Радост, вълнение и вдъхновение предизвика срещата в Плевен с диригента Найден Тодоров, директор на Софийска филхармония. Поводът за нея беше представянето на първата му книга с фантастични разкази „Полъх от ангели“. В уютното фоайе на читалище „Съгласие 1869“ се събраха почитатели на изкуството, сред които и музиканти от града и страната. Честта да представи тази необикновена творба в рамките на културния форум Плевенска артсцена „Измерения“ се падна на Сдружение „Духът на Плевен“ в партньорство с Плевенската филхармония.

Водещ на вечерта беше журналистката Даниела Дочева, която представи важни моменти от биографията на маестрото, а след това зададе интересни въпроси във връзка със създаването на творбата и посланията, които изпраща към читателите. Маестро Тодоров сподели любопитни истории около някои от разказите, включени в книгата, както и много лични моменти, някои от които стават отправна точка за създаването на интересни творби. Той докосна сърцата на присъстващите със своята искреност и позитивност, както и с призива си да проявяваме емпатия и търпимост един към друг.

След вълнуващата среща присъстващите имаха възможност да си вземат книги, осигурени от усмихнатите и любезни момичета от книжарници „Хеликон“ в Плевен, и да получат безценен автограф от автора.

По повод събитието маестро Найден Тодоров даде специално интервю за „Духът на Плевен“.  

Маестро Тодоров, първата Ви книга с разкази „Полъх от ангели“ вече стигна до читателите. Каква емоция предизвика това у Вас, кое беше най-неочакваното като реакция от страна на читателите?

Неочакваното за мен беше, че между читателите срещнах много мои приятели, включително и хора, които не съм виждал от десетилетия. Някои от разказите имат за цел да предизвикат размисъл върху темата за съчувствието – тя не се появява никъде на преден план, но винаги присъства. От друга, творбите носят послание да се замислим въобще за живота, защото в момента, според мен, ние имаме много голям проблем с това да оценим собствения си живот, да намерим мястото си в него, да намерим смисъла на този живот. И аз съм се възползвал от фантастиката като жанр, който ми е любим, за да задам някои свои въпроси. И когато човек чете тези разкази, няма как сам да не си зададе същите въпроси, без те да му изглеждат натрапени. И може би това са част от причините, поради които аз се спрях на точно тази селекция от разкази – имам доста повече.

Писането е Ваша детска любов, която Ви съпътства до днес. Години наред това занимание е Ваша лична територия – но ето, стигна се до този прекрасен момент, в който Вие се осмелихте ди споделите вашето творчество с една по-широка аудитория. Как се стигна до това?

Признавам си, че аз никога не съм гледал сериозно на това си занимание. Писането винаги е било моето бягство от проблемите. Създавах не само разкази, но и си водех много дневници – слава богу, повечето от тях са унищожени. В тези дневници описвах не дадени събития от живота ми, а начина, по който те са ме карали да се чувствам. Всичко, което съм писал, винаги е било предназначено за един-единствен читател – самия аз. Така се случи, че преди 6-7 години моя позната видя част от мой разказ и поиска да го завърша за нея, тъй като аз не завършвах разказите си – пишех ги до момента, в който в главата ми всичко е подредено и ми е ясно как проключват.

Освен това повечето от тези истории ги пишех в самолета и в момента, в който спра, защото съм пристигнал, и до следващия ми полет има две седмици, някак си губя интерес към разказа. После друг мой познат помоли да напиша разказ по тема, която него го вълнува. След това друга позната цигуларка ми каза: „Ама ти си музикант, напиши нещо за цигулка.“ И така малко по малко тръгнаха нещата, а в моята глава идеите са повече от достатъчно. Искам да уточня, че аз не пиша разкази. Това са едни спомени от несъстояли се събития, т.е. в моята глава всичко това не е като текст, а наистина като спомен от нещо, което е било. И аз просто улавям и описвам това, което си спомням, а то, всъщност, никога не се е случило. И имам много такива спомени, които са ненаписани.

