Страцимир Павлов

Страцимир Павлов е роден в Добрич. За кратко живее и учи в Плевен, откъдето е родът на майка му. През 1995 г завършва НУИ „Добри Христов” в град Варна с кларинет, както и класа по композиция и оркестрово дирижиране на маестро Милко Коларов. Учи в НМА за кратко, печели стипендия за обучение в САЩ и продължава висшето си образование в Университета на централен Арканзас, където се дипломира през 2001 година с бакакалавърска степен по пиано и композиция и магистърска степен по дирижиране. По време на 12-годишния си престой в Съединените американски щати работи като диригент, композитор, аранжор и пианист. Музикален директор е на операта в град Литъл рок, Арканзас, ръководи Университетската опера и е диригент и пианист на Афро-американски госпъл хор. Свирил е на една сцена с легендата Рей Чарлз, а с бродуейската звезда Лорънс Хамилтон има концерт пред всички живи американски президенти и техните съпруги при откриването на президентската библиотека на Бил Клинтън.

Въпреки чудесната си реализация, Страцимир Павлов не успява да преодолее носталгията по България. Обзет е и от желанието да направи нещо повече за сънародниците си, да даде това, което може, знае и чувства. Така през 2008 г. се връща в Родината си, в любимата Варна. Среща директора на своето някогашно училище „Добри Христов“, който го кани да стане диригент на ученическия оркестър. И колелото на българската му кариера се завърта стремглаво. Създава серия иновативни музикални проекти, като LaMigra, Titanic Band 100, Gospel Chorale – Варна, The Beatles Tribute, V.S.O.P. – Varna Swing Orchestra Project, INDIGOrchestra. Дирижира не само камерния оркестър при НУИ „Добри Христов“, но и Варненска филхармония, а от 2015 година е диригент и на Фестивалния оркестър „Варненско лято“. Работи с популярни български музиканти като Орлин Павлов, Васил Петров, Стоян Раянов – Я-Я, Валери Ценков, Миро. Носител е на наградата на Община Варна за млад учител през 2010 година, на наградата „Варна” за иновативни музикални проекти през 2012 година и на голямата награда на фондация “Стоян Камбарев” за полет в изкуството през 2013 година – за проекта си Gospel Chorale – Варна.

За любовта към музиката, за вярата във важната мисия на всеки човек, за силата на корена, която винаги го тегли към Родината, и специалното отношение към Плевен, свързан с детството и вълшебните летни ваканции, разказва Страцимир Павлов за „Духът на Плевен“.

Как се чувстваше в Щатите? Бил си много добре реализиран там, а след 12 години зад океана, решаваш да се върнеш в България.

Хубав въпрос. Имах много добри приятели там, които ми помагаха – особено в началото, когато беше много трудно. В Южните щати християнските общества много си помагат, много се грижат един за друг. Още от самото начало аз се реализирах като музикант в църква – там винаги има хора, които понечват да ти помогнат. Професионалната ми реализация след университета също вървеше много добре – работех на 4 места, с твърд доход и договор, развиваха се добре нещата. Но за 12 години винаги ми остана една носталгия по България, едно усещане, че трябва енергията и нещата, които правя, да имат по-голямо значение, по-родово, насочено към корена ми. Към това се добави и липсата на семейството ми – сестра ми тогава беше бременна, предстоеше да роди за първи път и аз си дадох сметка колко неща пропускам от живота на семейството си. Защото животът в Америка е такъв, че ти имаш 2 седмици отпуск в годината – през останалото време работиш. Освен това, когато се прибрах през лятото на 2007 година, видях, че нещата тук започват да излизат от този дивашки период на първоначално натрупване на капитали и започва да се оформя някаква линия на живот, която ми се струваше оптимистична. И така през 2008 година се прибрах уж за малко да видя накъде са нещата – бях си оставил отворени пътеки за връщане в Америка, но постепенно тук ми се завъртя животът, започнаха проекти, работа.


С бродуейската звезда Лорънс Хамилтън на една сцена.

Накъде се насочи първо?

Върнах се във Варна, срещна ме директорът на НУИ „Добри Христов“, покани ме да работя там и станах диригент на ученическия оркестър. Първият ми по-голям проект беше с поп певеца Орлин Павлов – тъкмо се беше разпаднала група „Каффе“. Направих му първите симфонични аранжименти за концерта „Една любовна вечер в операта“ с Варненска опера, аз бях и диригент. Продължих да работя с Варненска опера и до днес мисля, че имам 6 мюзъкълни заглавия и една опера, които съм направил като диригент постановчик. Започнахме да свирим с приятели музиканти и в джаз клубове – направих няколко проекта. Опитваме се, от една страна, да развиваме културата на града, а, от друга, да оцеляваме като артисти с минимални компромиси, разбира се. Най-лесно щеше да бъде да свирим това, което свиреха корабните банди, но ние избрахме да се движим в друга посока. Беше трудно години наред, но сега вече има публика за всичко. Виждам, че и в цяла България е така.

С Орлин Павлов.

По колко проекта работиш в момента?

В последните 11 години имах един госпъл хор в НУИ „Добри Христов“. С него спечелихме наградата на фондация „Стоян Камбарев“. Но тези ученици станаха студенти и не успях да задържа госпъл хора. Идеята ми беше да покажа във Варна малко от опита си с госпъл хорове в Америка. Иначе продължавам да дирижирам ученическия оркестър, дирижирам и в операта във Варна. Вече имам проекти с Русенска опера – имахме кабаре тази година. През декември 2019 г ни предстои премиера на балетния спектакъл „Приказки за Черно море“ в Пловдив – спечелихме проект във връзка с това, че градът е Европейска столица на културата тази година. Това е моя Кантата за малък хор и оркестър – съчетал съм латинския текст с поп госпъл звучене, със симфоничен оркестър и народни певици. Разказва за някакви митични истории, които са се случили на брега на Черно море.

