Известният български художник Христо Вачев е включен със своя творба в каталога „Златна книга на двете Америки 2020“, събрал 107 изявени автори от 43 държави. Доказаният в световен мащаб творец има честта единствен да представи България, както и родния си град Плевен. В престижното издание на Американския музей за съвременно изкуство на двете Америки той участва с акварела си „Ателието на артиста“. Подборът на произведенията в каталога е направен след селекция от авторитетна комисия. Вачев е сред 15-те автори, които получават спонсорство за участието си. „Златна книга на двете Америки 2020“ ще бъде предоставена на 950 галерии и 50 музея в Америка, Азия и Европа, както и на колекционери, архитекти и дизайнери.
Христо Вачев е роден на 7 януари 1950 г. в Плевен. Негови творби са изложени в Националната художествена галерия в София, Галерията за съвременно изкуство в Берлин, Художествената галерия в Осака и частни колекции в страната и чужбина. Вписан е в „Златната книга на Есенния салон в Париж“ (1992) и в „Златната книга на Международната академия за съвременно изкуство в Белгия“ (1993). Картините му „Поетичен танц“ и „Нотр Дам дьо Пари“ са включени в престижния каталог „Сребърната книга на авторите от Музея на двете Америки“.
Член е на Съюза на българските художници, на Международната академия за съвременно изкуство на Кралство Белгия, на прочути художествени съвети в Япония, на Международната асоциация по изкуства към ЮНЕСКО в Париж, Франция. Удостоен е с много награди за творчеството си. Има над 30 самостоятелни изложби в страната и чужбина. През 2004 г. Христо Вачев е удостоен със званието „Заслужил гражданин на Плевен“.
Специално за „Духът на Плевен“ художникът разказа повече за престижното събитие, сподели мисли за творчеството си, изкуството и вечните въпроси в него.
Г-н Вачев, включен сте в престижния каталог „Златна книга на двете Америки 2020“. Как се случи това?
Аз съм член на Американския музей на двете Америки от 2006 година – това е най-големият музей за съвременно изкуство, който се намира в Маями, САЩ. Преди 3 години участвах в юбилейната „Сребърна книга на двете Америки“, а сега имах специална писмена покана от тях да участвам в „Златната книга на двете Америки 2020“. Това издание имаше конкурсен характер. В каталога са включени творби на 107 автори от 43 държави, между които САЩ, Италия, Франция, Белгия и България. Но между тези 107 автори, има 15 най-добри, които получиха и спонсорство за участието си от самата Академия.
И Вие сте един от тези 15 автори?
Да, и това е един приятен комплимент.
Да споменем, че сте и единственият представител на България в това престижно издание, както и на Плевен.
Да, това е така, но не мога да го коментирам. Просто ми се е случило да представя България, родния си град Плевен и себе си.
С коя Ваша творба участвате?
Дадох една по-свободна работа – „Ателието на артиста“, акварел. Има доста образци в световното изкуство на автори, които си рисуват ателието. В темата има философски смисъл – как се ражда изкуство, какво го обкръжава и т. н. Аз представих един малък фрагмент от творческия ми живот.
Получихте ли вече отзиви за творбата?
Да, получих обратна връзка, даже имам покана за изложба в Америка, но в момента нищо не може да се реализира, заради пандемията. Предстоят ни преговори – нека не изпреварваме събитията. Аз обичам да коментирам нещата, когато се случат.
Изданието „Златната книга на двете Америки 2020“ ще се разпространи в стотици галерии и музеи по света.
Да, ще стигне до 950 галерии и 50 музея в Америка, Азия и Европа. Това е нещо хубаво, което ще се случи. И аз ще получа екземпляр – за сега разполагам само с виртуалното представяне. В него има моя снимка, снимка на творбата ми, националния флаг и биографична справка.
Познат сте в много държави по света. Ваши картини са притежание на много колекционери и галерии. Доколко е важно за Вас да чуете мнението на публиката и ценителите за Вашето изкуство?
Всеки път това е едно потвърждение на това, което правя, и на тази приемственост в света. Имах една мениджърка японка – Лилиан де Лука, която ме откри в Брюксел, и ми каза: „Вие сте известен в Европа, заповядайте в Япония“. Учуди ме малко това нейно твърдение, но явно беше факт. От този форум донесох наградата на журито.
В различните държави по различен начин ли Ви приема публиката? Различна чувствителност ли носят хората?
Има си световни критерии на изкуството – или има изкуство, или го няма. Когато има изкуство, то получава своите аплаузи. Сещам се за едно голямо световно изложение в „Гран пале“ в Париж, на което сред 3 000 автори доста се отличавах, даже имах и откупка в Есенния салон, което рядко се случва там. И това също е един световен комплимент.
Един истински творец не спира да търси. В какъв етап се намирате от творческия си път?
