Ева и Христо Маринови

Историите за лютиери винаги са свързани с мистика и вълшебства. И тази, която предстои да разкажа, е такава. Тя е за младо българско семейство, което се посвещава на този стар занаят с огромна любов и отдаденост; за двама мечтатели, които следват пътя си неотклонно и се сбъдват всеки миг. И не къде да е, а в град Кремона, Италия, който е световният център на лютиерството. Те са вдъхновение за всички, които се съмняват в провидението и в себе си и имат нужда от още малко вяра, за да продължат напред.  

Днес музикалните инструменти на двамата българи са в ръцете на велики изпълнители в различни точки на земното кълбо. Част от моделите им са копия на произведенията на големите стари майстори Страдивари, Амати, Гуарнери. Имат и своя собствена марка инструменти – Marino, които омагьосват доказани изпълнители с тембрите и възможностите си. Освен това тези специални творения сбъдват чудеса – по необясним начин променят съдбите на своите собственици, носят им радост, щастие, вдъхновение и нови прекрасни възможности за професионална реализация…

Какво е да разпознаваш гласовете на цигулките, виолите и виолончелата, които си създал, дори да си с гръб към тях? Каква е тайната на древните цигулки на големите майстори, които и днес ни омагьосват с гласовете си? Защо връзката между лютиера и неговите инструменти е специална и как той по някакъв начин вплита своята енергия в дървото, а то я запаметява? Отговорите на тези и други въпроси знаят Ева и Христо Маринови.

Христо Маринов

Но… как започва всичко?
   

Той – Христо Маринов, знае от дете, че това е неговото призвание. Музиката го съпътства винаги, защото израства сред музиканти, които общуват с творци от различни сфери на изкуството. Баща му – Петър Маринов, е бил професор по акордеон в Адемията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдви, а брат му – Ангел Маринов – също акордеонист и бандонеонист, преподава в същото висше училище. Точно тук Христо се среща и с първия лютиер. 10-годишен окончателно решава да се посвети на това занимание, след като е запленен от филм за големия майстор Антонио Страдивари – в главната роля е Антъни Куин. Свири на цигулка и следва неотклонно мечтата си, но се оказва, че в България трудно ще я реализира. Затова решава да завърши Художественото училище в Пловдив с живопис, а след отбиване на военната си служба да замине за Италия, за да изучи занаята по най-добрия начин.

В този момент в живота му се появява Ева, с която са приятели от деца, но се преоткриват чрез любовта. И двамата са от Асеновград и имат сходни интереси и вкусове. Тя рисува, откакто се помни. Дълги години свири на ударни инструменти. Завършва Художественото училище в София със специалност аранжорство на витрини, реклама и дизайн, а след това продължава в Софийския университет с педагогика на изобразителното изкуство.     

Макар и трудно, Христо получава 3-дневна виза за приемните изпити в Международното училище по лютиерство „Антонио Страдивари“ в Кремона. За огромна негова радост е приет, но когато трябва да замине отново, за да учи, от Италианското посолство отказват да му издадат виза. Двамата с Ева всеки ден стоят пред сградата и настояват въпросът да се реши, но италианците са непреклонни. Годината е 1999 г. – трудно време, но съдбата се намесва на тяхна страна. Докато учи в Софийския университет, Ева работи в Българската националната телевизия, където се запознава с големия журналист Бойко Станкушев, с когото са приятели до днес. Той съдейства въпросът да се предвижи нагоре и външният министър на България Надежда Михайлова се застъпва за Христо Маринов.

Сега, от позицията на времето, той винаги изтъква, че човек никога не трябва да се отказва, а е длъжен да следва мечтите си. „Колкото и да е трудно, колкото и невъзможно да изглежда, трябва да продължиш. Винаги има изход“, убеден е той.

