Телевизионният водещ, сценарист и продуцент Росен Петров посвети вълнуваща импресия на Дякона Левски и я сподели в социалните мрежи със своите многобройни почитатели точно днес – 18 февруари. На този ден през 1873 година България губи своя най-митологизиран, многоизмерен и недостижим герой – Васил Левски. През 2020 г. голямата българска писателка с плевенски корени Неда Антонова призна: „Да опишеш Васил Левски е все едно да разкажеш вечността. Ние всички, докато сме живи, пребиваваме в нея, но никой не може да я обгърне с поглед, ни да я побере във формула. И с Левски е така. Той е духовен връстник на вековете и мисловен съвременник на всички поколения. Неговите идеали за свободата като най-висше човешко благо, за равенството пред закона, за ненамеса на други държави и сили във вътрешните български работи, за етническа толерантност, братство между народи и човеци са онези кристални лъчи, които векове, преди той да се роди, са озарявали човешкия дух.“
Днес, 152 години след онзи трагичен ден, който превръща едно човешко същество в безсмъртен символ на висши идеали, нека се поклоним в мислите си пред неговата недостижима саможертва в името на общността, на народа. Отново днес ние, българите, се нуждаем не от гроба на Левски, а от неговия дух и непоклатимата му вяра, че можем всичко – заедно, в разбирателство и взаимна подкрепа.
С разрешението на Росен Петров споделяме с вас неговата вълнуваща творба, посветена на Апостола.
***
На Дякона Левски
6 (18) февруарий, лето 1873-то. Покрайнините на София.
Студено е. Скреж покрива веригите ти. Окованите ти нозе проскърцват в снега. Прангите просъскват, влачейки се по замръзналата кал. Желязото лепне по кожата ти и сякаш я изгаря със студ. И все пак зимата си отива. Ей, от Витоша скоро пак ще повее южняка. Отдалеко идва той, чак от Бялото море. Мирише на свобода…
Кална е таз София. Я има, я няма три хиляди къщи. Бая народ се е събрал да погледа как ще си идеш. Турци, евреи, българи – всякакъв народ отсяда в това градче на кръстопът. Голям град бил в Римското и Българското царство, това сам Раковски ви разказваше в Легията. Колко сладкодумно думаше за българските старини, когато българите властвали на четирите земни посоки и не били само овчари и абаджии, а имали царе и патриарси. Минало бешело. Пет века как теглим ярема. За едни ярем, за други – харем. Едни царуват и пируват, други теглят и мируват. Трудно се вдига един оскотял народ на бунт. Сиромахът само за къшея хлебец мисли, чорбаджията пък не ще рахата да си губи. Искат свобода, ама на тепсия! Дела трябват, а не думи!
Погледнати отдалеч, подпорите на бесилката чертаят сякаш врата в сивото небе, а зад нея надзърта мъгливата Витоша. Там нейде е Драгалевският манастир – с игумен оная луда глава отец Генадий. Ей, сербез поп, де да бяха всички като него. Кротък ни е народецът, наплашен. Трудно се пали, но запали ли се, в тоз пожар цялата империя може да изгори… Дали ще лумне огънят? Дали ще изгрее свободата българска? Ще настане ли нявга чиста и свята република? Ти жаравата разпали, а времето пък може да поднесе фитила, защото времето е в нас, и ние сме във времето, то нас обръща и ние него…
Ето я най-сетне бесилката. Висока е. И въжето е дълго, дебело и грубо. По-добре. Войводата бай Хитов разправяше, че по-добре се мре на дълго въже – вратът се кърши и се не мъчиш. Нищо, поне гробът ти ще се знае…
Дали мале е добре? Много изтегли тя, горката… Баща ти млад се спомина, та на нея самичка остави челядта му да гледа. Сестра ти Марийка съвсем мънинка си замина, брат ти Христо преди три лета го отнесе лошава болест, дано поне Петър е до нея. Петър и кака ти Яна. Яна поне се задоми и дечица народи. Дано добруват и пълнят майчино и бабино сърце с радости, а не с тегоби.
Господи, помогни на твоя раб йеродякон Игнатий да си иде без мъки! Намъчих се, Господи! Дванадесет лета служих на народната работа. Земята българска надлъж и шир пребродих, чисти люде търсих, но и нечисти намирах, а нечистите при черните души пращах. И грехове сторих, но не заради мене си, а заради поробеното ни отечество, Господи! Заради отрудения ни народ, Господи! Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си! Спечелих ли за народа си, Господи, или само мене си погубих…? Надежда дирих, но и надежда давах! Надежда губих, но и надежда найдох! Избави, Боже, България!
Въжето изплясква като камшик, и тялото ти увисва със „страшна сила”, но ти не увисваш – ти политаш. Над планини и поля, над гори и реки, от мъгливата Витоша до бурното Черно море, от тихия бял Дунав до златната Тракия… Роди се човек, а стана Апостол.
P.S. Според спомените на поп Тодор Митов, който изповядва Васил Левски, последните думи на Апостола на свободата са: „Избави, Боже, България.”
Автор: Росен Петров
