В Деня на българската поезия – 1 октомври, обичаната писателка Неда Антонова споделя свои мисли за тази толкова деликатна, ефирна и вълнуваща материя, изтъкана от слово. В празничния ден нека се насладим на това красиво откровение на именитата ни българска авторка от Плевенския край.
„Поезията е любов, както и любовта е поезия. Чрез поетичното слово ние предлагаме сърцето си на света и тръпнем в очакване на неговата ответност. Поезията е вик за взаимност. И сме блажени, когато бъдем забелязани, приети, прегърнати, обичани. Първата ни поетична книжка, макар и с размерите на църковно календарче, положена върху разтрепераната ни длан, тежи колкото всеотдайното ни сърце. Чрез стиховете ние сме обичащи, съпричастни, жертвени, велики?! И животът е нашият предан любим. Чрез стиховете ние се усещаме венчани с бъдещето, обречени на вечност, белязани с Божията надежда. И смятаме всички човешки същества свои братя, а плаващото във всемира земно кълбо – сцена за любовта ни…
За младия поет смъртта е недопустима възможност… За младия поет животът излъчва красота, радост и трепетно очакване на всемирната слава, която го чака зад ъгъла на улицата…
За мъжа на словото поезията е първата жена на живота му.
За жената-писател стихът е първият мъж на Душата й.
Поезията е родовият белег на всяка литература, кармичният й знак, символът на духовната ни ДНК, хромозомът Y на нашата креативност.
Тя е синята кръв на нашата мисъл, благородството на многозначността, лазерният лъч на предвещанието, лунният отблясък на мигновеното ни усещане за безсмъртие…
Поезията е инстинкт, а прозата е рефлексия.
Поезията е вопъл, а прозата е изповед.
Поезията е мигновено действащ аналгетик, а прозата е поддържаща живота терапия.
Поезията е прилагателното на живота, а прозата е самият живот.
Ако е истина, че литературата е причастие, прозата е нафората му, а поезията – светата кръв.
Но и в най-разсъдъчния и повествувателен текст опитното око винаги ще съзре наследствените белези и сладкия рецидив на стиха. В какво ли? В краткостта на фразата. В метафората, заместваща многословните описания. В музикално-ритмичната завършеност на всеки пасаж. В лъчезарния синкоп на инверсиите. И още: поезията ни е научила, че не романовият текст, не отделната глава или абзац – не! – изречението е арена на нашата битка със словото. Там е полето на писателската чест. Спечелиш ли битката с изречението, спечелил си личната си война с думите.
Безценна и с нищо незаменима наука, непредвидена в нито един курс по творческо писане.
В най-поетичната книга е казано, че в началото е било Словото. А Oня, у когото е било То, е първият Поет и Разказвач на истории… А ние всички – ако искаме да бъдем поне малко божествени, нужно ни е само да помним, че и животът, и литературата се градят върху трите първозданни инстинкта на духа: вяра за днес, надежда за утре и любов – за всякога.“