Премиера на пиесата “Талант” от писателя Захари Карабашлиев ще се състои тази вечер (8 септември) и е първата за новия творчески сезон на Драматично-куклен театър “Иван Радоев” – Плевен. Режисьор на дългоочаквания спектакъл е Василена Радева, която с талант и лекота увлече целия екип в един всепоглъщащ творчески процес.
Пиесата е създадена специално за актьорите Алек Алексиев и Стоян Дойчев, но с ярка актьорска игра на сцената ще се изявят и актьорите от Плевенския театър Ива Николова и Георги Енчев. Театралното действие разказва за двама братя, чиито връзки в сегашното са помрачени от неизяснени спорове в миналото. Героите търсят път към себе си, към корените и смисъла.
“Талант” е второто заглавие от Захари Карабашлиев, което излиза на плевенска сцена. Първата постановка – “Опашката”, с режисьор Явор Гърдев получи наградата “Аскеер” 2022 в категория “Най-добро представление”. В главната роля на Кандидата се превъплъти актьорът Владимир Карамазов, който спечели “Икар” 2022 за водеща мъжка роля.
Повече за новото заглавие в афиша на ДКТ “Иван Радоев” разказа специално за “Духът на Плевен” режисьорката Василена Радева.
Г-жо Радева, как се чувствате предпремиерно? В напрегнато очакването ли сте?
Да, предпреиерно винаги е леко напрегнато, обаче е слънчево – като времето навън. Очакването ни е за добро представление – надявам се да се оправдае.
Да Ви върна в самото начало: поканата да сте режисьор на пиесата “Талант” идва от нейния автор – писателя Захари Карабашлиев. Запознахте ли се с текста, преди да приемете предложението, или изцяло се доверихте на автора?
Много харесвам как пише Захари Карабашлиев – вече бяхме работили по негов текст – повестта “Жажда”, която направипхме за радиотеатъра по БНР. Но въпреки това един режисьор винаги трябва да бъде сигурен, че срещата с текста е щастлива среща, т.е. че той е подходящият режисьор за този текст и текстът е подходящ за неговата индивидуалност. Захари ми прати пиесата, прочетох я и не мислих дълго, защото текстът сграбчва.
Захари Карабашлиев сподели вече, че работите с голяма лекота. Как потънахте в творческия процес и си взаимодействате с актьорите в главните роли – Алек Алексиев и Стоян Дойчев? Познавахте ли ги отпреди? А какво Ви грабна в тази история, както Вие се изразихте?
Захари е създал текста, мислейки за Алек Алексиев и Стоян Дойчев и е вплел в самите персонажи доста биографични моменти от живота на тези негови приятели, тъй като те са приятели. И всъщност аз имах щастието да попадна в изключително приятелска среда на професионалисти. И двамата актьори са много работещи, много мислещи, с чудесно въображение и не ми беше никак трудно да работя с тях, защото те бяха много мотивирани и вплетени в самия текст от първата репетиция. Това, за което допринесох най-вече, е развитието на ролите на двама други персонажи: родителите на двамата братя, които играят Стоян и Алек. Майката играе Ива Николова, а бащата – Георги Енчев, двама прекрасни плевенски актьори. Тяхната подкрепа на сцената е изключителна. Няма големи и малки роли, както гласи едно клише, но то наистина е така. Ролите на родителите са развити допълнително, но Ива и Жоро ги направиха толкова важни за спектакъла, че не можем да си представим пиасата без тях. Захари пренаписа пиесата и тя съществува вече като пиеса за четирима персонажи, а не за двама.
Ако Вие сте зрител, каква покана за този спектакъл бихте искали да получите? Как бихте провокирали публиката да се втурне към големия салон на ДКТ “Иван Радоев” тази вечер?
Бих казала на зрителите, че това е една пиеса, в която се оказва, че очевидните неща всъщност никак не са очевидни – в легендарния сериал „Туин Пийкс“ имаше един такъв израз: “Совите не са това, което са”. Той може да е мото и на тази пиеса, защото в нея има много изненади и препратки. Има задълбочено гмуркана в семейната травма, но има и чудесно чувство за хумор. Начинът, по който Захари я е написал, държи интереса драматургично през цялото време. Така че бих поканила всички да видят една добре написана съвременна пиеса, изиграна от прекрасни актьори.