И така, Христо заминава, а Ева остава в България, за да завърши образованието си. Напористият младеж се озовава в Международното училище по лютиерство „Антонио Страдивари“ в Кремона – града на великите лютиери Страдивари, Амати, Гуарнери. Там, където е родена цигулката и столетия вече традициите за нейната изработка се пазят и се предават от поколение на поколение. „Висшето училище е държавно и е създадено по времето на Мусолини, който свиква най-добрите майстори и ги връща в Кремона. Обучението продължава 5 години, но истинското образование идва след това. Когато се намираш в 80-хиляден град с над 280 лютиерски ателиета, с над 600 лютиери, половината от които са чужденци, тази среда ти дава невероятни знания. Формирането започва в училището, но това е само началото, а всичко останало идва след това. Постоянната обмяна на информация и знания с колеги и конкуренцията те водят напред. Така се ражда истинското изкуство“, споделя Христо. Всички новости в занаята също се появяват в Кремона.

Ева заминава при свою любим през 2000-та година – визите вече са паднали, а, вдъхновена от Христо, у нея се е формирало убеждението, че също ще бъде лютиер. Отива като турист, взема си изпитите в същото училище и още първата година се откроява като най-добрата. „Аз винаги съм работила с материали, които изграждат триизмерен образ, така че за мен беше като смяна на изразното средство. Тъй като и двамата имаме като бекграунд художествени училища, това ни дава солидна основа. А лютиерството е една събирателна точка между много изкуства – има живопис, скулптура, дърворезба. В училището по лютиерство в Италия започнахме да учим физика, акустична физика и химия, която ни е нужна, за да смесваме различни вещества и да си правим лакове, грундове, байцове. Това са традиции, които се предават от поколение на поколение, а в рецептите са тайните на занаята“, споделя Ева.  

Двамата млади лютиери отчитат, че артистичната среда, в която са израсли в България, е формирала естетическия им критерий за изкуство и култура, за музика, а това е безценно в работата им. Именно то им дава предимство и ги извежда много напред. Споделят, че в Кремона има и други българи, но те често вършат „черната работа“ и не израстват по-нагоре. „Обикновено това са майстори от фабрика „Кремона“ в Казанлък, България. Те са много добри изпълнители на дървената работа, носители на една локална култура, но им липсва тази задълбочена култура за музиката и звука. А точно това ти дава възможност да вървиш напред и да достигнеш световно ниво“, убеден е Христо.

Още като студент във втори курс той получава покана да работи в ателието на зам.-директора на Международното училище по лютиерство „Антонио Страдивари“ в Кремона. Изявеният майстор оценил таланта на младия човек, който пък напълно оправдал доверието и след завършването си вече изработвал изцяло инструментите на ателието. При Ева нещата се слагат по друг начин – след първата година тя започва да изработва перфектно само един детайл от цигулката – охлюва, с което е в помощ на няколко лютиери в града. „Това беше начин да се издържаме. Охлювът ми е любим детайл от цигулката, още повече, че чрез него се вижда почеркът на майстора“, пояснява тя.

Двамата българи имат големия шанс да започват работа към организация, която отговаря за излагането и съхранението на скъпи цигулки на стари майстори. Така през ръцете им минават над 100 цигулки Страдивари, както и инструменти на всички други стари майстори. Тогава се запознават и с лютиера на Кралската музикална академия в Лондон, който е впечатлен от техен инструмент и им предлага да дойдат да работят при него като реставратори. Възможността е изключителна, но те отказват, тъй като следват мечтата си да създават собствени инструменти. 

С много труд, всеотдайност и стремеж към съвършенство двамата българи вървят смело и неотклонно по пътя си. И инструментите им биват забелязани от много световни имена. Особено вълнуващи са участията им в ежегодното Световно изложение на лютиерите, което събира в Кремона творци от цял свят, както и велики музиканти. Атмосферата е изцяло творческа, провеждат се майсторски класове, а комуникацията между създателите на инструменти и музикантите е вдъхновяваща и плодотворна. По време на този престижен форум Ева и Христо са забелязани от велики изпълнители, между които са италианският цигулар и диригент Салваторе Акардо, известен със своите интерпретации на Паганини, големият виолист Бруно Джурана и виолончелистът Антонио Менезес. „Това са живи легенди. Когато някой голям музикант като тях свири на твой инструмент половин или един час и не иска да се отдели от него, тогава разбираш, че си оценен. Ръцете им сякаш залепват за инструмента, затварят очи, започват да виждат и чувстват картини и сякаш между тях тече диалог“, разказва Ева.

