) – 2009, Хангджоу (Китай) – 2014 г., и др.

Долорес Дилова е носител на първа награда в конкурса “Млад живописец” (1987 г.) и наградата на конкурса “Човекът и морето” (1988 г.), на “Изложба на годината” за 1998 г., на Голямата награда на СБХ от Биеналето на малката форма (2008 г.), номинирана е за националната награда „Владимир Димитров – Майстора” (2013 г.), печели и Голямата награда за живопис от Бианалето “Приятели на морето” (Бургас 2014).

Нейни творби има в Националната художествена галерия и в други арт пространства в страната, а също така и в частни галерии и колекции във Франция, Англия, Италия, Германия, Япония, Израел, САЩ, Испания, Австрия, Гърция, Турция, Унгария, Кипър, Швейцария и др.

Със съмишленици създава и преподава в Частната академия по изобразително изкуство “Жул Паскин” (1993 г.) През 1997 г. печели конкурс и специализира в Париж, Франция, а през 2003 г. е една от основателките на Женка либерална мрежа в България. От 2011 г. е член на УС на Съюза на българските художници и втори мандат е председател на УС на фондация „Поддържане на изкуството в България“ при СБХ.

На 23 октомври чаровната и талантлива плевенчанка откри самостоятелната изложба в галерия „Пролет“ в Бургас, която имаше подобаващ отзвук. За светоусещането, града на детството – Плевен, града на вдъхновенията – Каварна, за възпитанието на отношение към изкуството още в ранно детство, за най-важните уроци, които е научила от своя пръв учител и неин баща – художника Дило Дилов, разказва с любов художничката Долорес Дилова.

Открихте изложба в галерия „Пролет“ в Бургас. Какви творби включва тя?

Бях изключително щастлива от поканата на галеристката Пролетина Иванова да направя изложба в една от най-престижните бургаски галерии „Пролет“. Преди 4-5 години получих наградата „Приятели на морето“ в Бургас. Имах възможността да обиколя града и разгледам галериите. За пръв път тогава видях това пространство и си помечтах да представя творбите си там. Галерията е малка, уютна, с много финес и изтънченост. Картините, които представям, нямат претенцията за много мащабни произведения, да са някакви крайпътни ъгли. В единия салон са около 10-ина работи от предишна колекция, както и няколко по-нови неща от мое любимо място на морето, а вторият салон на галерията е с произведения, които са направени специално за галерията при едно мое пролетно гостуване в Самотраки. Там имах чудни 5 дни с мои колеги, сред удивителна природа и рефлексът от това място са тези работи, които за пръв път показвам.

Откриването на изложбата имаше подобаващ отклик сред вашите колеги, приятели и почитатели.

О, бях много щастлива, защото не се усети, че правя на друго място изложба! Свикнала съм в София, та дори и в Плевен, да дойдат много приятели, много почитатели, близки хора. В Бургас имам познати, но все пак се притеснявах дали ще проявят интерес, но бях опровергана – откриването на експозицията беше много посетено и се чувствах в свои води.

Какви други изяви ви очакват в близките месеци?

До края на годината ще участвам в няколко общи изложби, самостоятелно няма да се представям. Човек не трябва много често да се показва и да досажда, трябват паузи. Предвиждам една изложба в Пловдив догодина, предполагам, че в края на 2020 г или в началото на 2021 г ще направя самостоятелна изложба в София. Имам покана за Варна – в момента уточняваме датата. Планирам много изяви, включително и участия в чужбина, но всичко това са планове – важното е да имам сили, да съм здрава, да работя, да имам вдъхновение.

В Плевен кога за последно се представихте?

Беше отдавна. Бях получила Голямата награда на СБХ на Биенале на малката форма, след което, по традиция, този, който вземе това отличие, прави изложба в Градската галерия. Бях щастлива. Преди дни отново посетих Плевен – толкова мили спомени имам там! Разходихме се с мама в Градската градина и посетихме Арт център „Плевен“ – има великолепна изложба на Свилен Блажев в момента. И аз си спомних, че преди много години, след като завърших образованието си, първата ми изложба беше там. Беше ми много приятно.

Значи, все пак, държите връзката с Плевен.

Да, това е моят роден град. Аз винаги казвам, че съм плевенчанка. Един човек не трябва да забравя от къде е тръгнал. Плевен е свързан и с баща ми – художника Дило Дилов, с майка, със сестра ми, с училището до 7-ми клас, с приятели. За съжаление, нищо не е същото, много по-различно е, но е хубаво.

