Алцек Мишев

На голям интерес продължава да се радва дългоочакваната ретроспективна изложба „Акуи–Милано–София“ на художника Алцек Мишев, която беше открита в Националната художествена галерия – Двореца в София на 24 септември и ще остане до 21 ноември 2021 г.

Експозицията с подзаглавие „Голямото завръщане“ е посветена на 80-годишнината на автора и предтавя 146 оригинални творби, създадени през 60-годишната му международна творческа работа. На 250 кв. м, в 13 зали, са изложени проектите, техниките и творческата биография на един от най-прочутите български художници. Мащабната изложба представя творческото развитие на Алцек Мишев и е организирана от Националната художествена галерия, Фондация „Дома“ и Италианският културен институт в София в продължение на 2 години.

Алцек Мишев е роден през 1940 г. в Дупница, а прадядо му е Иван Зографски от с. Кочериново – един от художниците, които са изрисували и реставрирали Рилския манастир през XIX век. Завършва живопис в Националната художествена академия през 1966 г. Негова изложба е свалена през 1971 година, поради модернистичен почерк, което го мотивира да напусне България, тъй като творческата свобода за него е изключително важна.

Тръгва пеша от София за Италия и след множество перипетии се озовава в Милано. Заради прочутия му пърформанс “Преплуване на Атлантическия океан” (1979 – 1982) биографията му се украсява със слуха, че е избягал от режима с плуване, за да търси творческа свобода.

Творецът бързо става част от културния живот на Милано. Още през 1976 г. в книгата „Европа – Америка – различните авангарди“ на Акиле Бонито Олива, представяща най-влиятелните 30 европейски и 30 американски художници, от българските творци са включени единствено Алцек Мишев и Кристо.

Алцек Мишев не се побира в никакви рамки – той е живописец, концептуален артист, пърформър, експериментатор, авангардист, музикант, лектор… В настоящата експозиция в София са представени най-значимите му проекти: „Преплуване на Атлантическия океан“, „Как може да се лети с плавници“, „500 лица“. Интересно е да се отбележи, че проектът „500 лица“ е реализиран в градска среда – между рекламни платна, и по своята същност се превръща в първата социална мрежа – 25 години преди появата на Фейсбук.

Творецът има и интересни музикални проекти, реализирани в партньорство с виртуози като Людмил Ангелов – пиано, и Теодосий Спасов – кавал.

Представените творби в настоящата изложба са изключително различни една от друга и показват ключови периоди от творчеството на Алцек Мишев. Мащабите са също толкова многообразни, както и материалите, с които работи. Жанровете са многобройни, авангардният дух изненадва и впечатлява, но живописта, все пак, заема особено и водещо място в творчеството му.

По повод експозицията в София световноизвестният многопосочен артист даде специално интервю за “Духът на Плевен”.

алцек мишев

Г-н Мишев, с какво Ви привлече Италия, за да се установите там преди години?

С нищо не ме е привличала. Тръгнах на автостоп от Белград и исках да ме закарат към австрийската граница, за да я премина по някакъв начин – пеша, разбира се. Обаче ме закараха към Италия. Една седмица тренирах плуване, защото мислех да преплувам залива на Триест, но когато започнах да опаковам в найлонов плик фотографиите на моите абстрактни картини, за да не се намокрят, двама старци ме видяха и ми казаха да не се къпя там, защото има акули. И аз се отказах от намерението си. След това тръгнах през планините пеша, стреляха ме, дойде хеликоптер, но все пак успях да стигна след 54 часа пеша – като по филмите. Бил съм в два-три лагера. И животът ми започна отначало. Майка ми пишеше писма и ми казваше: „Не се страхувай от нищо, защото ти си се върнал.“ Питах я: „Как така, къде съм се върнал?“, а тя отговаряше: „Спомняш ли си, че Алцек е отишъл със своите хора в Италия. Горе главата и давай напред!“ И така тръгнаха нещата. После дойдоха Америка, Канада.

Изложбата Ви в София се радва на огромен успех.

Художниците трябва да са по-внимателните зрители на тази изложба, защото те могат да проследят моето творческо движение в продължение на 60, даже 70 години. Много ме интересува реакцията на колегите и на тези, които търсят някакви изразни посоки. Искам да кажа, че продължават търсенията си за изразяване на неповторимата индивидуалност на автора, на художника, което като процес започва от Романтизма. Аз никак не съм съгласен с виждането, че неповторимостта на художника е най-важното нещо. Мен ме интересува авторът отново да стане скромният клисар, който подготвя в нишата на църквата, на стената или върху платното разпознаваемия сюжет.

