Поетесата Весела Димова: Поезията е вълшебно огледало на реалности, които изискват да бъдат споделени

0
1156

Весела Димова пише поезия от ученичка, а чрез творчеството си в годините се доказва като една от най-значимите съвременни български поетеси. Представянето в Плевен на 18-тата й книга, наречена „Когато въздухът е лунен“, предизвика невероятен интерес. Повече от 300 приятели и почитатели на авторката съпреживяха това значимо културно събитие и й поднесоха цветя в знак на уважение към таланта и безкомпромисното й изкуство. Водени от силна емоция и нетърпение, присъстващите, с книга в ръка, изчакваха търпеливо реда си за автограф още преди началото на събитието, което беше част от културния форум Плевенска артсцена „Измерения“, организиран от Сдружение „Духът на Плевен“.

За минути тиражът на зрялата и пленяваща книга беше изчерпан, но авторката обеща ново издание. Четивото живее вече собствен живот, разказва вълнуващи цветни истории и докосва стотици души. Това духовно дете на Весела Димова води читателя през всички възможни измерения на любовта, които човешкото същество може да изживее и осъзнае.

А поетесата вече създава следващия си проект – безкрайно интригуващ и необичаен. Кой е той и защо творците могат да общуват дори само чрез изкуството си, защо поезията е паралелна реалност и какво се случва, когато въздухът е лунен, сподели в специално интервю за „Духът на Плевен“ Весела Димова.  

Как бихте представили новата си поетична книга „Когато въздухът е лунен“, която е 18-та по ред? Какви са цветовете и настроенията в нея?

Тази книга е събрала стихове, писани в периода 2015-2019 година. Един сравнително дълъг период на мълчание и същевременно дълъг период на натрупване на различни настроения, мисли, емоции, преживявания и опит. Всичко това е изкристализирало в стихове, също толкова различни, колкото и поводите да бъдат написани – някои римувани, други – не, някои в бял стих, с разчупен правопис, модернистични, класически. Формата не е толкова важна, важно е какво казваш и дали това, което казваш, докосва хората, дали оставя някаква следа в тях. В този смисъл книгата следва модела на поетичен дневник, макар че никъде не е отбелязано, че е така. Стихотворенията нямат дати, но те следват хронологията на времето, в което са писани. А цветовете на книгата са лунното, приглушеното, онова синьо на здрача в часовете преди разсъмване и в часовете на залеза, които са време на размисъл, на отдръпване в себе си. Присъстват и дълбоката нощ, и звездното небе. Самата идея да се нарича така книгата дойде от едно стихотворение, а то пък се роди от една невероятна снимка на проф. д-р Георги Байчев, превърнала се в корица на книгата. На тази снимка въздухът наистина е лунен, а глухарчето е синьо. И толкова нежност има в нея, токова изкристализирало съвършенство, толкова хармония, толкова красота, че просто човек онемява, като я види. Само че аз не онемях, а написах едно стихотворение. Така се роди идеята за самата книга – как да изглежда и как да звучи.

Весела Димова - Когато въздухът е лунен

Какво се случва за Вас специално, когато въздухът е лунен? Обичате тези моменти от денонощието.

Да, тогава ми идва музата. Това са часовете за личното време, за асимилиране на преживяното през деня, за оставане насаме със себе си, когато всичко утихва около нас и вътре в нас и започваме да чуваме вътрешния си глас. Защото през цялото останало време чуваме гласовете на другите около нас, а вътрешният глас започва да говори, когато всички други замълчат. Така поне е при мен. Това става в часовете между полунощ и 2-3 часа.

И накъде Ви води пътеката на поезията, хвърляйки един поглед назад и вслушвайки се в предчувствието за следващите стъпки?

Следващата стъпка напред вече я правя. Работя върху една идея за поетична книга-албум, която е вдъхновена от творчеството на скулптора и художник Константин Симеонов – Костика, който, за съжаление, вече не е между живите. Запознах се съвсем скоро със съпругата му Убавка Тончев – също великолепен скулптор и художник. В последния ден от съвместната им изложба в галерия „Дориан“ в Плевен имах възможността да разгледам творбите. Залите бяха празни, бяхме само ние двете с Убавка, а тя ми разказа за живота си с Костика – за тяхното творчество и любовта им, за всичко онова, което е преобърнало съдбите им и което се е запечатало по един или друг начин в творбите им. Така ми проговориха тези картини, толкова дълбоко влязоха в мен, че аз буквално избухнах в няколко стихотворения, посветени на тях. Постепенно се формира една поредица от 30 стихове по картини, които заедно формираха тази книга-албум. Очакваме да видим как ще изглежда, представяме си го, обсъждаме го, вдъхновяваме се взаимно, изживяваме го, променяме го в движение, за да се получи най-доброто. Този художник е неимоверен! Той заслужава това!

