Българският поет, драматург и журналист Иван Радоев е роден на 30 март 1927 г. в плевенското село Пордим. Учи право и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, а след това работи като редактор във в. „Стършел”, главен редактор на БНТ, драматург е на театрите „Сълза и смях”, „София” и на трупата в Перник. В наследство оставя много стихове и 25 пиеси, повечето от които са подлагани на унищожителна критика от тоталитарната власт в България, но пък са обичани от публиката и се радват на дълъг живот – само „Човекоядката”, режисирана от Младен Киселов в Театър „София” в средата на 80-те, е играна повече от 400 пъти.
Въпреки безкрайните трудности, с които е осеян творческият му път, големият български творец запазва достойнството си и остава верен на високите си нравствени и художествени критерии за творчество. Не изневерява на моралните си устои и не спира да разобличава смело и категорично абсурдите на обществото. Голямата му награда е огромната любов на публиката. Пиесите на Иван Радоев се поставят до днес на български и чуждестранни сцени, а поезията му продължава да вълнува.
Неговото име носи Плевенският драматично-куклен театър.
Мисли и стихове на Иван Радоев:
„Театърът се учи от живия език, първоизточникът е животът… А живота не можеш да го оспорваш, с живота можеш само да се бориш. Оспорването още нищо не значи.”
„Човек е длъжен да остави добър спомен за себе си. Защото какво е човекът? Човекът е един спомен, в края на краищата. Нищо друго...”
“Творчеството е своеобразна мечта по свободата. Своеобразна победа над абсурдите на живота, над тежненията на живота.”
***
„Слепецът вижда чрез тоягата си.
Потисникът чрез страха ни.
Хитрият си отваря очите и живее.
Борещият се вижда и умира.
Колко бавно проглежда народът!“
***
„Ако поезията не остарее,
тя не може да стане вечна.
Иначе умира млада.“
***
„Нещата трябва да ги променим
така,
че след като останат
същите,
да не смеем повече да мислим
за промяна!“
* * *
„Свободата е за начинающи.
Робството – за напреднали.“
* * *
„Най-ценното у българина?
Търпението!
Най-отвратителното?
Търпението!“
* * *
ГРАД НА СПАСЕНИЕТО
Една вечер полъхна
от морето на миди.
И докато въздъхна,
младостта си отиде.
Младостта си отиде
само в пет-шест секунди.
Младостта си отиде
като „глория мунди“.
Ах, в небесната карта
фарът мига и стене.
Той упътва инфаркта
къмто моите вени.
Мен животът обаче
със въпрос ще ме гледа.
Аз бях бунт неудачен –
победих без победа.
1959
* * *
СВЯТ МОЙ
Откъде идвам?
Накъде отивам?
Обременен от формули и заключения,
прошнурован, подпечатан,
и… неодобрен –
роден от загадъчни смърти и звездовалежи,
топлен от снежни виелици
мръзнал в сърцето на слънцето,
изострил слуха си
върху удар на конски копита,
в кръвта на робски въстания
избистрил очите си,
разнасял тайни писмени знаци
между варварства и цивилизации,
целувал момиче по най-простия начин,
разрешил галактични проблеми – без моя –
незасегнат от преходни слави и почести,
вървящ по ръба между срама и достойнството –
с едно сърце голямо,
колкото птица с прибрани криле…
Откъде идвам?
Накъде отивам?
1965
* * *
МРАВКИТЕ
За къде бързате? Към своята администрация бързаме!
Хиляди сухи лета – мравка по мравка – обмисляхме.
И решихме да тръгнем. И заедно да отидем и да се върнем.
И само и само да отнесем едно камъче да ни е общо.
И откъде тоя страх да бъдем сами? Щом сме хубави поотделно?
И щом всеки сам мъкне сърцето си, тежко като Сизиф?
Като Сизиф… всеки ден вечност… всеки ден.
А там – малко по-настрани от пространството –
от божията пукнатина една капка проглежда.
Тя е сама и от нея започваме сълза по сълза.
1990