Първата връзка с изобразителното изкуство и вашият пръв учител е вашият баща – известният български художник Дило Дилов. Как той продължава да живее във вашето съзнание?

О, той постоянно, неизменно е до мен. Все пак аз отраснах в неговото ателие. На мен не са ми разказвани и четени приказки, той ми разказваше за художници – за Матис, за Пикасо. И аз съм възпитано с тези художници. Възпитана съм от неговите натюрморти, интериори, от гледките през прозореца, които той рисуваше – това се е запечатало в съзнанието ми. Вече 35 години него го няма, но всеки ден в ателието ми, поне по 5-6 пъти, минава през съзнанието ми той какво би казал, или нещо, което ми е казал. Той е в мен, той е част от клетките ми, от моя свят, въпреки че във времето после аз имах и други учители, но той е най-важният мой учител и най-важният човек в живота ми.

Тази връзка е непреривна.

О, да. Сещам се как той идваше в София и се започваше: защо не съм си измила палитрата, защо не съм си измила четката. Ето това бяха уроци, на които аз не се научих. Той винаги беше строг с мен, нямаше разглезване, или някакво поощряване. Скоро се сетихме с мама как, като отидехме на почивка, сутрин сме на плаж, а следобед той ме оставяше на някое място да рисувам – примерно в 14 часа, и в 18 часа идваше да ме взема. И това се повтаряше всеки ден. Всъщност това е част от възпитанието ми, от моя режим и от взискателността ми към това, което правя.

Безценни уроци са това да бъде научено едно дете на постоянство, на работа…

… а това е част от нашата игра, част от играта на художника – не е само да си талантлив, трябва и постоянство. Аз не мога да си представя и ден да не съм в ателието – дори на 1 януари съм там. И тогава изпитвам особена сладост – навън е болезнено тихо всичко след фойерверките за Нова година, оглушително тихо е и най-голямо удоволствие ми прави да отида в моето творческо пространство, да си направя един чай и да започна да рисувам.

Ателието е сакрално място, което като втора кожа облича творческата същност на художника.

Безспорно. В никакъв случай не забравям и семейството си – съпруга си, сина си, с когото много се гордея. Но моето място е в ателието и ако не съм там ден или два, настъпва изнервяне и безпокойство у мен. Не, че винаги стават онези неща, които ти се иска – в никакъв случай, но човек трябва да е дисциплиниран, не да чака муза, вдъхновение. Поне това е моят маниер, моят начин на живот – трябва всеки ден по нещо да се работи.   

Казахте, че вдъхновението е много важно за вас. Какво ви вдъхновява?

И до ден днешен това е природата. Няма по-велик учител от природата! Толкова пъти си казвам: „Това не може да бъде измислено!“ Невероятни цветосъчетания, невероятни структури, невероятни усещания, внушения! Моите любими места на вдъхновение са около Каварна. Повече от 20 години ходим на пленер там няколко художници – по покана на Община Каварна. Обикаляме по едни и същи места – до Дуранкулак, Шабла, и всеки път сякаш за пръв път ги виждам и ги усещам различни! И по този начин, някак си, измервам и моето остаряване. То е като някаква мярка за себе си. Във времето по различен начин съм усещала брега, пустите плажове, чадърите. Следващата година нещо друго забелязвам и мисля, че имам още какво да кажа. Това не е зацикляне, просто сякаш там намирам онова място за вдъхновение и идеи. Ето, тази година, когато отидохме в Самотраки, изумена бях от една причудлива друга, различна природа – друга е енергията.

Не е ли пак талант човек да може да вижда едно и също нещо или място по различен начин всеки път – да има свеж поглед и да се изненадва на всичко, като децата?

