Неда Антонова
Писателката Неда Антонова

Щастливци са местата, където писателката Неда Антонова посява магията на думите. Щастливи бяха и нейните почитатели в Плевен, че тя прие с отворено сърце поканата на Сдружение „Духът на Плевен“ да гостува в рамките на културния форум Плевенска артсцена „Измерения“. Писателката, възкресила националните ни герои, говори увлекателно и с финес за любовта на Великите. За любовта към Бога, към Родината, към народа, за верността към човека. Творческата среща беше под надслов „Призваните да служат: Паисий, Левски и Ботев в книгите на Неда Антонова“, а във фокуса на вниманието беше последният й роман „Безмълвие“, разказващ за греховната младост на Паисий Хилендарски.

За атмосферата на събитието допринесоха с красиви изпълнения на църковнославянски песнопения артист-хористите от Общински хор „Гена Димитрова“ – Плевен, Виолета Велчева, Милена Йотова, Ралица Петрова, Снежана Димитрова, Дани Меса, Роберт Христов, Стелиян Цветанов и Валери Цолов. Диригент е Анелия Дечева. Божидар Йорданов, студент във втори курс по фармация в плевенския Медицински университет, пресъздаде молитвата на Паисий към Бог в минутите на върховно вълнение и смирение, преди да захване своя чутовен труд.

Неда Антонова е родена в плевенското село Николаево. Завършила е Института за култура в Санкт Петербург в Русия. Работила е като журналист – редактор е в художествената редакция на Военното издателство „Св. Георги Победоносец“, основател е на сп. „Отечество“. Член е на Съюза на българските писатели от 1983 г. и е автор на няколко стихосбирки, пиеси и на повече от 20 романа. На особен читателски интерес се радва трилогията „Възкресените“: „Царица Елеонора Българска“, „Неговата любима“ за Ботев и Венета, от която съвсем скоро ще излезе ново издание, „Съвършената. Преподобна Стойна – неканоничната светица“, а също романът за Васил Левски „Любовта и смъртта на първия след Бога“. Първото издание на последния й роман „Безмълвие. Греховната младост на Паисий Хилендарски“ беше изчерпано светкавично и издателство издателство „Хермес“ пусна втори тираж.

Неда Антонова е единствената жена, удостоена с литературната награда „Златен меч“ за най-добър разказ на списание „Български воин“. Има награди от Националния фонд „Развитие“ и Националния център на книгата. Писателката е почетен гражданин на град Търговище, където живее. Нейни книги са преведени на френски, руски, чешки, полски езици.

Неда, Паисий Хилендарски, призваният да възроди паметта за славното минало на народа си, е енигматична фигура, а фактите за живота му са оскъдни. Какво знаем и какво не знаем за светогорския монах?

Всички българи знаят всичко за Паисий, тъй като това всичко се изразява в две изречения: Бил монах в Хилендар. Написал „История славянобългарска“. Не, че това е малко – напротив, но естествено е човек да си зададе въпроса: как в оня тъмен осемнайсети век този монах е стигнал не само до идеята да напише книгата, а до самото й осъществяване чисто технически; как е успял да събере толкова много материал, когато българските книги са били или отнесени в Гърция по време на Византийското робство, или са изгорени от турците. Това е един изключително труден, сложен и неизвестен процес, който трябваше да се изследва дълго време. По темата има три чудесни исторически изследвания на академик Иван Радев, обединени под общото наименование „Паисиада“, а също краеведческо изследване на далечна потомка на Паисиевия род – Екатерина Бояджиева. Но има един въпрос, на който никой до сега не е могъл да отговори, и той стана стожер на романа.

Кой е той?

Още по-рано, докато работех книгата за Левски, попаднах на откъс от изследването на Румен Василев „Свобода или смърт”, където ставаше дума т. нар. Монашеска република, както са наричали манастирските обители на Света гора. И в този текст има следното изречение: „1745 г Паисий постъпва в Хилендарския манастир. Но в “следващите 10 години за него в кондиките на манастира няма нито една дума.” Има сведения за брат му Лаврентий, който също е монах там, за другите монаси има, а за него – нито дума. Всеки автор би се попитал къде е бил през това време Паисий, как и по какъв начин е живял и имат ли тези десет години някаква роля в работата му над Историята? Неизвестността е нещо, което плаши човека, но поощрява писателя. И в началния етап от размишленията ми за Хилендареца стана ясно, че документално защитената истина за неговия живот не е особено богата и се налага авторът да прибегне към фикцията, което пък не означава, че художествената измислица би могла да бъде  произволна. Фантазният момент в текста служи за връзката между отделните реално съществували събития. И понеже в някои части от текста  фикцията преобладава, искаше ми се текстът ми да бъде определен жанрово като „фикционален роман”, но редакторът не прие  предложението ми.