Явно ни очаква стойностна и вълнуваща постановка.
Тук трябва да добавя, че сценографията и костюмите са на Симеон Стоилов – това е неговият дебют като сценограф в театъра, тъй като той е художник скулптор. Много съм щастлива от срещата с него и от тази добавена стойност, която придаде на спектакъла образът-символ, който той изобрети на сцената. Сценограф на куклата е Рада Петрова – Андонова, музиката е на прекрасния композитор Милен Апостолов, който е част от Плевенския театър, а хореографията е на Анна Кабакова.
Интересен творчески екип. Вие предричате ли дълъг живот на това представление? Може ли, всъщност, да се правят такива прогнози, преди публиката да си е казала тежката дума?
Това представление се роди като идея преди повече от две години и покрай графици, Ковид и др. е започвано и спирано няколко пъти. То вече има дълъг живот в репетициите и аз искам да вярвам, че това ще му е съдбата и в срещите с публиката.
В София също предстои премиера.
Да, на 16 октомври ще има премиера и в София. Идеята е да се играе всеки месец и в София. Театърът работи за първи път с разпространители и те имат амбицията спектакълът да пътува из градовете на България.
Повече зрители ще могат да видят стойностна театрална постановка. През последните години ми прави впечатление, че гостуващите спектакли са предимно комедии – не рядко те са откровен кич. Може би се смята, че това е формулата на успеха, която сработва винаги, но зрителите остават разочаровани от подобни спектакли.
Един от най-големите грехове на артиста е да подценява публиката. Нашият спектакъл не подценява публиката. Той разказва една история на много достъпен, съвременен език, но в нея има дълбоки послания, като например за прошката, взаимоотношенията между братята, вглеждането в себе си и личностното развитие – все неща, които мисля, че са важни, както за младата публика, така и за всеки ценител на театъра.
С Димитър Кабаков, директор на ДКТ “Иван Радоев”, не се познавате от вчера. Дали през последните месеци не се роди идея да поставите и друго заглавие на плевенска сцена?
Така е – не се познаваме от вчера. Още когато дебютирах в Театър “София” в далечната 2007 г., той беше наоколо. За мен е много важно първата премиера за новия сезон на ДКТ “Иван Радоев”, която е моята, да достигне до сърцата на плевенската публика. Ще издам, че вчера говорихме с него за евентуален следващ мой проект, но още няма да издавам подробности.
Това е чудесна новина! А иначе какво Ви предстои този сезон, не само на наша сцена?
Аз работя към независимата театрална компания Паник бутон театър / Panic button theatre. Имаме премиера на “Електра или свалянето на маските“” по текст на Маргьорит Юрсенар през ноември в новото пространство за независимо изкуство в София “Топлоцентрала”. След това – живот и здраве, ми предстои работа и в Народния театър. Там ще поставя “Хоро” от Антон Страшимиров. Така че имам щастието сезонът да бъде много наситен за мен.
Как ще посегнете към “Хоро” на Антон Страшимиров?
С много плам, страст, естетичност – така, както е и написано. В същото време ще подходя и с много внимание и деликатност, тъй като сюжетът е доста тежък, както знаем. “Хоро” е едно от най-забележителните български класически произведения и е голяма отговорност за мен да го превъплътя на сцена.
Българският театрален зрител как се отнася към българската класика? Има ли онзи интерес, който на всички ни се иска да съществува?
Мисля, че ценим класиката си. Това е мое лично впечатление. Дебютът ми като режисьор на старозагорска сцена беше с “Вампир” на Антон Страшимиров и представлението живя дълги години, пътува много и определено имаше публика и успех. От тогава следя постановки по българска класика и мисля, че зрителите, които ги посещават, са едни от най-живите, защото те познава текста и класиците ни и отиват като експерти – да видят какво е решението на режисьора, и това прави предизвикателството още по-голямо.
За поколенията, които познават текста, е така, а младите поколения, които не го познават, може би се изненадват приятно и се вълнуват от срещата с него – вече поднесен като спектакъл.
Театърът може да превежда текстове на един атрактивен език за съответните поколения, защото театърът винаги трябва да е съвременен. Когато и да е писан текстът, ние го правим за хората, които живеят днес.
