Йовков – хуманистът, който вярваше безрезервно в доброто и любовта

0
808
Йордан Йовков
Снимка: Дом-паметник „Йордан Йовков", Добрич

Сбирниците с разкази “Вечери в Антимовския хан”, “Старопланински легенди” и “Песента на колелетата” на писателя Йордан Йовков му отреждат славата на майстор на късия разказ. Прекрасните му пиеси “Боряна”, “Албена” и “Милионерът” добавят допълнителен блясък към творчеството му и не спират да вълнуват.

Българският класик не се уморява да търси – човешкото в човека, и да изследва вечните морални въпроси на живота: за любовта и омразата, греха и изкуплението, за нравственото извисяване. Той разкрива богатството на душата на българина и утвърждава онази нравственост, която ни води през вековете като народ, крепи ни свързани и ни съхранява. Възпява човека, който стои близо до земята и черпи живот от нейните сокове, а те го пречистват и му напомнят кой е и накъде отива.

Авторът изследва процесите в българското село в началото на миналия век и героични персонажи от историята ни и създава непреходни образци в белетристиката ни, каквито са разказите “Другоселец”, “Индже”, “Шибил”, “По жицата”, “Последна радост”, “Чифликът край границата”, “Белия ескадрон” и др. Посланията им за доброта, емпатия, взаимопомощ между хората, смирение и красота в живота и отношенията не спират да звънят като камбани през времената и да будят душите ни от онази пагубна дрямка, заради която често пропускаме най-важното – човещината.

Непоклатимата вяра на Йордан Йовков, че творящата същност на човека, добротата и нравствената му извисеност винаги побеждават, са пътеводната звезда в цялото му творчество. Убедеността му, че огънчето на човешката душа може да бъде разпалено, въпреки натрупаните грехове и заблуди, не спира да разтърсва поколения читатели на всякакви възрасти, да ги пречиства и да го покорява с непреходното си послания. Писателят не бяга от реалността – не отрича, че тя е изпълнена с мъки, изпитания и трудности, но и знае, че ни е дадено и нещо толкова прекрасно, като любовта – във всичките й измерения. И само тя е тази, която може да провокира човек да се покае за грешките си, да отвори очи за красотата в живота и да се прероди.

Уроците по житейска мъдрост на Йовков са общочовешки, затова са вечни.

Биография

Йордан Стефанов Йовков е роден на 9 ноември 1880 г. в с. Жеравна, Сливенска област. Завършва гимназия в София, където негов преподавател по литература е поетът теософ Иван Грозев. След дипломирането си се завръща в Добруджа (с. Чифуткьой, дн. Йовково, Добричка област), където се е преселило семейството му. През 1904 завършва Школата за запасни офицери в Княжево и записва право в Юридическия факултет на Софийския университет. След смъртта на баща си през есента на същата година прекратява следването си и се завръща в Добруджа, за да стане учител.

Започва истинското опознаване на този край на България, който Йовков ще припознае за свое родно място. През 1912 г., когато избухва Балканската война, е мобилизиран като командир на рота. По време на Междусъюзническата война е ранен и спасен от плен, благодарение на своите войници, които го носят на гръб повече от четири километра. След възстановяването си работи като редактор на сп. „Народ и армия“ и „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“.

През 1915 г. отново е мобилизиран на фронта и изпратен в Ксанти (Беломорска Тракия), а след година – командирован в редакцията на военните издания – сп. „Отечество“ и в. „Военни известия“. В края на Първата световна война демобилизираният офицер от запаса Йовков (по своя молба поради заболяване) избира отново да се върне в Добруджа, въпреки че семейният дом отпреди войните е напълно опожарен. Първоначално се установява в Добрич, където през 1918 г. се венчава за Деспина Колева, наскоро завършила Софийския университет.

След окупацията на Добруджа от Румъния, преживяна особено болезнено от Йовков, той се премества във Варна и учителства до 1920, когато е назначен със заповед на министър-председателя А. Стамболийски за чиновник при българската царска легация в Букурещ. Там прекарва около седем години, като заема различни длъжности – от секретар по печата до драгоман (преводач към легацията). След последното незаслужено понижение през 1927 г. той си подава оставката и става преводач в Министерството на външните работи в София.

Последните 10 години от живота си прекарва в столицата, отдаден на творческа работа. Има сериозен здравословен проблем, заради който заминава за лечение в Хисаря, но след остра стомашна криза се налага да го оперират в католическата болница в Пловдив, където издъхва на 15 октомври 1937 г.

Погребан е в София.

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here