Ева Маринова

Материалът за музикалните инструменти

Дървото е голямата страст на Ева и Христо. Изучават го непрестанно, усещат го с ръцете си и за минути разбират, че дадено парче е най-доброто за техния инструмент. Материалът, който задължително се използва за горния му капак – откъм струните, е смърч, защото е най-акустичният, а останалите части са от явор. „В зависимост от инструмента, който правим, дървото ни е от различни склонове на Алпите или от различни части на Алпите. Северните склонове дават едни акустичви качества, а южните – други. Абсолютно всичко се отразява – почва, минерали, надморска височина, вятър. Ние винаги търсим правата жила, която води звука – това е много важно“, пояснява Ева.

Една година Христо е съветник на японска фирма в търсенето на дървета за инструменти и обикаля всички склонове на Алпите. Вече има такъв опит, че само като види дървото, може да определи от коя част на Алпите е. Добавя, че дърветата са абсолютно различни – дори блясъкът им в дълбочина е съвсем различен. С Ева предпочитат материалът им да е от Val di fiemme – зона в италианските Алпи, с която италианците се гордеят много и твърдят, че Страдивари е купувал от там материала си. Други части на Алпите пък дават перфектен материал за виоли и виолончела.

Как се ражда един музикален инструмент?

Когато някой си поръчва инструмент, двамата лютиери разговарят с бъдещия собственик за звука. Независимо от това, че е невидим, той има своите характеристики и е важно да се уточни за какво ще се използва инструментът – за оркестър, солистични изяви, камерна музика, поп или джаз и т. н. Лютиерите и клиентът се опознават, след това избират модела на инструмента, както и материала, от който ще бъде изработен.

„Задно започваме да мечтаем какъв трябва да е точно неговият инструмент. Една цигулка изработваме приблизително за три месеца, макар че може да възникнат множество проблеми, тъй като дървото е капризен материал. Ние даваме около 1 години срок за изработка, тъй като има период и на съхнене. За една година изпълняваме между 3 и 4 инструмента. На едно виолончело цялостната му изработка при нас е 2 години. Гаранцията на нашите инструменти е доживотна – те се застраховат, ние си ги следим, а музикантите се грижат за тях“, споделят Ева и Христо.  

Най-старият им инструмент е създаден през 2 000-та година, а последният е направен през 2021 година. Бъдещите собственици живо следят целия процес на изработката – лютиерите им изпращат снимки и видеа, за да съпреживяват всеки етап, през който се минава. На финала винаги им се дава въможност да изберат между два инструмента, но те обикновено се спират на този, който е подготвен за тях.

В България има само два инструмента на семейство Маринови – първа виола в Софийската филхармония и цигулка в оркестъра на Пловдивска опера. Техен инструмент притежава и един от най-великите виолисти – Бруно Джурана от Италия. Произведенията им са в ръцете на концертмайстори по целия свят, те са първи цигулки, първи виолончела, звучат в оркестъра на ВВС в Лондон, в Италия, в Испания – сред тях е първото виолончело в Симфоничния оркестър на Валенсия – Мариано Гарсия, и др. Много квартети имат техни инструменти. „Когато италианският цигулар и диригент Салваторе Акардо пробва наш инструмент, пожела в бъдеще да тества всяка нова цигулка, която ще направим. В момента сме много добри приятели с него. Щом завършим нов инструмент, той го тества и си казва мнението. Наскоро ни сподели: „Не знам до къде ще растат вашите инструменти, но аз ще следя докъде ще стигнат“. Даже имаше намерение да направи нещо невероятно – да ни остави неговото Гуарнери да го изучаваме в ателието си, но тази пандемия обърка всичко. Това е огромен шанс, защото той не се разделя с тази цигулка“, разказа за огромното признание Христо Маринов.