Съставът сборен ли е?

Да, проектът е частен, ние си го реализираме. Народните певици са „Ева квартет“, инструменталистите са от различните ми проекти, по които сме работили през годините – между тях са Стоян Раянов – Я-Я, Валери Ценков, който беше барабанистът на група „Каффе“. Събрал съм си хората, с които си работя. През декември представяме спектакъла за първи път и от там нататък ще му търсим живот. Не е много лесно в България, но..

Но ти се справяш добре.

Да, не се оплаквам. В Америка научих, че стига да ти се работи, ще намериш къде. Трябва да търсиш места, където има останало нещо за правене. Естествената логика е хората да се опитват да се реализират там, където всичко вече е направено, за да се докажат, т.е. да направят нещото още по-добре. На мен ми дадоха съвета да отида там, където почвата не е разорана, защото там по-лесно можеш да посееш семки, които сега, след 10 години, наистина са дали плод. Много хубави неща се случиха в годините, въпреки че в началото имаше моменти, в които изглеждаше безнадеждно.

И ето, на 17 октомври 2019 г, ти направи и концерта „Джаз истории“ в Плевен заедно със съпругата си – джаз певицата Антоанела Петрова, и нейния брат Нейчо Петров – Реджи.

Плевен ми е едно от любимите места на планетата. Там прекарвах летните ваканции всяка година. Вуйна ми, Светла Тончева, която е галерист в Арт център „Плевен“, ми предложи, като минавам през града при някое от пътуванията си, да направим концерт на открито. И ето че се случи – пред Арт център „Плевен“. Стана много приятно.

Имаш много интересни други камерни проекти.

Имам един проект – LaMigra, в който сме трио със Стоян Раянов – Я-Я, и с Валери Ценков. Правили сме го в най-различни вариации – и със симфоничен оркестър също. Свирим композициите на Я-Я, но и по-традиционен американски джаз. Имаме много проекти с джаз певците Антоанела Петрова и Нейчо Петров. За догодина подготвяме поне 3 премиери на мюзикъли във Варненска опера – аз съм диригент постановчик.

Много интензивна творческа дейност имаш. Разбирам, че си взел най-важното от американска земя и си го пренесъл тук, а именно: да си много активен и да следваш неотклонно целите си, за да постигнеш успех.

Права си абсолютно. И се радвам се, че тези неща, които научих там, ги приложих тук. Много от колегите ми избраха да си останат в Америка, защото след 12 години да избереш да се върнеш в България и да стартираш наново живота си не е лесно решение и не много хора се осмеляват да го направят. За мен България е една много благодатна почва и съм много впечатлен от случващото се тук през последните 10-15 години – с всичките му кусури. Ние, като народ, много обичаме да си виждаме кусурите, но може би това донякъде е позитивно, защото признавайки недостатъците си, имаме шанс да ги оправим. Има и такива общества, които смятат, че всичко им е перфектно, и замръзват. И започват малко по малко да деградират, вместо да се развиват.

А празнината вътре в теб запълни ли се, след като се върна?

Да, мога да кажа, че съм много щастлив – и в професионален, и в личен план. Чувствам се добре и реализиран.

Със съпругата и дъщеря си.

Вярваш ли, че всеки човек има своята мисия и че родната земя ти дава сила?

Да, така мисля. Четох една много интересна теория за това, че водата има памет. И водата, от която са изградени клетките ни в детските ни години, всъщност има магнетична, притегателна сила и цял живот тегли самото ти физическо тяло към себе си. Тегли те натам, откъдето е тя, водата ти. Аз наистина вярвам в това. Усещал съм го и знам, че е истина. Корените винаги са ме теглели обратно. Някои хора успяват да го преодолеят това усещане, според мен, но всеки, който е заминал за чужбина, минава през един много болезнен период, в който усеща липсата на земята си. Вярвам, че всеки човек има мисия – трябва по-смело да си я признаваме, обаче. Понякога тази мисия е само в личен план да се реализираш, понякога тази реализация трябва да включва и народа и семейството ти, т.е. по-голям кръг от индивиди, не само теб самия.

За какво мечтаеш?


Сега, в момента, мечтая за здраве и светът да върви напред без големи катаклизми, каквито ни описват от 20 години поне. Надявам се прогнозираните кардинални метеорологични промени да не станат истина. А за България вярвам, че ще стане великолепна, прекрасна държава, в която много хора ще искат да живеят. Не мога да кажа дали българите, които са я напуснали, ще се върнат, но със сигурност вече виждам голям интерес към страната ни от други народности. И са много щастливи тук. Много ни е красива земята!  

Имаш дъщеря. На каква възраст е?

Стана на 6 години скоро. И тя тръгва по музикантския път. От бебе я водим с нас по всякакви спектакли и концерти. Тя отрасна зад сцената, на сцената. Детето няма шанс за нормален живот и ще трябва да влезе в артистичния. Ще се подготви за изпита догодина в НУИ „Добри Христов“. Тя иска да свири на пиано и да пее, като мама.

Чудесно! Времето е пред нея – ще избере.

Постановка на Варненска опера на мюзикъла „Чикаго“, диригент Страцимир Павлов, режисьор – Борис Панкин.
Наградата на Варна 2019 за Държавна опера – Варна и мюзикъла „Да пееш под дъжда“ с режисьор Борис Панкин и диригент Страцимир Павлов.

Снимки: Личен архив

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here