Този разпознаваем сюжет трябва да издържи със своите качества, със своята сила и своята красота – тази забравена дума, поколения зрители. Значи отговорността е да бъдем убедителни в разпознаването на красотата. Това не е романтично схващане, разбира се, а такова, което е било в хилядолетията в много култури. Това ме е интересувало винаги и по този начин аз съм търсил да направя някакви разпознаваеми визуализации, т.е. прилика с портретувания, или пък всичко, което е сюжет. В абстрактното изкуство, както се знае, сюжетът напълно е изчезнал за сметка на една стройна, силна идеология, в която изчезва не само той, но каквото и да е споменаване.

Тези Ваши виждания за творчеството кога се формираха?

Имах тези убеждения още преди да избягам от България и бях нещо като знаме. През 1962 г. – в късните времена на Модернизма, гениалният френски автор Ив Клайн боядисва р. Сена в Париж в синьо. Прави този прочут жест, който се учи във всички учебници и всички книги за история на модерното изкуство. Той рисува по платното буквално с тялото на модела – прави жестове. Какво значи жестът? Той е език и е много прост, защото е редуциран. Съвременното изкуство се изказва чрез жестове – абстрактна картина, нарязана картина, отпадъци, екскременти и каквото и да е. Всичко това, с което се срещнах в Западна Европа, за мен веднага стана много смешно и несериозно – и то при условие, че бях тръгнал да ставам абстракционист, редом с другите свободни хора.

Тогава започнах да правя нещо друго – започнах да правя жестове, които са смешни. И летенето с плавници, и плуването в плувен басейн в галерията, и Музика от небето, и Преплуването на Атлантическия океан. Така стигаме до 1983 г., когато направих пресичането на Милано с разлепените плувци. Стигаме до портретите на проекта “500 лица” – може би най-важното нещо, което съм правил до сега. С всичко това искам да подчертая колко е важен езикът на редукцията, на жестовете. Публиката предварително знае сюжета, но всички детайли са много важни за неговото разпознаване. И никой няма време да мисли за автора – нас никак не ни интересува какъв е той, на колко години е, сляп ли е, или не. Ние сме завладени от тази прилика, от това разпознаване на сюжета.

алцек мишев

А как стигнахте до този Ваш проект “500 лица”, който споменахте, че смятате за най-важното нещо, което сте правили?

Това е другото нещо, което винаги ме е интересувало – каква е комуникацията. В Античния театър тя се случва при огромно количество на внимание, а паметта на тези антични хора е толкова силна, че те помнят всяка запетайка или въздишка в трагедиите или комедиите. Тогава паметта е била някаква чудесна материя, която е силно развита. Затова и в музиката имаме не 12 полутона, а 24. Значи и очите, и ушите, и слухът, и мозъкът са били по-силно чувствителни. А ние, съвременните хора, не можем да си спомним нищо, защото се доверяваме на някаква патерица, каквато са електронните устройства.

А аз какво направих с проекта „500 лица“ – 25 години преди създаването на социалната мрежа Фейсбук? Спирах непознати по улиците, фотографирах ги, записвах имената и адресите им, след което ги рисувах на огромни платна – 2 на 2 метра, на които пишеше: „Кажете на еди-кой си, че неговият портрет е тук“. Разлепих тези портрети едновременно в 5-те най-големи градове на Италия, а предходния ден всички портретувани получиха телеграма, в която им се казваше на следващата сутрин да отидат на съответното място, за да видят своя портрет в градска среда, който ще остане там 15 дни – между търговските реклами. Така се получи критическата маса на комуникация и аз създадох социалната мрежа, която е истинска – не виртуална, а физическа.

Проектът „500 лица“ в Милано, Рим, Болоня, Флоренция и Неапол – 1984 г

А днес вече имаме Фейсбук.

Това е друго. Създаде се нещо, благодарение на тези изкривявания и отслабване на човешката памет. Ние ставаме все по-закърнели – не по-умни а по-глупави. Но има и някаква надежда. Благодарение на Интернет ние пък имаме възможност да се обърнем назад. Така откриваме много неща, които можеха да останат покрити под праха на библиотеките и само много любопитни хора, каквите са историците и учените, да имат достъп до тях. Обаче сега една огромна част от хората гледа напред, без да знае защо иска да отиде на Марс, и вярва в прогреса. В какъвто и да е прогрес, в каквото и да е изменение – и технологично, и физиологическо, но в същото време има някакво специално противодействие да се погледне назад и да се научи нещо, което се е случило преди хиляда, две хиляди, три хиляди години.