Не спирам да работя. Предстоят ми неща, на които трябва да откликна. Задал съм си лична програма, която следвам. Всички признания, които получавам, дават стойността на това, което правя.
И отговорността, съответно.
Разбира се.
Преди малко говорихме за ателието на твореца. За много автори то е като сакрално пространство, убежище. При Вас как е?
Ателието е моето работно място и аз се чувствам най-комфортно в него. От тук мога да се пренеса мисловно на всички места, на които съм бил. Настоящата изолация не ме натоварва, защото нашият начин на работа по принцип е индивидуален.
Как се ражда една творба?
Една творба не се ли роди веднага, убива се живота й, ако се продължи дълго време. Макар че в историята на изкуството има и други примери – има творби на световни автори, които са ги работили дълго, но там нещата са били различни. Докато при акварела не се ли случи всичко веднага, той просто не се получава. Има някои моменти в творческия процес, които не могат така лесно да се обяснят. Като при една любов – как да я обясниш?
А по време на работа има ли изненади и за самия Вас?
Понякога се случват такива изненади. Човек открива различни моменти в изкуството и от това идва радостта. Участвайки в престижни форуми, съм забелязал, че моите работи се различават, имам индивидуалност.
До стила се стига стъпка по стъпка, нали така?
Естествено, това е процес на работа.
А Вие кога решихте, че рисуването ще е Вашият път?
От малък съм доста любопитен и все още го има това в мен. Това беше основното, което ме водеше. Исках да разбера как се създава картината. И се случи някаква магия – няма друго обяснение. Изкуството много ми дава, видял съм много земи, а творбите ми са обиколили света. Това също е един комплимент за това, което правя.
Кои са най-важните учители за Вас?
Попаднах на добри учители още в детските си години. Имаше една изложбена зала в центъра на Плевен, която беше почти равна като духовен живот на галерията на ул. „Раковска“ 125 в София. Там се правеха големи изложби и аз имам честта от малък да участвам в тях, както и някои мои колеги. Това също беше едно пътуване във времето на изкуството. Учителите са преди всичко. Най-важният учител е познанието, а след това артистът се самоусъвършенства. Ако човек извърви правилно този път, ще получи. Както се казва: „Мнозина са призвани, но единици са тези, които са стигнали.“ Учил съм се от всички големи наши и световни автори. Много силно влияние ми е оказал Роден. От малък прочетох правилните книги и те са били стъпалата в моя житейски и творчески път. 15-годишен си купих книги от поредица за история на изкуството, както и школа по рисуване.
А изявен художник, който Ви повлия в родния Плевен?
С бай Христо Бояджиев бях много близък, той ме допускаше ателието си от ранни години. Поощряваше ме, като виждаше, че се случват нещата, и ми казваше: „Ей, ти ще оправдаеш доверието“. И когато си дойдох от Париж през 1992 година, ми каза: „Браво! Аз си знаех – ти оправда доверието!“ Хубаво е един артист да чуе такива думи за себе си.
А и това е приемственост. И за двете страни е прекрасно да има такива творчески взаимоотношения.
Да, така беше.
Вие ли търсите вдъхновението, или то Ви намира?
То си идва при работата. Ще дам Паганини за пример. Ако не е имал познанието, той не би могъл да импровизира. Пикасо пък дава свободата на артистите в изобразителното изкуство, защото маха границите, всичко става възможно. Целта не е да изсвириш нотите, или да сложиш боите, а трябва да има импровизацията, смесването, композицията на цветовете, на музиката, на нотите. И тогава се получава въздействието.
Интересно е, че изкуствата имат и сходна терминологията – гама, композиция, експресия, тонове и т. н.
Да, така е. Нотите са 7, а при нас основните цветове са 3 и с тях трябва да направиш нещо.
Какво Ви зарежда?
Мен винаги ме зарежда професионализмът. Като видя нещо, което е професионално, майсторски направено, сърцето ми се радва и си мисля, че човек трябва да стъпи на такава основа и от нея да продължи. Имах големия шанс да видя рисунки на Микеланджело в Лувъра, къщата-музей на Рубенс, където се намира и ателието му, къщата на Дюрер. Видял съм най-големите световни музеи на живо. Това са велики неща, не могат да се разкажат!
Тоест, сверявате си часовника с най-големите световни майстори.
Е, не мога да се съизмервам с тях, макар че човек има този стремеж да се съпоставя с другите, за да види своето място. Аз за сега съм се видял между тези 3 000 автори, които споменах, и това не е малко. Същото нещо ми се случи и в Белгия, когато за първи път участвах в изложба и бях отличен със златен медал. Член съм на Белгийската академия за съвременно изкуство.
Съвършенството в изкуството постижимо ли е, или то винаги трябва да си остане стремеж?