Споделяте, чекнигата проследява пътя на една идея, приобщила българските земи към духа на Европейското просвещение и превърнала се във факел на националното ни Възраждане.“ Как Писий израства до нивото на мисията си?

Точно това се постарах да направя, изобразявайки живота му през тези неизвестни десет години: да си представя как този млад човек, чийто по-голям брат Вълчо има кантора във Виена и той самият е пътувал до там, видял е какъв е животът в Европа и е поискал да се посвети на търговска дейност. Докато е бил във Виена, той е преживял интересни моменти, част от които произтичат от неговия характер, от битието му в Банско и от самата епоха. И там той се среща с Петър Богдан Бакшев и с други просветени българи – българските католици от Североападна България, които след Чипровското въстание са избягали в Европа. Те са съхранили българския си дух, като заедно с това са успели да се втъкат в тамошното общество толкова добре, че Петър Богдан е бил отличен от императора на Австро-Унгария с благородническата титла барон. Паисий попада при тези хора, чете старобългарски книги от техните домашни библиотеки, понаучава немски. Понеже като дете прекарва доста години в Рилския манастир при двама монаси – братя на майка му, младият Петър – мирското име на Отеца –  владее славянобългарски и може да ползва руски книги, ,а също и трудове на преведени на руски западноевропейски автори. Така към даденото от Бога, а то е било много – и като мисъл, и като характер, и като духовна мощ, Паисий прибавя и доста фактология, която на първо място му дава възможност да прецени къде се намира България в контекста на Балканите и да разбере, че ние имаме достатъчно яки корени, за да можем да имаме сили да ги развием. И той точно това си поставя за задача – тия корени да прорастат и да станат видими в този тъмен век.

Читателят винаги си задава въпроса как вдъхновението озарява писателското въображение, за да създаде то достоверна история? Художествената измислица е сладка и за твореца, и за читателя. Как Вие „видяхте“ в съзнанието си Паисий като жив човек – с неговите слабости, грехове и изпитания? Как те навести тази визия?

Прочетох в един увод на Петър Динеков нещо, което той знаел от предания: че Паисий е бил висок, рус, жилав и изхъртен, т.е. слаб като хърт, много пъргав и пламенен, много буен и родолюбив: все качества, които после са му печелели врагове в разнородната и разноезична среда в манастира Хилендар. След връщането си от Европа, където е преживял неизвестните на историографията десет години, Паисий се връща в Хилендарския манастир, там е оценен като умен и добре подготвен за една мисия, която скоро му била поверена: да обикаля българските земи, да просвещава народа чрез създаването на килийни училища, да събира милостиня за манастира и да довежда в Света гора богати поклонници, които да подпомагат чрез дарения обителта. Той става таксидиот. Известно е, че е умеел да печели симпатиите на административната турска власт,  което му е спестявало спънките по време на таксидарските му пътувания. Знае се също, че е бил много адаптивен, сладкодумен и твърде образован за времето си, което пък му помагало да бъде адекватен на всички нива, на които е общувал – от неукия селянин до пашата-каймакамина или европейския търговец.

Как хубаво сте го оживотворили този образ! Читателят му чува пулса дори, влиза вътре в главата му и вижда мислите му.

Иска ми се да се надявам, че в някаква степен съм го постигнала. А начинът в изграждане на текста и образа може да се изобрази като взаимно кръвопреливане: ту от автора към текста, ту от текста към автора. В най-добрите пасажи от всеки тест личи органичното общуване на автор и герой. Те двамата са свързани като скачени съдове и колкото писателят е героят, толкова и героят е писателят. Докато накрая авторът се усети изчерпан до капка! Няма спомени, няма желания, няма мечти или очаквания… И така – до следващата идея.    

Неда Антонова

Още в първите страници на книгата срещате героя си с греха – така се нарича и първата част на творбата. Паисий се превръща неволно в убиец на една млада жена – поне така смята много дълго време. Натрапчивата мисъл за това престъпление променя коренно живота му, изгаря душата му и я тласка да търси опрощение, като се посвети на Бога. Защо избрахте този подход?