Найден Тодоров

Чудесно, това дава надежда на Вашите страстни почитатели, че ще има още завладяващи истории. Вие открехнахте леко вратата на една друга вселена – тази на словото, и веднага спечелихте стотици читатели.

Това може само да ме радва, тъй като това е едно ново поле да разкривам мислите и чувствата си – не, че не съм го правил досега, но вече се случва пред хора, сред които срещам съпричастие. Така и се роди тази книга. Моя позната, която работи в издателство „Колибри“, поиска да й изпратя 2-3 разказа, а след това нещата тръгнаха главоломно в една посока, която аз не очаквах.

И ето го прекрасния резултат от това взаимодействие, до който и ние в Плевен имаме щастието да се докоснем. Преди малко споделихте, че разказите Ви са едни спомени от несъстояли се събития, но все пак как придобиват някаква завършеност, как се раждат технологично творбите Ви?

В главата ми събитието е завършено, но детайлите по него не са. И това ми дава възможност да пиша много от разказите така, че краят да дава обяснение на началото. Когато започна да пиша историята, аз вече съм наясно какво се случва накрая. Пак казвам – разказите ми имат една основна идея и тя се нарича емпатия. Също има една малка тайна вътре. В тези разкази, в устата на героите, има мои мисли, от моя собствен живот. Обикновено като се прибирам от работа вкъщи, има нещо, което ме е впечатлило силно – за хубаво, или за лошо, и тези свои мисли записвам в тези дневниците, за които вече стана дума. Много често използвам тези разсъждения, почти дословно, в разказите си. Така че в тези творби има и много личен момент – хубавото е, че никой никога няма да разбере кой е той.    

Но пък това поставя още едно предизвикателство към аудиторията – да търси и да се опита да открие другото лице на маестро Найден Тодоров. А Вие имате ли фаворит сред тези разкази, сред тази селекция, която поднасяте?

Моят фаворит не е сред тези разкази – аз умишлено не го сложих, тъй като си го пазя за по-нататък. Първо исках да видя дали цялото събитие няма да бъде някакъв грандиозен провал и не желаех, ако стане така, фаворитът ми да бъде сред тези разкази. Но си признавам, че всеки един от тези 13 разказа ми е много близък, защото във всеки един аз влагам част от себе си.

Найден Тодоров

И това определено личи, защото когато авторът е искрен, тогава вълнува и докосва читателя по неповторим начин. А вашите разкази имат всички елементи на добрата творба – разгръщат оригинални идеи – в повечето случаи те са глобални, има динамика, изненадваща развръзка, изчистен и ясен стил. Явно Вашият редактор веднага е видял всичко това, за да Ва направи предложение за издаване на творбата.

Аз бях много впечатлен от Татяна Джокова – редактора на книгата ми, защото нейното око беше феноменално. Откриваше неща, за които аз бях твърдо убеден, че няма да бъдат открити, и работата с нея беше изключително преживяване.

Роботът Матея от разказа Ви „Интелект“ най-изненадващо за читателите Ви на финала на историята взема нещата в свои ръце, след като разбира, че военните са му подготвили бъдеще на перфектен убиец. И сякаш прави по-хуманния избор от този на хората. Идеята за изкуствения интелект Ви вълнува много.

Много ме вълнува, но моето голямо притеснение в живота е, че един изкуствен интелект, ако наистина бъде интелект, но бъде създаден без усещането за емпатия, може изведнъж да прецени, че човечеството се явява като някакъв вирус за планетата, защото ние често се държим така. И всъщност се опитах да създам един изкуствен интелект, който притежава у себе си повече човещина от хората, които са около него.

И това е парадоксалното. Някои от героите Ви пък виждат напред в бъдещето и работят целенасочено, за да спасят цивилизацията. Други са в настоящето и правят същото със своите свръхспособности, с които Вие избирате да ги дарите. Трети идват от миналото и са посветени също на едни по-висши идеали. Това ли е спасението за нас като човечество – да се обърнем към висшата си, позитивна и творяща природа?