Може би е някакво преимущество това – не знам. Щастлива съм, че все още не съм загрубяла и имам тези сетива, с които да усетя различната природа, да се вчуствам в тази природа, да я съпреживявам и да ми се рисува това нещо. Повярвайте, аз като дете се радвам на гледки, на цветове, на облаци. Последните години моята Каварна наистина ме кара и още, и още, и още да работя, но не съм лишена от сетива и очи да видя и други пространства, и други места и съответно след това да си направя моя свят, моята картина. Даже понякога мои почитатели ме питат: „Ама това къде е? Някъде в Южна Франция ли?“ Съответно аз ги приземявам, че това е вдъхновение от Каварна, но това е моята Каварна. Всеки път е различно. Държа всяка една изложба да бъде различна. Всъщност, няма смисъл човек да прави едно и също – трябва да се развиваш, да надграждаш, да обогатяваш емоциите си и чувствата си и внушенията си. Картината не е само изображение, а внушение, както и събраните много чувства и много запаметени моменти са повод за други композиции, които вече не са пейзажи, а са композиции, дори алегории. Но всичко е подплатено с натурата, с природата – това са моите усещания. Да потънеш в енергията на мястото, да си там, за да го отразиш, а не по инерция да правиш нещо, защото знаеш, че това става с определени хватки, които, може би, всеки от нас е усвоил във времето. Не, просто трябва да забравиш всичко и да се потопиш, да се поддадеш на тази природа. Това те обогатява и когато влезеш в ателието си да си направиш свободните работи, ти ще забравиш за тази реалност, но тя ще остане като екстракт, като основна клетка, за да обогатиш това, което създаваш. Мястото е повод за картината.

Споменахте, че се гордеете със сина си Дилян Корсемов. С какво се занимава той?

Синът ми е юрист. Той е най-хубавото нещо, което съм създава. Щастлива съм и се гордея с него, защото е възпитан, усмихнат уважителен, любознателен – един прекрасен мъж. Всъщност всяка майка смята така за детето си, но аз съм от строгите майки. Голяма роля във възпитанието му има и съпруга ми.

Предполагам, че и той има отношение към изкуството, въпреки че е поел в друг път.

Да, той пък отрасна в моето ателие. В началото работех вкъщи и той тичаше между картините. Винаги казвам, че децата от малки трябва да гледат картини, защото това е възпитание. Не винаги трябва да станат художници, дори напротив, защото това е изключително тежък и сложен път, но това възпитание рефлектира във всичко – в начина, по който ще се облече човек, по който ще си нареди къщата, в естетическия усет. Всичко това е много основно. Спомням си преди повече от 30 години бяхме в Ню Йорк, САЩ, с моя съпруг. Посетихме един голям музей, в който видяхме малки деца – вероятно в първи клас, седяха на земята пред една голяма, черна картина на Пиер Солаж – той рисува с различна структура на черното и светлината, която пада, дава различните му нюанси. Те седяха пред тази картина и учителят им обясняваше, а аз бях стъписана, че тези малки деца се възпитават дори не пред някакъв пейзаж, а пред тази черна картина. Има значение дали децата от малки са били възпитавани с изкуство.

Все пак не се ли изкуши синът ви да посегне към боите?

Не, като дете в някакви сантиментални моменти, за да ме омилостиви, ако иска нещо, рисуваше някакви сладки картини с любими герои, но това беше. Но иначе го водех постоянно по изложби, в къщи е като галерия – с картините на татко, с мои картини, на мои колеги. Той отиде още на самото откриване на галерия „Квадрат 500“ в София и когато ми се обади и разбра, че аз още не съм отишла, се възмути (бел. авт., смее се). Преди години бях на специализация в Париж и той дойде със съпруга ми последния месец. Ходихме по галерии, той виждаше Матис, Пикасо – моите любими художници, и с лек коментар по темата водехме диалог. В никакъв случай назидателно: „Ето, това трябва да видиш.“

А вие имахте ли някакви съмнения, че ще станете художничка и на каква възраст го решихте?

Не, не съм имала съмнения никога. Скоро стана въпрос за това. Бях в детската градина и моята учителка беше изпратила рисунки за конкурс в Италия. Ние дори не знаехме – нито татко се е намесвал, нито някой друг. Разбрахме, когато вече бях в първи клас и ми връчиха наградата от този конкурс. Преди десетина години, когато исках да си сменя рамчицата на тази грамота с медалчето, видях, че подписът отдолу е на Хенри Мур, което за мен беше нещо удивително! След това ходех на курсове в Пионерския дом в Плевен, подготвих се за кандидатстване в Художественото училище в София, макар че майка много искаше да съм в Ловеч в Немската гимназия. Слава Богу, изпитите за Художественото училище минаха по-рано и беше категорично влизането ми. Така от 13-годишна съм в София, после продължих в Националната художествена академия. За момент не съм се съмнявала в пътя си!

Вие сте и председател на Фондация „Поддържане на изкуството в България“. Разкажете за тази ваша дейност.

