Учители и директори на училища като Данаил Георгиев Николов от село Долни Вит, Община Гулянци, са на изчезване. Не само защото житейският му път е в своята достолепна фаза – 88 години, но и защото той е част от едно безвъзвратно отминало време – със своите положителни и отрицателни страни. Той си спомня с умиление и огромно уважение за всички свои преподаватели, на които е признателен и до днес, а сред тях е и големият български художник Христо Бояджиев, който е родом от Плевен.
Преживява смяната на две обществено-политически системи в България – 9 септември 1944 г и 10 ноември 1989 г. От дистанцията на времето обективно може да види всичките им плюсове и минуси, особено в сферата на образованието, която продължава живо да го вълнува. Впечатляващият със свежестта на паметта си бивш преподавател не спира да чете и да се развива – от пенсионирането си до днес е прочел цялата световна литературна класика. Общува ежедневно с много интелигентни хора – предимно негови ученици.
Помни безпогрешно имена, дати и събития, независимо от това, че е роден в далечната 1932 години. Завършил е началното училище в родното си село, а прогимназия – в село Сомовит. През 1946 г. постъпва в Плевенската мъжка гимназия, за която винаги си спомня и говори с възторг и преклонение пред делото на своите учители. След това завършва Учителския институт в Плевен и продължава образованието си със специалност География в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, който завършва задочно през 1974 г.
Преди това отбива двугодишната си военна служба в София и става учител в началното училище в родното си село. Четири години е на това поприще, след което 10 години е директор на същото училище. Следващите 15 години от живота си е начело на основното училище в Сомовит, към което се влива школото от Долни Вит. Кариерата го отвежда до поста директор на Средното училище в град Гулянци – там постъпва в началото на 1985 година и се пенсионира в края на 1993 година. За постиженията си като директор е отличен с орден „Кирил и Методий“ – трета степен.
Говори с огромно уважение за всеотдайния труд на колегите си и признава, че работата винаги му е носела огромно удоволствие, затова обикновено отивал в училище в 7 часа сутринта и оставал там до 19 часа.
За учителите, образованието, възпитанието, стойностите, миналото и настоящето разказва в специално интервю за „Духът на Плевен“ Данаил Николов.
Г-н Николов, разкажете за годините Ви в Плевенската мъжка гимназия, за която си спомняте с такова умиление.
Плевенската мъжка гимназия е една от най-добрите, които имаше на времето. С преподаватели, които бяха на нивото на колегите си във висшите учебни заведения. Имахме великолепен учител по математика – Димитър Панов, учителката ни по френски език – г-жа Цонева, беше завършила френска филология във Франция, прекрасен беше и преподавателят ни по биология – Пантелеев, както и много други. Един от известните плевенски художници – Христо Бояджиев, за кратко време ми беше класен ръководител – това беше през 1947 г., а ми е идвал на гости, когато след години бях директор на училището в Долни Вит.
Какъв човек беше Христо Бояджиев – този голям български художник, родом от Плевен?
Той беше много близък с учениците си и им разказваше много интересни неща. Много от тях е запалил за изобразителното изкуство. Учеше ни да рисуваме от натура, показваше ни снимки на картини на велики художници и ни разказваше за тях. Много добър художник и много интересна личност. По-късно стана инспектор по рисуване в Окръжния съвет на просветата и е идвал на проверка на учители по рисуване в училището, в което бях директор. Водили сме много интересни разговори с него, много пъти сме се срещали и в Плевен.
Споменахте в предварителния ни разговор, че от вашия клас всички са завършили висше образование.
Да, така е. Много известни личности са тръгнали от Плевенската мъжка гимназия. Например Васил Витанов – завърши медицина, след това беше лекар в Габрово, после завеждаше Здравния отдел в Окръжния съвет на БКП, след това стана преподавател в Медицинския университет в София. С него се срещнахме за последен път през 2010 година – тогава беше доцент. Не знам каква е съдбата му – надявам се, че е добре. Познавах Димитър Василев, който написа биографията на оперната прима Катя Попова – също велика плевенчанка. Димитър Бояджиев, който завеждаше културата в Градския съвет, също е мой съученик. Иван Стефанов беше зам.-председател на Окръжния съвет, след това стана зам.-председател на Профсъюзите в Плевен – интересна личност беше, но почина преди 2 години. Много интересни съученици имах. Васил Дончев беше инспектор дълги години в Градския съвет. Голяма личност, с която се срещнах още като гимназист, беше Петър Пантелеев, биолог. Той готвеше кандидат-студентите за Медицинския университет и нямаше негов курсист, който да не е бил приет. Живял съм в една квартира с друга голяма личност – с един от първите прокурори на Плевен, Георги Домусчиев.