Аз ще цитирам една мисъл, която се приписва на Анщайн: „Има два начина да гледаме на живота. Единият е, че в него няма чудеса, а другият, че всяко нещо в него е чудо.“ Ако се замислим наистина, няма как да не достигнем до извода, че определено е второто. Ние сме възприели живота като някакво битие, в което просто всеки ходи на работа, събира пари за нещо, храни се и общо взето е загубил смисъла на живота си. А смисълът е, може би, да изживяваме точно тези чудеса, които ние не забелязваме. И всъщност губим този смисъл. Това е онова, което се опитвам да кажа чрез фантастиката: ние имаме някаква причина да съществуваме тук днес. И тя не е да се храним и да спим.

Другото, което е много актуално, е следното: никой от нас не живее сам на тази планета. Никой не би съществувал, ако не е част от обществото – аз имам един такъв разказ, но той не е в този сборник. Изведете един човек от обществото, оставете го абсолютно сам и повикайте психолозите да регистрират какво се случва с него. Ние оцеляваме, защото сме в общество, но в същото време правим всичко възможно да разграждаме това общество – това е нещо невероятно! Ние не осъзнаваме кое ни прави хора. Хора ни прави това, че живеем заедно и съпреживяваме заедно с другите около нас. Много често правим неща, които вредят на другите около нас – на тези, които дават смисъла на нашия живот.

Вие се вглеждате, както в глобалните проблеми на човечеството, каквито са и неспирните военни конфликти, така и в проблемите на отделния човек – невъзможността му да подреди вътрешния си емоционален свят, да намери мотивация за постижения, за разширяване на личностните си граници, или пък да завърши земните си дела преди да премине отвъд. И предлагате интересни решения на тези проблеми чрез някои от разказите си.

Абсолютно. Някои от тези решения са моя мечта за това, какво би могло да бъде, други решения може да се окаже в бъдеще, че съвсем не са фантастика. Признавам си, че в някои от разказите съм се заиграл и с теми от Библията, представяйки ги не в религиозна светлина, а в един друг вид. Интересното е, че какъвто и да е разказът, каквато и да е темата, всичко отива към един общ знаменател и той е да търсим човешкото в себе си. И да разберем, че това човешко в нас не се състои в тялото ни, а в това, което обитава тялото ни. Надявам се това послание да бъде разбрано, защото тогава някои хора вероятно биха погледнали на живота си по различен начин. Чрез фантастиката, която е забавление за мен, се опитах да кажа някои истини, които иначе трудно бих могъл да споделя с хората.

Историите Ви се развиват в различни географски точки на планетата и в различни епохи от исторята на човечеството. Тук са Древен Египет, Царска Русия, някакво паралелно настояще, което е населено не само с проявите на човешката разрушителна природа, но и с едни по-съвършени хора, с повече и по-фини сетива за другите и за околния свят. Те носят идеи за мир, взаимопомощ, усъвършенстване, красота. Всичко това е много вдъхновяващо и съвсем целенасочено търсено от Вас.

Естествено. Точно това е идеята. Аз вярвам, че не сме сами в този Космос. Английският астрофизик Стивън Хокинг се притесняваше, че при една среща на извънземните с човечеството те биха могли да реагират недробонамерено към нас. На мен ми се иска да вярвам, че ако някоя цивилизация е достатъчно развита, за да може да стигне до нас, тя се е развила не само физически, но и морално, за да може да цени живота като такъв. Това са две възможности и аз залагам на втората в някои от тези разкази. 

Защото сте позитивен и оптимист по природата.

Да, вероятно. Човек се стреми да описва други хора, но в крайна сметка винаги описва себе си.           