Много интересно е огромното Ви платно с музиканти, което публиката може да види в настоящата изложба в София.

Полските свирачи или Селските свирачи, които имат заден план големия град, са от последните ми проекти. Не знаем нищо за тях – дали са добри, или не толкова добри музиканти, те си свирят просто под лозницата и на мен това ми е интересно. Това е някакъв анахронизъм, който на мен ми е драг и скъп. Не е някакъв барок – някои смятат, че съм се отказал от абстракционизма и съм се насочил към класицизма и фигуративните работи, но не е така. Надявам се, че тази моя автоироничност, това отстояване и разпознаване на сюжета ще заинтригуват поне мои колеги в София. Даже съм използвал нови средства и материали – маслена живопис със син камък, каквато е правил и италианският ренесансов художник Паоло Веронезе. Всички тези изобретения са в друга посока, а не на редукцията на жеста.

Бихме могли да обобщим, че Вие търсите същността на нещата, която носи техния смисъл.

Това са силни думи и аз не ги използвам. В храмовете се споделят общи стойности на красота, защото красотата е извън нас – тя не е вътре в нас, както мисли Лютер, а тъй като ние трябва да се обединим, за да бъдем не животни, а хора, задачата на художника е да представя тази красота – репрезентация. Всяка една поетична форма, или музикална, или театрална, е репрезентация. Докато модерният художник от 200 години вече се занимава с жеста, с провокацията, с преобръщането на стойностите, със зачеркванията, с унищожението, със самото заличаване – футуристите са искали да сринат всички музеи. Всичко започва с Модернизма, който живее 500 години. Тази епоха се ражда с изнамирането на първия технологически инструмент – телескопа. А самият Сократ казва, че не само, че нищо не знае, ами че и точно нещата от небето никак не го интересуват.

Къде стои връзката на земния автор със Създателя?

Тя не е връзка, а тя е само служба. Не съм творил, за да позная себе си – даже никак не се интерсувам от себе си. Аз се интересувам от режисурата на постигнатия ефект на една природна постановка или някакъв сюжет.

И в нашата традиция назад във времето изобщо не е прието авторът на едно произведение да си оставя името, защото се смята, че Творецът е един.

Така е. Аз се чудя как е възможно тези анонимни автори, с които ни срещат археологическите разкопки в България, Италия и по света да са на толкова високо професионално ниво. Йозеф Бойс, немски авангарден скулптор и художник на пърформанса, каза една фраза, която се хареса на всички: „Всеки човек е художник“. В отговор аз споделих с мои познати през 70-те години на миналия век: „Лелята на леля ми също рисува“. А той е предхождан от един руски писател, който казва чудесната мисъл: „Човек звучи гордо“. Е, добре, но в Италия имаме един Данте, който пък смята, че пътят към ада е постлан с добри намерения. Аз подкрепям повече виждането на Данте.

Трябва да имаме предвид, че създаването на един автор, който можем да наречем служител, става много бавно. Така е било още в Средновековието тук, в Италия. Който иска да се учи, първо 3 години е трябвало само да мете пода, да слуша и да гледа – нищо не бива да пипа, нито един инструмент. След това има други години за друга дейност, след това – за друга и т.н. Това са етапи на съзряване, което е много бавно. В изобразителното изкуство, за разлика от музиката, е още по-бавно – не може да бъде бързо. И аз съм се учил много бавно – от 8-годишна възраст знаех, че трябва да бъда художник, защото така искаше баба ми, а нейният баща е бил зограф. Започнах да рисувам и да мисля, да рисувам и да мисля – и е така до сега, защото трябва да се усъвършенствам и да служа.

Какво мислите за авторите, които сякаш цял живот рисуват една и съща картина?

Това са идеологически позиции. Те са чудесни по отношение на общата постановка, на неповторимия стил, за индивидуалното откритие на автора. Един от най-чудесните пейзажисти, които са се раждали – Пийт Мондриан, установява непоклатимото разрешение за цветните квадрати, както знаем. Примитивизацията също си има своите идеологически причини, създадени от гениалните апостоли на модерността.

При Вас нещата са доста свободни и различни. И самата Ви изложба в София говори категорично за това.