Бащата на легендарния плевенски актьор Христо Домусчиев, който, за съжаление, почина през 2018 г.
Да, това е неговият баща. Той е и писател – негова е творбата „Сенки от стария Плевен“, която разказва историята на града. Много интересна е и автобиографичната му книга „Прокурорът“.
Какво Ви водеше още от първите Ви стъпки на учителското поприще, как навлязохте в дълбините на професията и държахте да общувате с учениците?
Първите години, когато станах учител, преподавах биология и география. Обичах с учениците да правим хербарии, във формалинов разтвор слагахме различни животни – риби, жаби. Тогава нямаше толкова нагледни материали, като сега. Даже в Никопол имаше изложба на материали, направени от ученици и учители, сред които имаше и наши.
Учениците харесваха ли практическите занимания?
Да, много ги харесваха. Моят ученик – д-р Яков, който в момента е управител на Общинската болница в Гулянци, може да разкаже най-добре какъв учител съм бил, какъв директор съм бил. Не ми е удобно да разказвам за това.
Питам Ви, защото времената са много различни. Този период, за който говорим, е отминал безвъзвратно, но Вие сте негов свидетел. И въпреки че днес сте далеч от образователната сфера, Вие не спирате да се интересувате от случващото се в нея и можете да направите сравнение на много процеси и реалности от преди години и днес. Как течеше училищното време тогава?
Много интересно течеше училищното време. Когато бях директор, организирахме много излети, походи, провеждахме много занимания сред природата и поне 3-4 физкултурни празника в годината. Даже се сещам за един случай – било е 1971 години в Сомовит, когато за пръв път беше публикуван 12-минутният бегови тест на Кенет Купър, се опитахме с него да оценим нашата жизнена способност – колко километра можем да пробягаме за 12 минути. Това сме го правили и с учениците, и с моите колеги.
Тоест тогава и грижата за здравето е била на високо ниво, освен образованието?
Имаше много популярни книги на времето.
… въпреки че нямаше Интернет.
Да, нямаше, но това не ни пречеше да имаме информация. По това време имаше много книги и много се четеше. Не само български, но и руски книги ползвахме много. Много хора помнят голямата руска книжарница, която беше в Дома на книгата в Плевен. Беше удоволствие да я посещавам.
И времето е било различно.
Аз съм живял в едно спокойно време. В моята 32-годишна кариера като директор не помня да са се сбили ученици в училище. Може извън училище да е имало някакви препирни, но в училище – никога.
Какви бяха отношенията между учениците?
Учениците имаха респект от учителите. Ние, като учители, се опитвахме да скъсяваме дистанцията с учениците. Имах прекрасни учители в екипа си – в това отношение бях голям късметлия! Колегите бяха много всеотдайни. Мога да спомена някои от тях: например, Георги Димитров Петков – начален учител, който не само че можеше да свири на цигулка и акордеон, но рисуваше великолепно, моделираше. Децата бяха постоянно около него и с интерес попиваха всичко, което им показва. После той беше дълги години методист в отдел „Просвета“ в Плевен. Имах едно прекрасно семейство учители – Пенка и Христо Недеви. Те бяха от тези учители, които са описани в старите книги – от възрожденски тип. Моята съпруга Лиляна Петрова Николова, също беше начална учителка – много всеотдайна. Знаете ли какъв човек беше? Аз съм й бил 20 години директор – един път не е дошла да ми каже лоша дума за своите колеги! Можете да си представите каква мъдра жена е била! Никога не се е намесвала в моята работа. Първите орденоносци в Плевенски окръг са от моите учители – Пенка и Христо Недеви са носители на орден „Кирил и Методий“ – втора степен. Аз получих орден „Кирил и Методий“ – трета степен.
Как минаваше един Ваш учебен ден?