Дървото помни

Ева и Христо Маринови винаги са много непринудени и по този начин общуват и със своите клиенти, независимо от това, че много от тях са световни звезди. Точно тази естествена обмяна на енергия дава възможност на лютиерите да разберат какво точно търсят музикантите. Поясняват, че инструментът не се ражда с физическата си поява на бял свят. Той първоначално се появява като идея, а звукът е нещо уникално, но той е следствие на много фактори. „Важно е какви вещества са се отлагали в структурата на дървото на ниво клетка – във връзка с това има вече много излезли публикации, че дървото има памет, както и водата. Ние работим със старите материали, по стара технология. Разбираме дървото и си създаваме наша собствена чувствителност към него. Във времето има много знания, които се губят, затова трябва да обръщаме често глава назад, за да си ги припомним. 

Лютиерството е ръчен занаят и дори чисто физическият допир до материята я трансформира, даже на нематериално ниво. Най-осезаема е трансформацията на инструмента, когато той попадне в ръцете на музиканта, защото вече се борави с материята звук. Ние виждаме как в началото инструментът има един определен звук, но с течение на времето дървото абсорбира вибрациите, които музикантът задава и ги запаметява. Така звукът се обогатява и става все по-красив. Колкото повече работиш със звука, излизат все повече нюанси – като в една картина. Много интересно е и това, че инструментите по някакъв начин абсорбират и характера на музиканта и ако той почине и инструментът се озове в ръцете на друг музикант, то в началото се усеща много силно присъствието на първия собственик, дори то може да е свързано със съпротивление от страна на инструмента. В последствие обикновено това се променя“, споделя Ева.

Всеки инструмент започва да живее собствен живот, има собствен глас и формира собствената си история. След направата му той или свири добре, или – не. „Забелязали сме, че колкото е по-добър музикантът, толкова по-добре започва да свири инструментът – той отключва пълния си потенциал. И обратното също се случва – инструментът се „запушва“, ако попадне в ръцете на лош музикант. След това му трябва време, за да получи отново сила в ръцете на друг добър музикант – естествено, с наша помощ“, споделя любопитни факти от практиката Христо.

Той пояснява, че легендарните цигулки Страдивари, Амати, Гуарнери и т.н. винаги са били при много богати хора и в ръцете на много добри музиканти. Във времето са били обгрижвани и реставрирани от най-добрите лютиери, а това надгражда инструментите и ги съхранява в перфектно състояние столетия.  

„Както е с нашите инструменти. Пристигат музиканти чак от Ню Йорк, за да направим фината настройка, която дава още повече звук на нашия инструмент. Освен това можем да проследим как музикантът е свирил с него. Това натрупване на знания и на работа прави инструмента толкова уникален. Виждали сме много скъпи инструменти, които не са в добра кондиция и нямат този блясък, който би трябвало да имат. Реставрирани са зле и звукът не е чак толкова добър“, допълва Христо.

Ева и Христо са продължители на Кремонската школа, но имат и свои модели. Създали са такъв само при виолите – Marino“, защото цигулката е много стандартизирана и може да се правят само минимални промени в малките детайли на изпълнение.

„На мен ми харесва звукът на брешанските виоли. Бреша е град, в който навремето е имало добра лютиерска школа със собствен почерк. Когато говорим за вилончела, според нас най-добрите са тези на венецианските майстори. Така че сме черпили вдъхновение от различни школи, адаптирайки ги към нашия стил на работа. Направихме копие на Страдиварито на маестро Минчо Минчев. В нашите среди тази цигулка се води модел Страдивари „Барон фон Витгенщайн 1716 г.“ Уникален инструмент, който маестро Минчо Минчев ни даде възможност да изучим – беше много вълнуващо. Този модел цигулка, който изработваме, много се харесва на музикантите. Разбира се, има определени модификации, които ние направихме, но това ни е един от най-силните модели и ние си правим българското Страдивари“, споделя с усмивка Ева.  

