Народен поет, патриарх на българската литература, певец на българските радости и тегоби, летописец, титан, колос – все определения за ненадминатия поет и писател Иван Вазов. На 9 юли България чества 170 години от рождението му. Община Сопор, къщата-музей „Иван Вазов“ и едноименното читалище в родния град на твореца са подготвили четири събития за важния ден. Празникът ще започне в 10,30 часа на площада с приветствие от кмета Деян Дойнов и връчване на Националната литературна наградата „Иван Вазов“ на победителя, който тази година е поетът Борис Христов. Следва поднасяне на венци и цветя.
В 11,30 часа тържествено ще бъде открита библиотеката-къщичка, в която се превърна 300-годишна изсъхнала топола в града. Тъжествата ще продължат в 17,30 часа, когато в Музея на Вазов ще започне Музикално-поетичен спектакъл. На същото място в 18,00 часа ще бъде представена новата българска постановка „Под игото – 1894-та„ на режисьора Петринел Гочев.
В СофияНародният театър е планирал няколко събития, с които да отбележи юбилея от рождението на писателя. В 10:30 ч., в градината пред културния институт, столичният кмет Йорданка Фандъкова ще открие изложба с документи и снимки от живота на Вазов, а след това към дома му на столичната улица „Раковски“ ще тръгне шествие с участието на актьори, интелектуалци и граждани.
В 18 часа в Народния театър на специална церемония ще бъде връчена и новоучредената награда за духовен принос на името на Иван Вазов. Веднага след това ще бъде показан документалният филм „Театър по време на пандемия“ на режисьора Борис Радев, а след прожекцията публиката ще види най-новия спектакъл в афиша на театъра „О, ти, която и да си…“, посветен на жените, вдъхновявали Вазов.
Иван Минчов Вазов е роден 9 юли 1850 г. в Сопот. През целия си живот носи Родината в сърцето си и й се посвещава чрез делата си – и литературни, и обществени, а народът на България му отвръща със същото уважение, обич, преклонение и памет, защото Вазов е неделима част от българското самосъзнание, литературна история и съдбини на страната ни.
Бъдещият творец е роден в семейството на заможния сопотски търговец Минчо Вазов и българската поетеса, писателка и председател на женското дружество „Постоянство“ Съба Вазова, която го подкрепя сина си да се посвети на писателската кариера. Баща му обаче иска да го направи търговец и през 1870 година го изпраща при чичо му в Румъния. Вазов се бунтува срещу това и бяга в Браила, където няколко месеца живее сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров. Там се запознава с друг колос на българската литература и революционер – Христо Ботев.
Вазов се връща в България през 1871 г. и става учител в Свиленград, работи и като преводач. В годината на епохалното за историята на България Априлско въстание – 1876, той се установява в Румъния като секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. Пише първите си стихосбирки – „Пряпорец и гусла“ и „Тъгите на България“, а след това се раждат поетичните му книги„Избавление“ (1878), „Гусла“ (1881), „Италия“ (1884), „Поля и гори“ (1884), „Сливница“ (1885).
В края на 1880 година Иван Вазов вече живее в столицата на Източна Румелия – град Пловдив, където става главен редактор на списание „Наука“, а заедно с Константин Величков създават списание „Зора“. Поетът развива и значима обществена дейност – изразява активната си гражданска позиция и настоява за подобряване положението на българите в Османската империя.
Житейският път на Вазов го отвежда в Одеса, Русия, където е заточен за три години – от 1886 до 1889 г. Именно там създава първият български роман „Под игото“, смятан за шедьовър на българската литературна класика. Завръща се в България през 1889 година и живее в София сред всенародна почит, признание и обич до края на живота си през 1921 г. За кратко е министър на народното просвещение, но основното му призвание – писателството, дава облика на целия му живот. Академик е на Българската академия на науките.
Сам себе си обявил за хроникьор на епохата, Вазов остава такъв до край. Текстовете му могат да се четат и като литература, и като история на българите. Значимите му прозаични творби са мемоарите „Неотдавна“ (1881), „Повести и разкази в три тома“ (1891-1893), романите „Под игото“ (1894) и „Нова земя“ (1896), повестите („Немили-недраги“, „Чичовци“), комедиите („Службогонци“, „Вестникар ли?“), пътеписи („Великата Рилска пустиня“), поемите („Грамада“). Пише още литературна критика и стихове за деца.
***
НА БЪЛГАРИЯ
На теб, Българио свещенна,
покланям песни си сега.
На твойте рани, кръв безценна,
на твойта жалост и тъга,
на твойте сълзи и въздишки,
на твойте страсти и тегло
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело.
Прокуден тука на чужбина,
далеч от твоите гори,
сърцето ми сега проклина
тирана, който те мори.
Прийми тез песни, майко мила,
отйек на жалостний ти зов
и плод на сладката любов,
с коя душа ми си пълнила;
прийми тез песни, пълни с гнев,
кат вихъра, що пей по друма,
ту жални, кат шумът на Струма
и като горския напев.
О, майко, аз видях тиранът,
като ръцете си вапца
в кръвта на твоите деца
и чух как плачеше Балканът
и твойте сини небеса!
Но през червените порои,
що ти проля във таз борба,
аз видя дните ясни твои
на твойта бъдеща съдба.
Дано таз вяра, туй мечтанье
не се разбие в някой брег
и твоя зов да не остане
като в пустинята без ек.
30 ноември 1876
***
МОИТЕ ПЕСНИ
И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.
И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.
В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.
В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.
Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.
Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.
Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.
Януари 1913