Прекрасно! Това е голяма новина! Кога планирате да завършите този проект?

Предстои Иван Велчев – Йово, друг известен плевенски художник и поет, да направи предпечата. От тук нататък ще търсим много висококачествен цветен печат, много добра опаковка на идеята, защото става дума за книга-албум, която презентира художествени произведения заедно с поезията и всичко трябва да е перфектно. Предстои изложба с творби на Убавка и Костика в началото на април в Артцентър „Плевен“ и много искаме този албум да го направим преди това, за да може той да стигне до хората и в деня на откриването на експозицията, те да имат възможност да се сдобият и с него.

Как ще бъдат разположени художествените и поетични творби?

На лявата страница ще е картина, а на дясната – стихотворение. Когато читателят отгърне, в ляво ще види първо картината. За някакви секунди той я възприема и изгражда собственото си усещане за нея, а след това, отивайки към думите, към другото изкуство, към усещането на другия човек, това разширява хоризонта му, внася нови нюанси и неочаквани аспекти, допълва и надгражда внушението на картината по един прекрасен начин. Като че ли двама автори си говорят, двама автори, които са живели в един същи град, но никога не са се срещали. Аз се запознах с Костика чрез неговите картини, след като си е отишъл от нас. И усетих колко ми е близко това, което той изразява чрез средствата на живописта. Аз го изразявам чрез средствата на езика, на словото.

Вашето определение за поезия какво е?

Никога не съм се замисляла да го давам, но то, по-скоро, е едно усещане. Поезията може да звучи абсолютно различно. Тя може да има рима, ритъм, може да е просто едно изречение, което те отнася някъде в небето. Поезията за мен е във вътрешната мелодия на стиха, в една красота, която усещаш, в нещо, което те грабна и те стиска за душата и гърлото. Дали ще те зарадва, дали ще те извиси, дали ще те натъжи, дали ще те разплаче, но в никакъв случай няма да те остави безразличен. И звучи в теб като музика, като мелодия, благодарение на някаква вътрешна хармония, която носи в себе си.

Поезията носи една многозначност, която е характерна нейна черта – тя трябва да е такава.

Тя трябва да е такава, наистина. И това е едно от очарованията й – тя разчупва рамките, не е задължително нещо непременно да е ритмично и римувано в класическия си вид, за да се нарече стихотворение. Стихотворение може да е нещо, което е от няколко срички, от няколко думи, но те да те заковават на стената!

Има ли според Вас изживявания и реалности, които са непригодни за поетично изразяване?

Има, разбира се. Аз не харесвам поезията, която носи в себе си цинизъм. Абсолютно не я приемам. Може на някого да харесва, да смята, че това е също начин на себеизразяване и на изразяване на отношение към нещата, които ни заобикалят, или към света, в който живеем, но за мен лично цинизмът е несъвместим с поезията. Не мога да го приема. Вулгарността – също, може би, защото не я приемам в живота. Не мисля, че е начин за общуване между хората във всякакъв аспект. Ако по някакъв начин можем да я отстраним от живота си, ще бъдем по-добри хора. Когато човек се държи вулгарно, пише вулгарно, няма право да се оплаква от това, че го заобикаля вулгарност, защото и той става част от тази среда. За мен границите са форма на свобода, защото, ако нямаме никакви граници, всеки ще влиза остро в пространството на другия, а това е недопустимо.

Гледали сте смъртта многократно в очите. Тя присъства и в стиховете Ви. Диалог ли водите с нея, или играете на криеница?

Постоянно водим битка с нея. И то битка с предизвестен край. Защото, в крайна сметка, всеки човек в някакъв момент си тръгва от този свят – това е най-сигурното нещо. Ние водим битка за отсрочката. Ние водим битка за спечелено време. А спечеленото време е спечелена радост, спечелена близост с хора, които имат нужда от теб и от които ти имаш нужда. Спечелено време да оставиш нещо след себе си, да направиш нещо хубаво за другите, за себе си, да се усетиш, че си жив, да твориш – това е уникално! Имала съм невероятни случаи в това отношение и никога няма да ги забравя. 30-годишната ми лекарска практика ме е научила: никога да не се отказвам от битката за пациента, колкото и безнадеждна да изглежда тя! Имам ли възможност, правя всичко възможно! И да нямам възможност, пак правя всичко възможно! Това е отсрочка – няма да се размине, но всяка спечелена минута, час, ден, седмица, месец, година е победа!

Любовта е неизменният център във Вашата поезия. Има ли нови нейни нюанси, които откривате за себе си по житейския си път? Неизчерпаемо ли е това измерение за Вас?