Сложен въпрос. Зависи какви цели си е поставил човек. Микеланджело, например, още от малък няма учебни работи – при него всичко е съвършено. Своята Пиета прави, когато е 24-годишен, а тя е уникална. Човек трябва да се стреми към тези големи имена в изкуството.
Значи, все пак, двигателят на творческия процес е свързан със стремежа да ставаш все по-добър.
Да, така е.
Художниците са много наблюдателни. Докато рисувате от натура портрет, или голо тяло, нужно ли е да се свържете с душата на модела, за да създадете добра творба?
О, задължително! Иначе ще е мъртвородена. Как ще нарисуваш една картина условно? Я вижте Сикстинската капела на Микеланджело, кабалетните му неща – цяло стълпотворение от живот, нещо велико е! Леонардо пък е нарисувал малко неща, но също са вечни. Ако я няма Джокондата, как ще го представим Лувъра?
В този ред на мисли, означава ли това, че ако художникът не може да влезе в комуникация с модела, или има някакво негативно усещане за него, той не може да го нарисува?
Нищо няма да стане – изгубва се животът, не може да се роди, няма я магията. Понякога съм правил компромиси, но това само идва да покаже, че човек не бива да нарушава правилото да прави неща против волята си.
Кое най-категорично отличава изкуството от кича?
Точно професионализмът и познанието. Кич има по целия свят. И в Париж има най-много кич, но пък има и световни музеи – на импресионизма, на модерното изкуство, Лувъра и т. н., в които човек си сверява вкусовете. Струва си човек да държи на изкуството си, на авторството си, защото по-достойно от това нещо няма. Кичът задоволява масовия вкус.
Затова е необходимо и потребителят да има съответната култура, за да може да оцени и разграничи истинското изкуство от останалото.
Абсолютно. Изкуството само по себе си не е за всеки. То така се е родило – прави се от елитни хора за елитни хора. Винаги има дискусии на тази тема. В музеите има специалисти, които познават цялата история на изкуството и се опират на ясни и строги критерии, за да изберат дадена работа. И така трябва да бъде. Иначе вълната на кича ще ни залее. Но времето отсява нещата и слага всеки на мястото му, слава Богу.
И стойностните неща изпъкват още повече и започват да тежат на мястото си.
Точно така. Аз винаги съм настроен позитивно. Това е важно в изкуството, ако човек иска да създава добри неща.
Трябва да се пази някаква хигиена на съзнанието и душата.
Абсолютно вярно казано! Имаме доста примери и в това отношение – творци, изградени от негативизъм и агресия, какво изкуство ще създадат? Много автори пък копират природата – това не е изкуство. От занаята нататък започва изкуството. Базовите неща са да познаваш занаята, материалите и историята на изкуството. А на изкуство не се научаваш, както и на любов не се научаваш – цял живот учиш.
Ако не бяхте художник, с какво бихте се занимавал?
Не ми е хрумвало – нямам представа. Обичам да чета книги – предимно свързани с изкуството. Обичам философията – скоро ми се случи да бъда в резиденцията на Волтер. Беше уникално изживяване да се срещна с една от първите фигури на Просвещението във Франция. Друг свят е – той си го е изградил, и се усеща това нещо. Влизал съм и в Сорбоната – продаваха се книги за Нострадамус и разни гадателски атрибути. Това са неща, които те пренасят във времето. Същото нещо е с катедралата Нотр Дам – тя е построена на енергийно място и от нея започва изграждането на целия Париж. Това е обмислено предварително. Когато стана пожарът в нея, направо ме заболя сърцето – така драматично го приех! Слава Богу, се запази. Тук ще спомена и случката с Колю Фичето, който навремето спасява катедралата от ерозия. Той е достоен за възхищение не само като уникален творец, но и като изключително точен и отговорен човек, който е поставял ясни срокове за изпълнение на проектите си и ги е спазвал. Това е важен принцип в изкуството – човек трябва да заложи себе си. Не може да се лъже, изкуството трябва да е истинно.
Във времето сигурно сте имал възможност да се установите на много места по света, но не се е случило.
Имаше такива предложения, но тук са моята Родина, дома, семейството.
Коя е най-скорошната ви изява?
Трябваше да направя тази година изложба. Отложи се поради стеклите се обстоятелства, но ще се случи.
А в Плевен кога за последно подредихте експозиция?
О, отдавна беше. Едната се състоя през 1992 година – тогава Александър Владигеров специално дойде, за да свири, и се получи истинско събитие. Другата беше през 2000-та година. И двете експозиции се състояха в Драматично-куклен театър „Иван Радоев“.
Какво си пожелавате?
Да ми се случат нещата, които съм планувал.
И аз Ви го желая, както и здраве преди всичко!
Дай Боже!