Много от Вашите почитатели очакваха една книга, в която да има истории от Вашата музикална кариера, или истории за велики композитори. Между другото, Вие ще направите щастливи много хора, ако реализирате подобен проект. Вярвам, че един ден той ще се случи. Но все пак и в „Полъх от ангели“ има две истории, свързани с музиката – едната е за вълшебната и неповторима цигулка Франческа, изваяна от ръцете на Антонио Страдивари, която няколко века по-късно променя съдбата на едно 8-годишно дете. Другият разказ пък е за една магична диригентска палка-ключ, нужна да преведе нещо от един невидим свят на езика на човешките сърца. Палка, която обаче живее, като черпи енергията на диригента и на практика съкращава живота му. Но пък така се ражда неземната жива музика. Прекрасни идеи, как стигнахте до тях и да търсим ли във втория разказ паралели с Вашите лични преживявания на музикалното поприще? 

Краткият отговор е: да. Тук ще разкажа интересна история за един фагот. Става дума за първия фаготист на Ленинградската филхармония – това е времето, когато Петербург е бил Ленинград. Той е бил един от най-големите фаготисти на света. Когато умира, се прави голям търг за неговия инструмент и този, който плаща огромна сума за този инструмент, не успява да изкара абсолютно нито един нормален звук от него. Това е една тема, която винаги ме е вълнувала, защото ние придаваме на различни музикални инструменти някакво значение, но всъщност музиката излиза от нас. И в същото време трябва да кажа, че моят професор Карл Остерайхер ми подари своята палка, малко преди да почине. Аз до ден-днешен не смея много да дирижирам с нея. Правя го само на концерти, значими за моя живот. От 1995 г., когато я получих, до сега съм дирижирал с нея 6 или 7 пъти. И всеки път концертът е бил огромно събитие.

Разбира се, моето въображение ми дава обяснението, че всичко е заради палката, но истината е, че е важно какво значение придавам аз на тази палка. И от тук тръгна идеята, която развивам. Ако ние придадем на дадено нещо значение, което може дори да е по-голямо от реалното му, това се превръща в истина. И от тази мисъл до фантастиката крачката е много малка. Като онази палка, която черпи енергия от нас, за да изкара музиката и да я дари на хората, да влезе в сърцата им. Аз вярвам, че музиката е вик, с който си кореспондират нашите съзнания. Музиката не оперира с думи, а с усещания и те са много по-силни от думите. Те могат да ни накарат да летим от щастие, или да ни убият. И аз винаги ще давам примера с филмите, които гледаме. Ако си представим най-страшния филм и махнем музиката от него, като го пуснем с изключен звук, няма да има нито един момент, който да ни стресне. И тогава ще разберем, че не актьорите, не сценаристът, не режисьорът са предизвикали нашия кошмар – те само са създали перфектната обстановка, за да случи това.  

Предполагам, че повечето хора, които се занимават с музика са стигнали до тези изводи.

Нормално е да бъде така, но не е така. Защото хората, които се занимават професионално с музика в един момент спират да чуват самата музика и започват вече да внимават за отделната нота, за значението на отделния знак, кое как да бъде изпълнено, за да се получи онова, което е искал да каже авторът. Но заглеждайки се единствено в детайла, изпускаме посланието на самата музика. Това е абсолютно нормално. Не случайно понякога, когато работя с оркестри, ги моля да свирят като аматьори. Винаги в такива случаи срещам неразбиращи погледи насреща и се налага да обяснявам, че аматьор за мен не е антоним на професионалист. Думичката аматьор произлиза от италиански и означава „да обичаш това, което правиш“. Тоест рутината да не ни пречи да усетим музиката, която може да излезе от нас.

И това отличава великите музиканти от всички останали.

Точно така.

Към един друг разказ ще насоча внианието Ви. Става дума за един вълшебен серум, който отключва у всеки емпатия. Инжектираният с него започва да чувства мислите, усещанията и болката на другия, а за да облекчи собствените си страдания, трябва да помогне първо на ближния си. Гениалното решение на екипа от учени, кйто създава този серум, е по този начин да приключи с болката на този свят веднъж завинаги.