Това е авторски похват. Паисий е имал двама братя – единият търговец във Виена, както споменах, другият – игумен в Хилендар. Защо той не става търговец, макар че точно тази възможност го е привличала?!? На този въпрос няма документално подплатен отговор – нито в обстоятелствата от живота му, нито в някаква особена психологическа нагласа. Затова, изхождайки от малкото факти, с които разполагах, допуснах, че през детските години, прекарани в Рилския манастир при двамата братя на майка си и негови вуйчовци, на него му е било внушено, че като бъдещ монах, той трябва да избягва всички изкушения на живота и че най-голямата опасност за душата на божия служител се крие в слугуване на плътта. Ежедневно му е било втълпявано, че жената е зло, че жената е дявол и ламя едновременно – ще те сдъвче и ще те изплюе, а самото докосване до жена, макар и само в мислите, те прави греховен пред Бога. И точно когато е трябвало да приеме послушничество, в манастира идва брат му Вълчо – търговецът – и го отвежда, за да го прави свой помощник. После следват неаизвестни на историята житейски събития, които вместо във Виена, поставят момчето в килията на Хилендар. Това бяло петно от реалния му живот трябваше да бъде запълнено със събитие, достатъчно важно, за да го застави да направи своя избор в полза на замонашването. И авторът бе принуден да присъди на героя си някаква потресаваща история, която да го накара да се усети грешен и да потърси спасение за душата си в доживотна служба на Бога. В нарочно разиграна сцена на среща с млада жена нещата – според авторската воля – се развиват така, че бъдещият търговец я убива… И едва във втората част на книгата, когато Паисий отново среща младата жена, разбира, че сцената с убийството е плод на увреденото му от манастирската догма съзнание. И усетил се освободен от греха, той може да съсредоточи всичките сили на ума и духа си в служба на родолюбивата си мечта. А в онези времена едва ли е имало по-подходящи условия за творчески труд освен тишината, самотата и  битовата обезпеченост, които му е предоставял манастирският живот.

Да, но освобождаването му от греха се случва чак на финала на книгата, а до тогава на него му предстои да извърви още не лек и не кратък път. Ще мине през един много мистичен период от живота си, описан в главата „Безмълвие“. Паисий попада под духовното покровителство на един много извисен монах – Ерм, който започва да го обучава – и физически, и духовно. Паисий е поставен 40 дни в безмълвие, за да се пречисти на всички нива. Това ми е любимата част от книгата.

Това се оказа най-трудната част от работата ми, защото отново разполагах само с беглия факт, че в Хилендар е съществувала такава практика, но въпреки  разговорите ми с духовни лица от различни нива на църковната йерархия, получената информация можеше да се обобщи с формулата: „Да, имало е такава практика, монасите-таксидари да се обучават като воини и понеже Бог не им позволява да проливат кръв, тяхното единствено оръжие е било много просто…” Това ме насочи към идеята, че Паисий и съвременниците му са владеели прабългарското бойно изкуство. И началната част от обучението е включвала предварително „очищение” не само на тялото, но и на ума и душата, постигано чрез продължителна самота и безмълвие.

Оръжието всъщност е една тояга, нали така?

Да, една тояга, която се върти по един много особен начин. Това е физическото обучение. За другото обучение обаче никой не можа да ми каже нищо, макар че прехвърлих много литература, включително превод от китайски за прабългарското изкуство. В крайна сметка постигнах нещо като хибрид от всичко онова, което съм могла да прочета и да осмисля, и то пак е дело на въображението. Има нещо важно от прабългарското бойно изкуство, което е закон: когато стоиш срещу противника, твоята мисъл трябва да бъде толкова чиста и остра, а реакцията ти – така бърза, че ти да предвидиш удара на нападателя, преди още той да е усетил необходимост да го направи. Ти трябва да парираш намерението му, още преди той да е посегнал към копието, ножа или ятагана. А това усещане се оказа доста трудно за проумяване и за изграждане на представата за подобен род дуел.

Неда Антова

Определено е много въздействащо. И тази невероятна трансформация, този катарзис, който изживява Вашият герой. Когато монахът Ерм го посреща, му казва, че вони. Така Паисий научава, че човешките мисли имат мирис, а страхът вони на мърша. И точно в този момент му става съвършено ясно колко е важна емоционалната и ментална чистота, за да продължи по пътя си. И да стигне до изживяването на любов към всичко живо – много вълнуващо е и за героя, и за читателя.

