Писателят Валери Петров щеше да навърши 100 години днес

0
722
Валери Петров

Наричат писателя Валери Петров „мечтателят в литературата“, който днес, 22 април, щеше да навърши 100 години. Той остави след себе си безсмъртни творби, в които грее вярата му в доброто, в „хвърчащите хора“ и чистотата на душата. Специално за децата написа чудни приказки, които вълнуват както малки, така и големи, а творбата му „Пет приказки“ е в почетния списък на Международния съвет за детската книга.   

Макар и завършил медицина и практикувал като лекар, истинското си поприще той намира в писането. Дарява на човечеството не само прекрасно лично творчество, с което вълнува поколения читатели, но и ненадминатите си преводи на български език на творчеството на Шекспир, както и на многобройни произведения от английски, руски, немски и италиански езици.

Валери Петров пише и много добри сценарии за български филми, между които „Слънцето и сянката“, „Рицар без броня“, както и пиесите „Меко казано“, „Копче за сън“, „Пук“ , „В лунната стая“. 

Много мъдрост и любов можем да открием и вземем от думите на Валери Петров, за които, казват, че лекуват душите. Да си спомним някои негови стихове и фрази и да оставим творческият им заряд да ни развълнува и пречисти.

***

Сиво

По Нова година
разхождам се пеш.
Японска картина:
мъглица и скреж.

Поглъщащо сиво.
Игли от сребро.
Измамно красиво.
Привидно добро.

Поне люта зима
да беше дошла!
А то какво има?
Скрежец и мъгла.

***

Добрите писма

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето, с радост богато,
е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!

***

За хвърчащите хора

Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,

но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?

***

Пролет в панината

Ледът в тръбите се размръзва,
Навън чешмата пръска пак.
Бруррум! – по покрива се плъзва,
огромна плоча мокър сняг.

Топят се белите камили,
прокапва тъмната ела.
(И ето где в снега се крили
загубените очила!)

И как е свежо! Порцеланът
на изолатора блести
и сякаш сам блестиш, обхванат
от свежи мисли и мечти.

Какво му трябва на човека?
Едно приятелство добро,
една шишарка сред пътека,
един бял лист, едно перо.

Една случайна песен птича,
един нелош човешки път…
Бруррум! – как весело се свлича
по ламарината снегът!

***

Малката къща

Къде изчезна, малка къщо,
със барелефа над вратата си?
Едно чудовище могъщо
разчиства твоите остатъци.

Балкончето в бръшлян го няма,
под него няма я и фурната,
на тяхно място в грозна яма
оградката стърчи, катурната.

За два-три дена те погълна,
не ти прости духът на времето,
а през годините бе пълна
и с радостта им, и със бремето.

Какво от тебе ще остане?
Фасадката ти само, ако е
успяла смътно да се хване
на снимка във албумче някое.

Сега един квадрат открит си
разделящ две кооперации,
във който пърхат леки птици
и тягостни асоциации,

като, например, тази първа,
че временни неща изграждаме
и че не много ни отърва
да мислим за какво се раждаме.

***

„Всички гледат породата, търсят расови белези, а пък има в природата удивителни мелези. Тъй че както при хората, приятелче мое, и при нас е по-важно сърцето какво е.“

***

На „Попа“

И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези ­всъщност ­дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не, че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,

като биха могли… А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца.

Очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв…
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here