Сутрин приемахме учениците под строй, влизаха двама по двама, с връзките, с белите якички. Имаше гимнастика сутрин. Създавахме подходящ музикален фон в училището, за да се чувстват добре всички. Между другото, до днес продължавам да слушам класическа музика. Това ме подсеща, че имахме интересна практика. През 1972 г. бяхме сключили договор с Плевенската филхармония и всеки месец идваха по 2 пъти в основното училище в Сомовит да изнасят образователни концерти. Водели сме многократно учениците във Военновъздушното училище в Долна Митрополия. Така те се запознаваха с реалния живот. Мои съученици на по 75 години още си спомнят за онова, което са научили в прогимназията. Имаше детски прояви между учениците, разбира се, но груби и агресивни – никога!
На какво отдавате тази агресия в настоящето ни?
Не зная, може би на семейното възпитание и на времето, в което живеем. Може би нищо не е останало от патриархалния свят, в който училището винаги е било на почит.
А това, което се случва с децата в училище, не мислите ли, че е отражение на обществото ни и на цялостния хаос и агресия, които царят?
Да, така е. Аз хванах малко и от промените след 1989 г. Тогава още започна да се усеща полъхът на това, което идва. Имам един случай, когато се повреди парното, а учениците заявиха, че няма да учат, ако не е топло. Но сме се разбирали винаги.
Как намирахте начин да решавате проблемите и към всеки да отправите добра дума?
Не знам. По-добре е да Ви кажат мои колеги. Аз мога да споделя, че един директор трябва да спечели учителите си – първо, с доброто си отношение към тях и с уважението си и, второ, със своите знания, които трябва да са малко повече от техните, особено в областта на методиката, педагогиката и т.н.
Тоест директорът трябва да е много компетентен, да е авторитет.
Точно така. Те да признават, че той знае, че той може. А в моята 32-годишна директорска кариера не е имало случай някой да оспорва моето място като директор. Случи се така, че най-добрият ми приятел от детските години – Парашкев Георгиев, ми беше зам.-директор, когато бях директор в гимназията.
Съдба.
Да, съдба. Той беше една година по-голям от мен. Почина – Бог да го прости! Прекрасен физик, любимец и на учениците, и на учителите! Учителите малко се притесняват да дойдат при директора, но много по-често отиват при зам.-директора да споделят нещо, да искат нещо и т.н. Такива бяха времената.
Вие сте бил благословен с качествени хора, със стойностен екип.
Да, а вторият ми зам.-директор после замина в София и стана директор на училище. Третата ми зам.-директорка беше прекрасна математичка. Моите дни като директор са протичали спокойно. Имах малко преподавателски часове – по 2 на седмица. В месеца съм имал на едно писмо да отговоря, а другото беше вътрешна работа. И имах възможност много да чета. Всеки ден съм отделял от служебното си време не по-малко от 3-4 часа за четене, но аз съм прекарвал в училище сутрин от 7 часа вечер до 19 часа. А не както сега – директорите са претрупани с огромна информация, въпреки че всички се прави с компютър и би трябвало да е улеснено.
Какво четяхте?
Имаше много методически списания – на български, руски език, дори на френски език, които съм молил моите учители по френски да ги превеждат. Не говоря за идеологизацията, която съществуваше, но имаше много научна литература. Аз съм един от първите, които се явихме на изпит за клас-квалификация по управление на образованието.
А сега как минава Вашето ежедневие – толкова години по-късно след Вашата активна трудова дейност? Знам, че продължавате много да четете.
Като директор, нямах много време да чета художествена литература, но след пенсионирането си прочетох почти цялата световна класика на 19 и 20 век. Например „Името на розата“ на Умберто Еко я чета за втори път, „Доктор Живаго“ – също.
А съвременни автори четете ли? Поезия?
Докосвал съм се до Георги Господинов, но не много задълбочено. Обичам да го слушам и да чета интервюта с него. Умен човек е. Преди време силно впечатление ми е направила книгата „Краят на историята“ на Фукуяма, който беше апологет на либералния капитализъм. Още 1995 г си я купих и я четох, а сега го осъждат това нещо. Направи ми добро впечатление книгата „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“ на американския политолог Самюъл Хънтингтън.
Общувате ли с млади хора, търсят ли Ви?
Общувам с мои ученици. Единият завеждаше катедра във Военното училище във Велико Търново – вече е пенсионер, казва се Цветан Ангелов Иванов. Общувам със строителния инженер Христо Петков – от първите мои ученици е, много начетен, умее да разсъждава и да прави сравнения, с Тодор Георгиев, беше зам.-директор на Завода за картон в Черквица. Инж. Пламен Коканов – мой ученик, също живее на село и с него общувам най-много. За съжаление, много от колегите ми починаха. Но настоящата директорка на училището в Гулянци Емилия Петрушева е била на работа при мен. Кани ме редовно на празници на училището, не ме забравят.