Да, това е моралният подтекст на онова, което бих искала да внуша – единение на хората. Всички сме произлезли по един и същ начин, от едно и също прасъщество и би трябвало да се усещаме единни с всичко съществуващо. Но в началото младият монах не го е знаел и постига това познание чрез дълга и изтощителна подготовка и наблюдение над себе си. накрая.

Тия достижения на Вашия герой обаче са на теория. На него му предстои да се сблъска с практиката – той се връща при хората, започва да ги изповядва, като обикаля различни населени места. Именно тогава се среща със сиромашията, духовната нищета, скотската отпадналост на ума, в която са затъвали, както казва един твой герой. И никой не знае от де идва и къде отива.    

Така е било. Старала съм се, където е възможно, да направя деликатно паралели между това затъпяване на нацията, което сега се шири, и онова, което е било. Но ако сега все пак има хора, които ходят, обясняват, поддържат пламъчето, то преди българите въобще не са знаели, че са имали държава, че са имали царе. Никой нищо не е знаел! Те са живеели, като животни – от днес за утре, потънали в тъмно и бездънно невежество, съществувайки на биологично ниво – ядат, спят, размножават се. И когато Паисий започва да им говори за българската история, те просто не могат да повярват. Те са го следвали на орляк по пътища, тържища и панаири, само  да имат възможност да го слушат. Тогава той разбира, че негов дълг е да отвори очите на собствения си народ и да върне историческата му памет.

Неда Антонова

Последните страници от книгата са особено въздействащи, защото там ние виждаме финалното изкристализиране на идеята. В едно последно въздигане на духа по време на тридневен пост и молитва Паисий получава тая мисъл, която прорязва съзнанието му като светкавица, както удачно си отбелязала. И си дава сметка, че той е дорасъл до нивото на тази мисия, която всъщност е Божията повеля.      

Той вече се усеща част от този народ, отговорен е за него и е убеден, че този народ заслужава да знае истината за своята история. Това, което той в чисто физически план е направил, както по-късно и Левски, е, че обикаля пеш България, организира килийни училища, учи младите мъже на бойно изкуство, събира и по-старите, за да им говори за писанията, за Бога и най-много за историята на България. Преди да напише всичко, което е написал, той го е изговорил многократно и е видял как реагират българите на тази информация – тя е попивала в изтерзаните им души като дъжд в суха земя и после е оказала своето благотворно влияние.

И така святото дело е сторено. И с паметта за славното ни минало наследниците на Паисий прегръщат идеята и я водят напред към свободата на България. И времената раждат Левски, за който ти създаде един невероятен роман – „Любовта и смъртта на първия след Бога“. Какво Ви разтърси, докато рисувахте неговия образ?

Всяка книга създава своите проблеми и има  своите изисквания към автора. Писателят изтощава различни части от съзнанието си, от дарбата си. Докато при Паисий проблемът беше, че пред мен съществуваше един огромен масив от неизвестност, при Левски беше точно обратното – огромен масив от информация. Аз трябваше да прочета доста текстове, за да мога да имам своя идея за нещата и да избера своя подход. И страшно съм горда, че без да открия нито един неизвестен исторически факт – само при преподреждането на съществуващите факти, се докоснах до идеята, че Левски не е убил момчето в Ловеч – т.е. че Апостола ни не е убиец. Това беше моята свръхзадача. И го вярвам, като че лично съм го наблюдавала. По онова време ми хрумна предположението, че въображението е висш тип памет. По това до къде стига въображението на автора, може да се съди от къде той е тръгнал, защото ние сме изтъкани от битието на нашите предци. И имаме някакво бледо макар съзнание или спомен. Как иначе човек ще „знае” неща, които не е ни чел, ни преживял! И онова, което се приписва на автора като измисляне, е всъщност припомняне. И това състояние се постига само в мигове на най-върховно потапяне в себе си, каквото е всъщност творческият труд.

И благодарение на това умение нещата се получават така правдиво при Вас, защото Вие успявате да влезете непринудено в едно общо колективно случило се – на мен така ми се струва.

Да, явно е нещо такова.

Да се върнем към идеята за славното минало на страната ни – тя продължава да расте, да свети все по-силно и да приобщава към мисията, наречена България, най-извисените умове, какъвто е и Ботев. Във Вашата книга „Неговата любима“ Вие виждате и рисувате Ботев през очите на неговата любима Венета – силен женски образ в българската литература. С какво Ботев Ви завладя и Ви държа на свръхсетивност до края?