Това е фондация на Съюза на българските художници. Направихме великолепни неща. Издадохме три тома от поредицата „120 години българско изкуство“, в момента подготвяме четвъртия том. Първият е свързан със съюзи, дружества и групи 1892 – 2012 г. – великолепно издание с великолепни репродукции и текстове на много наши известни изкуствоведи. Втората книга е „120 години българско приложно, декоративно и монументално изкуство“ – пак със специалисти в дадената област. И третият том е за дизайна във всичките му измерения. Смятам, че това са безценни трудове, изключително добре оформени и се надяваме, че и четвъртата книга ще бъде на високо ниво – тя ще включва галериите, история на изкуството, критиката, колекциите, меценатството, реставрацията, фотографията. Сега има голям интерес. Другото, което направихме, е едно великолепно издание за Славка Денева и Борис Денев – това са светли, прекрасни български художници, които даряват цялото си имущество в наследство на СБХ. И ние сме длъжни към тях, към тяхната памет. Сега кандидатстваме пред Софийска община за подкрепа на една изложба на двамата автори. Паралелно с експозицията ще представим един уникален труд на Славка Денева. Тя е обозначила всяка буква от азбуката ни с неин цветен код, с който после „превежда“ произведения на бележити наши поети и писатели. В последствие смятаме и да издадем този неин труд, като към него ще има анализ от психолози, изкуствоведи, от хора, които да вникнат в смисъла на това нейно занятие.

Направихме и проекти за млади автори – работиха една седмица в Арт център „Илинденци“ при скулптора Иван Русев и други изявени имена в това направление. Заданието беше каменна пластика и те се учеха от големите майстори на техники, на занаят. Преди дни разбрах, че сме спечелили проекта за оформяне, реклама и дизайн на остров Св. Анастасия – ще е съвместен с филиала на НХА в Бургас. Имаме реализирани и други проекти. С това се занимава фондацията и се надяваме, че ще имаме и други хубави изяви.

Толкова е важно да бъде съхранявано по този начин културното ни наследство и да бъде даван път на младите паралелно с това.

Безспорно. Много искахме една младежка изложба да направим, но така се случи, че имаше 2-3 такива изяви и нашата щеше да натежи. Следващата година пък започна ремонт на галерията на СБХ „Шипка 6“. Надявам се, че след 1-2 години ще стане реалност и това. Нашата фондация е с най-чисти пориви за оставяне на следа от българското изкуство, за памет на българското изкуство и с протегната ръка към младите – това е смисълът.

Вие сте били и преподавател в Частната академия по изобразително изкуство “Жул Паскин”. Не ви ли се преподава пак?

Какво да ви кажа. Понякога се изкушавам, но то стана много сложно. За да преподаваш, трябва доктурантура, за която човек трябва да отдели няколко години. На моите години, някак си, това ми се струва, че е излишно. Иначе идват много млади хора в ателието ми – винаги съм отворена да помогна. Заедно с Николай Майсторов и още трима-четирима колеги създадохме Частната академия по изобразително изкуство “Жул Паскин“. Беше някаква такава лудост, нещо, в което влетяхме с цялата си енергия, светлина и чистота и стана нещо много, много хубаво. И до сега се говори за студентите от тази академия, за смисъла от тази академия, като някаква алтернатива. Имаше финансови трудности, нямаше и някаква институционална подкрепа, но много хора и до сега се сещат за това училище с много топло чувство.

Какво обичате да правите в свободното си време?

Напоследък обичам да се разхождам. Имаме къща във Велинград, в която прекарваме лятото – там е и ателието ми за този сезон. Това, което много обичам, е да се разхождам в планината близо до нас. Да отида до пазара и да си избирам хубави плодове и зеленчуци. Стремя се, след като съм стояла часове в ателието, след това да се разходим в близкия парк, или в квартала. Това ме разтоварва. Нямам хобита. Аз общо взето съм скучен човек – вкъщи, в ателието. Не обичам събирания, с тази суета ми е трудно. Въпреки че присъствам на откривания на изложби на приятели – не може да не ги уважа, но общо взето съм по-затворен човек.

Какво си пожелавате?

Здраве, само здраве – всичко друго ще бъде! Здраве на семейството ми, здраве на всички приятели, на вас – на всички. Смятам, че това е най-важното.

И аз ви го желая! Бъдете здрава, все така очарователна и вдъхновението да не ви напуска никога!

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here