Всичко в този свят е въпрос на гледна точка, поради което много често аз се изкушавам да защитавам противоположната теза на тази, която ми казват отсреща, дори и да вярвам в нея. И всяка теза може да бъде доказана. Аз имам любим филм – „Междуздвездни войни“, мисля, че всички знаят това. Там има една странна ситуация – учителят на главния герой Люк Скайуокър му казва, че Дарт Вейдър е убил баща му. Сътветно Люк Скайуокър се бори с Дарт Вейдър до момента, в който разбира, че Дарт Вейдър е баща му. При следващия разговор с учителя си му казва: „Ти ме излъга.“ Отговорът е: „Не, не съм те излъгал. Дарт Вейдър е тъмната страна на този човек, която го завладя и унищожи неговата истинска същност. Така че от моя гледна точка аз съм прав: Дарт Вейдър уби баща ти.“ Та, всичко е въпрос на гледна точка. Веднага мога да дам пример с нещо много злободневно: вирус, така се казва и последният разказ в книгата. Ще отида направо към ваксините – има хора, които смятат, че ние без ваксините няма да оцелеем, и други, които смятат, че ваксините ще ни погубят. Аз си признавам, че мога да докажа и двете тези. Какъв е смисълът на това? Смисълът е, че във всяко нещо има частица истина и частица, която отговаря на това, което на нас ни се иска да е така.

Ще уточня, че аз съм ваксиниран. Без значение в какво вярва човек, никога не трябва да отрича на 100% противоположното мнение, най-малкото защото не знае какви са истинските мотиви, които се крият зад това мнение. Понякога в тези мотиви няма нищо рационално и те са свързани с природата на човек, с неговия опит в живота и т. н. И аз затова съм смятал винаги, че нищо в този свят не трябва да се налага насила. Това е моята голяма болка и при понятието демокрация. Вярвам, че нищо не е по-добро от демокрацията, и в същото време тя е в един абсолютен провал, като причината е, че демокрацията изисква ние да сме готови за нея в нашето съзнание, а ние очевидно не сме. Всеки смята, че той е прав, а всичко друго трябва да бъде отрицавано. Това не е смисълът на демокрацията. Част от смисъла е да приемем, че съществува различното мнение, т.е. да му дадем правото на живот. Мнозина от нас не осъзнават, че думата толерантност на български език е търпимост. Това не означава да приемем, че дадено твърдение е вярно, а да приемем, че то има право да съществува. В момента какво виждаме във всички направления на обществения живот – в политиката, социалната сфера, здравеопазването, културата: всеки се бие на живот и смърт да остане само неговото мнение. Не е това начинът. Това е начинът в друг модел на управление на обществото, какъвто ние определено не искаме. И това също е засегнато като тема в тези разкази. В тях споделям мисли, които, ако ги кажа в прав текст, може би ще събера доста хейт.

Чувствате ли често полъхът на ангелите в своя живот, маестро?

Абсолютно! Аз винаги съм твърдял, че съм един абсолютен щастливец, защото голямата част от нещата, за които съм мечтал, съм ги получавал. А на мястото на онези, които не съм получавал, са идвали много по-хубави. По някакъв начин все едно някой ме пази и когато това, което искам, е добро за мен, се случва, дори въпреки мен, а когато то не е добро за мен, не просто не се случва, а на негово място получавам нещо по-хубаво. Така че аз определено усещам някакъв полъх на ангели в живота си. Често хората се молят за конкретни неща. Аз имам една единствена молба: Нека се случи това, което е добро за мен.

И така давате шанс на нещата да се случат по най-добрия начин, без да ги ограничавате с вашите конкретни искания.

Точно така.

За какво мечтаете напоследък?

О, аз не съм спрял да мечтая за какво ли не. Вярвам, че човек, когато спре да мечтае, част от него сякаш умира. В този смисъл аз съм много жив.

И Ви личи. В този ред на мисли кое от всичко вълшебно, за което говорите в книгата си, някак си Ви се иска да е реалност. И ако може утре да се събудим и Вашите идеи от книгата да са се материализирали около нас?