Но не много хора ме питат за всичко това, защото този свят е толкова рационален и иска да получи и чрез мрежите, и чрез пазарите, чрез движението на стоките и на хората максимален икономически резултат. Първо се търси ефект на привличане на вниманието и второ – продажба. Аз не разбирам тази надпревара и не се включвам в нея.

А смятате ли, че има глад за идеи на настоящата ни цивилизация, като имаме предвид, че тя става все по-комерсиална и задъхана от собственото си темпо?

Това е риторичен въпрос.

Как смятате, че ще се проявява изкуството след 20 години, например?

Като срещнем едно хубаво цвете, или едно хубаво дете, всички ние се ужасяваме от неговата красота – то е някакъв шок за нас, защото е толкова свежо и толкова ново, че ние не можем да си представим, че е съществувало. То е едно малко голямо чудо! Един залез може да предизвика същото. Има нещо, което става не по наша воля. Щом е така, не може ли художниците да се стремят да създадат някаква красота? Защото големите автори, които назад във времето са творили, са впечатляващи до днес с ослепителната красота на техните творби.

Виждате ли достатъчно талантливи автори на световната сцена, които ще гарантират, че след 10-20 години ще има преклонение пред тази красота?

Не, не виждам. И се надявам, че нашата стара България, която винаги е имала много таланти, може да покаже такива автори. Това е моята надежда. Затова не направих тази изложба в град Милано в Италия, или в Ню Йорк в САЩ, а исках да я направя в София. Затова се казва „Акуи – Милано – София“. Вие сте първият човек, който се интересува от това и аз го споделям. И много вярвам, че силно талантливи хора ще се впечатлят поне временно от това, което съм направил, за да има приемственост.

Мисля, че много хора са Ви благодарни за това. Какво Ви вълнува в момента, върху какво работите?

Последните два месеца от организацията на експозицията бяха доста напрегнати, особено около подготовката на каталога, който е не по-малко важен от самата изложба. Дойдоха и от България 5-6 картини. В момента много ме интересуват семейни портрети – такива има и в изложбата. От една страна, има прилика с модела, от друга, са неочаквани. Много се радвам да впечатля моделите си не само чрез приликата, но и чрез интерпретацията. Интереуват ме и темите, които присъстват в изложбата. Аз прерисувах отново 9 големи картини за изложбата – по 2 метра са, направих ги за два месеца. Това са реминисценции, размишления върху това, което съм правил в Лос Анджелис, Сан Франциско, Ванкувар, Ню Йорк, Гренобъл и др. И ги предлагам с новия материал, с който работя вече 20 години – син камък с ленено масло. Аз нямам някакви идеологически или други посоки. Следвам посоките, които идват от живота.

Значи държите пулса на живия живот, за да сте в комуникация с всичко?

Да, така е.

Вашата връзка с музиката е много интересна също. Имате впечатляващи проекти и в тази посока.

Винаги съм бил между музиканти и поети, имам и музикални произведения. „Първи концерт за сопрано и оркестър на един художник, който не е музикант“ се казва едно от произведенията ми, което беше направено в един от големите театри в Милано – диригент беше Михаил Ангелов, пя 18-годишната тогава Александрина Пендачанска. По-късно съм работил с пианиста Людмил Ангелов – син на Михаил Ангелов, с кавалджията Теодосий Спасов, импровизирал съм с технологии и с какво ли не.

С какво Ви привлича музиката?

Не знам. Баща ми беше създател на Мъжки хор „Марек“ от 120 певци. След репетиция често идваха у нас да се веселят. Аз съм израснал сред музика, знаех наизуст всички симфонии на Бетовен. Музиката винаги ме е съпътствала, тя е вид философия. Впечатлява ме импровизацията.

Защо иронията и самоиронията са Ваша запазена марка?

Автоироничният човек е най-силният. Автоироничен е и Сократ, който казва, че нищо не знае. Като дойдох тук, в Италия, аз бях толкова слаб – без пари, без да знам чужди езици, без познати. Реших, че няма защо да се състезавам с мистични проблеми на редукцията, които довеждат до жеста. И започнах да се забавлявам, като правя всички мои проекти – те имат биографичен характер, но и социална насоченост.

Вашите проекти приличат на детска игра, в която въображението измисля вселени и ги въприема като съвсем реални.

Да, на мен още от дете ми се караха, че все гледам в облаците, а аз непрекъснато виждах разни интересни неща в тях. И до сега съм така.

Благодаря Ви за този разговор! Здраве и вдъхновение Ви желая!

И аз Ви благодаря за интереса към творчеството ми!

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here