Лютиерите познават гласовете на инструментите си

Стигаме в разговора и до това как познават гласовете на инструментите си. Признават, че това е необяснимо – то е дълбоко чувство, което се ражда от връзката с инструмента, който правиш. „Както всеки музикант опознава инструмента си свирейки, така и ние, докато го работим, го опознаваме“, споделя Ева. Разказват и нещо друго, което е много интересно. В началото на професионалния им път тя и Христо изработват отделни инструменти – всеки от двамата има свой етикет. Независимо, че използват едни и същи модели, подход и дърво, инструментите им звучат по абсолютно различен начин. На Ева са по-светли, бляскави, брилянтни, докато тези на Христо са в по-тъмната гама, с по-дълбок и кадифен звук. В един момент решават да експериментират, като създадат общ инструмент и се получава нещо изключително интересно, което е комбинация от енергиите, темпераментите, душите и силните страни на двамата, а това много се харесва и на музикантите, които ги припознават за свои.

Много често са правили слепи тестове, т.е. те са с възрани очи, или са обърнати с гръб към музиканта, който свири, за да имат безпристрастен поглед върху звука и да определят кой е техният инструмент. Няма как да се объркат, категорични са и двамата. Сред необяснимите неща е как звукът на техните инструменти наподобява този на старите.

Лена Йокояма/Lena Yokoyama

Една японка развълнува целия свят с цигулка на Ева и Христо

Неотдавна милиони хора по света бяха развълнувани от изпълнението на една чаровна японска цигуларка в Кремона. По време на пандемията, която се отрази пагубно и на хората на изкуството, гласът на нейния инструмент донесе надежда. Всички мислят, че тя свири на Страдивари – толкова брилянтен е звукът на инструмента й. Но истината е друга – това е цигулка на Ева и Христо Маринови, а тя е момичето, което прави прослушванията на великолепните стари инструменти в Музея на цигулката в КремонаЛена Йокояма. Екип от Японската национална телевизия NHK посещава ателието на двамата български лютиери, за да се запознае с тях и да направи репортаж. В Кремона всички си мълчат и нито една медия не проявява интерес към доказаните лютиери, защото са българи, а не италианци, но дори това за пореден път доказва класата им.

„Атмосферата по време още на първата вълна на пандемията в Кремона беше подтискаща – чуваше се единствено воят на линейките, които превозваха болните, и звукът от хилекоптери, които експресно транспортираха нуждаещите се от спешна медицинска помощ от цялата област. И изведнъж, на този фон, се понесе звукът на музиката, която носеше на хората послание за мир и надежда. Цигулката е символът на Кремона и беше много вълнуващо за нас да чуем инструмента си в тази толкова специална роля“, коментира Ева.

И добавя: „Имаше и репортаж по bTV, но толкова. Истината е, че ние сме трън в очите на много хора, защото сме абсолютно независими, свободни артисти. Не работим с търговци, защото за тях инструментите са стока, а 99% процента от лютиерите в Кремона използват услугите им. Търговците не разбират от инструменти и музика, а това на нас не ни допада. Ние искаме да имаме личен контакт с музикантите, защото само един музикант може реално да оцени това, което сме създали. И тук ни помага много нашата музикална култура. Когато имаш култура на звука, ти знаеш какво да търсиш и какво е необходимо на един музикант като звук. Ако си лютиер и не знаеш какво е истинският звук, няма как да го намериш.“

Чрез личен контакт специалните инструменти на Ева и Христо Маринови стигат до специални музиканти, с които стават приятели. Лютиерите винаги им пожелават инструментите да променят живота им към по-добро – да ги изграждат и като личности, не само като музиканти, да отварят врати пред тях и да ги правят щастливи. И всички тези чудесни благословии се сбъдват, а това осмисля целия огромен творчески труд на двамата творци и ги вдъхновява да продължават неотклонно да следват пътя си.

Ателието на Ева и Христо Маринови.
Сергей Бреслер от Струнен квартет „Йерусалим“ гостува в ателието на Ева и Христо Маринови и тества една от техните цигулки – копие на Страдивари „Барон фон Витгенщай 1716″.

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here