Неда Антонова
Творческата среща среща под надслов „Призваните да служат: Паисий, Левски и Ботев в книгите на Неда Антонова“,

Безброй жени са си задавали въпроса каква ще да е била тази жена, на която  Ботев пише: ”…и знай, че после Отечеството си, съм обичал най-много тебе…” За Венета в биографичната книга за Ботев, написана от Захарий Стоянов, има само две изречения и те ни осведомяват, че всички хъшове в Букурещ се чудели защо той е пренебрегнал предложенията на толкова образовани, богати, красиви момичета и се оженил точно за нея. Тя му е връстница, значи не е млада, бедна е, трудно би могло да се нарече красива, разведена е, с дете – потресаваща репутация за онези години, и като капак – неграмотна. И все пак той избира нея. Защо? Не можех да разбера причината и тогава книгата спря. Четох доста и безрезултатно и когато вече бях решила да се откажа от запълнените страници, попаднах на едно изречение, казано от дъщеря им Иванка: ”Всички други са искали живот с баща ми, само мама го е приела заедно с дебнещата го смърт.” Защото тя е знаела какво го очаква. Тук е помогнала и баба Иванка – майката на Ботев, която казала на снаха си: „Сполай ти, булка, че взе моя развейплява за стопанин! И да знаеш: видиш ли го, че гледа към Балкана, пущай го – аз не съм раждала синове да умират под покрив.“

Венета успява да провиди мисията му – такава, каквато са имали и Паисий, и Левски, и Ботев – все титани на духа, на мисълта, едни абсолютно нестандартни хора, които не са се вписвали по никакъв начин в реалностите, защото са били призвани да служат на висши идеали.

Да, така е.

На финала на разговора ни не мога да не Ви попитам за най-новата Ви книга, която вече вълнува цялата Ви писателска същност. Знам, че обичате да говорите за едва захванатите Ви творби.

Винаги споделям новите си идеи и после се оказвам затрупана от факти, легенди и материали, които добри хора започват да ми изпращат – всеки помага, с каквото може. Сега съм съвсем в началото на работата си по романа за причините, поради които България и другите балкански държави падат под турска власт. Разбира се, вината е на цар Иван Александър и синовете му, после на другите балкански владетели. Но в цялата горчива историческа истина има една история, която е колкото лична, толкова и историческа, защото е задържала поробването ни с 18 години –  омъжването на царевата сестра Тамара Шишманина за турския султан Мурад Първи и нейната роля върху завоевателната му политика. Тя го е променила, тя му е показала Европа по един съвсем нов начин – за него тя е Европа. Той не просто я е обичал, но и се е съветвал с нея. Най-интересно ми беше, че като отидох в Източна Странджа, за да търся следи, разбрах, че наричат този район Хасекия. И тогава ми обясниха, че „хасеки“ значи любима жена на султана. Мурад Първи й дава Източна Странджа като апанаж, т. е. лична собственост – 17 села и град Ахтопол. В нейната земя не е имало помохамеданчване и турчин не е стъпвал там, докато тя е била жива. И чак след смъртта на сина й през 1422 г. там вече се установява турска власт. Но как е успяла да опази българското население, застрашено от едната страна от черноморските татари и кримски разбойници, а от другата страна – от турците! Много интересни неща открих и продължавам да търся. Работното заглавие на бъдещия роман е: „Проклятието да си царска дъщеря“. Но няма да разказвам за харема на султана, а за това, как Тамара е влиляела на Мурад в полза на родината си. Той е бил много дребен на ръст, което го е потискало, а за нея дипломатическите пратеници пишат, че била най-красивата принцеса във всички балкански дворове – висока, руса, синеока и високо образована. А той е бил неграмотен. Всъщност смисълът на бъдещия текст е в личната й драма: поставена между двамата си братя, враждуващи помежду си – Иван Срацимир от Видинското царство, а Иван Шишман – в Търновското, тя прави всичко възможно чрез влинието си върху султана да задържи турската инвазия до смъртта на Мурад през 1389 година в битката на Косово поле.

Звучи много интригуващо и вярвам, че ще се получи поредният прекрасен роман. Вашите книги са Вашата мисия. Вие сте един съвременен служител на словото и сте призвана да оживотворявате ярки образи в българската литература, които до този момент са чакали да бъдат открити и възродени. Бъдете здрава и продължавайте да създавате вълшебни паралелни светове, с които да завладявате, образовате и вдъхновявате хиляди читатели! Благодаря Ви за споделеното!

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here