Всъщност има един разказ в книгата, който не е гарантирано дали няма да доведе до нашето унищожение, но бих се радвал да го видя като реалност. Разказът се казва „Серумът“. Аз си признавам, че нарочно изпращах разказа на мои приятели, но без последната глава от него. И всички те се чудеха как да реагират, защото без финала разказът има съвършено друг смисъл. Може би трябва да поемем един риск и да заложим на човешкото в нас и да кажем: „Всичко или нищо!“ От друга страна, другият в мен казва: „Не, не – трябва да има баланс.“ Но ако някой ден се събудя и този разказ е станал реалност, аз няма да съм нещастен човек.

А ние, Вашите почитатели можем ли да си помечтаем за книга за музикалната Ви кариера и за велики композитори, за които Вие разказвате по неповторим начин, като поднасяте и малко известни или новооткрити факти от живота им?

Абсолютно. Аз си признавам, че макар и бавно, работя по такава книга, но умишлено не бързам, защото някои от събитията, които описвам, още са в процес на развитие. Дал съм си една възможна крайна точка за книгата – след около 2 години и половина трябва да е факт. Тогава ще навърша 50 години и тя ще е един вид равносметка на досегашния ми път.

Прекрасно! Имаме новина, както се казва. Работата Ви е доста стресова – как релаксирате?

Слушам музика, гледам филми, чета много книги, пиша, геймър съм. От всичко по малко, защото човек не трябва никога да забива само в една посока. Когато искам се отпусна, чета книга, когато искам да изтрия съзнанието си, играя компютърни игри или гледам филми, а когато искам да се отърва от околния свят, но пък съзнанието ми е прекалено активно, сядам и пиша.

Имате си решение за всяко състояние. Искрен почитател сте на Виена. С какво Ви плени тя преди години и какво бихте искали да пренесете от там у нас?

О, от Виена искам да пренеса всичко у нас! Виена е много особен град в моя живот. Всъщност тя е олицетворение на моите мечти, дори в личен план, ако погледнем – аз се ожених там. Но и преди това. Във Виена за пръв път бях признат за диригент, във Виена се срещнах с онези артисти, за които никога не съм си и мечтал. Във Виена намерих хората, които да ме накарат да повярвам в себе си. Виена е град, който има чисто физическа красота – говоря за архитектурата. В България хората не обръщат много внимание на архитектурата, а тя влияе на подсъзнанието им. Виена има своята история, която е феноменална – тя също ми оказа своето влияние. Освен това аз съм музикант, а, както и да го гледаме, Виена е световната столица на музиката. Не случайно аз използвам всеки момент, в който съм свободен или се чувствам зле, да отида в този град, за да мога да се заредя отново.

В България има ли места, които Ви действат по сходен начин – зареждащо?

В България ми действа много добре морето, но много рядко намирам време за него. А другото е родният ми Пловдив. Когато имам малко свободно време, го използвам да отида тайно до Пловдив и да се разходя в Стария град. Но ако трябва да избера къде мога да се заредя най-много, това е Виена.

Дано Ви се случва по-често, а ние ще продължим да вярваме, че ще се занимавате с музика и ще пишете все така вдъхновено.

Да, аз никога няма да спра да се занимавам с музика и да пиша, доколкото това зависи от мен. И се надявам тези, които намират нещо в това, което пиша, или в музиката, която правя, да се променят от този досег. Когато съм зле и имам нужда от голямо количество музика, аз отивам на концерт на Виенската филхармония или на спектакъл на Виенската опера. Това изтрива всичко лошо от мен, сякаш ми бият инжекция със серотонин. А понякога, когато смятам, че в момента правя чудеса и всичко е страхотно, същото „лекарство“ ми действа точно по обратния начин – показва ми още колко много път имам да извървя. Тоест Виена ми служи и като един баланс.

Ние сме щастливи, че в Плевен имаме сравнително често възможността да Ви виждаме в ролята на диригент.

Аз съм благодарен много на директора на Плевенската филхармония Любомир Дяковски, който прави чудесни неща за оркестъра и по този начин дава пример и на много други ръководители на музикални институти в България, че нещата могат да се случват.

Благодаря Ви за този интересен разговор!

И аз много благодаря за вниманието!

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here