Абсолютно неизчерпаемо! Любовта има толкова много проявления, толкова много лица, толкова много начини да изразява себе си и да ни намира, както и ние да я намираме, че наистина е неизчерпаема тема.

А първо у себе си ли я търсите?

Да. След края на Втората световна война, на стената в един от лагерите на смъртта, е открит надпис от неизвестен автор, жертва на Холокоста. Той гласи следното: „Вярвам в Слънцето, дори когато не свети! Вярвам в любовта, дори когато не е проявена! Вярвам в Бог, дори когато мълчи!“ Така че не е нужно някой непрекъснато да ти казва, че те обича, или ти да му казваш, че го обичаш, и да заявяваш това на целия свят. Това се усеща и то е начинът, по който се отнасяш към всичко около себе си – с любов, с нежност, с грижа, със светло чувство и с готовност да разбереш и да простиш. Защото когато разбереш, прощаваш.

Така е. А имат ли пресечна точка плюсът и минусът, погледнати в най-общ аспект?

Имат – някъде по средата между Ада и Рая. Имам даже едно такова стихотворение. Някъде се срещат и понякога следва взрив от това, но тези малки взривове ни напомнят, че сме живи. Не може всичко да бъде само плюс, или само минус. Трябва да има приливи, трябва да има баланс. Цялата Вселена е устроена така – ние няма как да правим изключения.

Веселла Димова
Различни артисти и изкуства направиха представянето на книгата „Когато въздухът е лунен“ незабравимо.

Стиховете Ви винаги носят мъдрост, освен красота, чувство, цветове. Съзнателно ли търсите това?

Така го усещам и така пиша. Всъщност, когато пиша, аз не знам нито как ще завърши стихотворението, нито дали ще завърши въобще. Но си давам сметка, че човек, пишейки нещо, което изпраща към другите, трябва да им казва нещо смислено, нещо стойностно. А не просто някакъв конгломерат от думи с претенциозното заглавие стихотворение, от което нищо не остава накрая, след като го прочетеш. Минава и заминава, без да те докосне. Написаното трябва да оставя следа в съзнанието, поне за следващите няколко минути, часове или по-дълго време. Иначе имам стихотворения, които са чиста емоция. Даже моят съпруг, който е изключително тежък критик на моята поезия, за всички години, в които пиша, ми е харесал едно-единствено стихотворение и казва, че е най-доброто, което съм написала някога. Имам същото мнение и от друг човек – музиканта Ванко Найденов. Ето го и стихотворението:

Между клона и тревата,

между небето и земята

между есента и лятото

в окото на самотна паяжина свети

капчица роса, като сълза.

Тук мъдрост няма. Има чиста емоция – картина и светлина.  

Как се виждате след 5 години в творческите селения на поезията, които обитавате?

О, не знам. Всеки път си мисля, че най-новата ми стихосбирка е последна, защото вече съм написала и казала толкова неща. И няма смисъл човек да говори толкова много, а и започва да се повтаря. Но откривам, че с годините човек започва да се променя, да се променя начинът, по който усеща света. Чистата емоция, страстта отстъпват място на една житейска мъдрост, на едно спокойствие и улегналост, на едно по-спокойно боравене с думите, без остри експерименти, без провокации. Една тиха тъга и една тиха радост заместват силните разтърсващи емоции на страстта. Дали ще имам следваща книга, аз никога не знам. Когато бях дете, взех решение литературата да не е моя професия, за да имам свободата да пиша както, когато и колкото искам. Тогава бях освободена от тегобата дали в някакъв момент ще ме напусне музата, дали ще имам хляб на масата. Защото има още много неща в живота, които предостатъчно го запълват. И мисля, че дори в някакъв момент от живота си да спра да пиша, ще остана един много сериозен и вдъхновен читател на поезия – и това не е малко.

Весела Димова

Поезията за Вас алтернативен живот ли е, Вашата реалност или нещо друго?

Да, в някакъв смисъл е алтернативен живот. Аз съм зодия Близнаци, а те са много под една шапка. Когато съм в работна среда, там работи рационалният ми мозък, нещата се гледат логично, критично и дистанцирано от емоцията, за да взема правилните, точни, бързи и безкомпромисни решеният. Поезията е нещо съвсем различно и когато пиша поезия, аз не съм на работа, а в личното си пространство. Там съм насаме със себе си, в един много красив свят, в който, може би, една не малка част от нещата са измислени, но те са вълшебно огледало на реалности – отразяват ги по един различен, прекрасен и вдъхновяващ начин, който изисква да бъде споделен. И аз го споделям чрез поезията си.

Благодаря Ви за това интервю!

И аз благодаря!  

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here