А липсва ли Ви онова време?
Много. Училището беше втори дом за мен. Прекарвах там по цял ден. Добре, че моята съпруга беше прекрасен човек и никога не ми каза: „Защо стоя толкова време?“ Жалко, че е я загубих преди повече от година.
Децата Ви в какви области се реализираха?
Имам син инженер, завърши второ висше образование икономика – казва се Юри Данаилов Георгиев. Дълги години работеше в Завода за алуминиеви отливки в Плевен. При промените с двама негови колеги създадоха фирма за алуминиеви отливки, купиха едно поделение на Червен бряг в с. Беглеж. Създадоха малко предприятие, което работеше много добре и изнасяше продукция главно за Германия. Сега обаче, с тази криза около коронавируса, много закъсаха. Снахата е прекрасен, възпитан човек – инженер е, с второ висше икономика. Имам и дъщеря – Валя Данаилова Савова, която беше детска учителка дълги години в моето село. След като закриха детската градина, започна работа в детското заведение в с. Милковица, но живее в Плевен. Имам три внучки – двете завършиха Международни икономически отношения, а на дъщерята дъщеря й завърши предучилищна педагогика и тръгва по пътя на майка си.
Имате ли мнение какво ще се случва с професията учител в бъдеще?
Много е трудно вече да си учител, въпреки че напоследък им повишиха заплатите чувствително. Знаете ли, срещнах се с моя ученичка, която е учителка в Бургас. Беше отличничка в гимназията. Питам я как е. А тя ми отговори: „При нас е зверилница!“
Така е, защото обществото е болно и децата страдат. Те не могат да са други, защото са отражение на обществото.
Да, така е. Интересни времена бяха. Имаше идеологизация, но имаше и много стойностни неща. По времето на социализма традициите на българското образование бяха продължени, те не бяха унищожени. Някои осъждат т. нар. учебно-професионални комплекси, но ние този модел го взехме от шведите – заедно с образованието учениците да имат и някаква професионална квалификация.
Това пак е актуално в момента. А Вие как съхранихте здравето си толкова години?
Когато бях на 44 години, започнах да се задъхвам при изкачване на стълбите в училище. Запитах се какво става с мен. И започнах да чета. Особено ми помогнаха книгите „Активно дълголетие“ на акад. Александър Микулин – руски и съветски учен, конструктор, специалист в областта на авиационните двигатели, на д-р Кенет Купър, на един новозеландски треньор на маратонци, книги за йога. По принцип аз ставам рано – около 5,30 часа, и започнах да тичам на място пред дома, като постепенно увеличавах минутите. След 1 месец пробягах по шосето 1 километър и 200 метра и ми се видя огромно разстояние. До края на годината спокойно бягах по 3 км. Продължих с този режим. Като бях директор в Сомовит, втората година за мен 10 км бягане на ден беше нещо обикновено. Сутрин ставах в 4,30 часа и тичах сред природата, ако времето е хубаво. Ако не е, тичах по шосето – около 15 км. Приключвам около 6 часа, приготвям се и заминавам на работа. Този ритъм продължи 10 години – после не можех да го оддържам, защото се преместих в гимназията в Гулянци, а там имаше много повече работа. Но пък след пенсионирането ми изминавах по 10 км всеки ден пеша.
А сега движите ли се?
С велосипеда минавам по 3 километра, шофирам също. На село гледаме кошери с моя син, овошки, едно голямо куче и два котака.
Как сте със здравето?
През 2016 година се разболях много сериозно. Лекуваха ме в три болници, но ме изписваха с температура, която поддържах постоянно. Споделих с моя прекрасен ученик д-р Яков, който е управител на болницата в Гулянци, и той ме насочи към имунолога доц. д-р Емилияна Конова, управител на МЦ КИРМ „Св. Елисавета“. Свързах се с нея, моя син ме доведе на преглед в Плевен. Тя ни посрещна радушно, направи ми изследвания и започнахме лечение. Беше декември 2017 г и до юли 2018 поддържах температура, но от тогава до днес нямам температура. Вече трета година доц. Конова се грижи за здравето ми и аз съм й безкрайно благодарен! Тя е прекрасен лекар и човек!
Бъдете здрав и благословен!
Благодаря Ви!
