Плевенчанката Габриела Илиева съчетава страстта си към фотографията със студентска бригада в Аляска през последните 2 месеца. Престоят й сред дивната природата на това кътче от планетата, което е на 8 хиляди километра от родната България, провокира у нея не само професионалния й усет към добрия кадър, но и размисли за живота, стойностните неща, вдъхновението, вярата, материалистичния свят, в който потъваме все повече, духовното начало у човека и др.
Плевенчанката, чиято първа самостоятелна изложба с художествена фотография представи “Духът на Плевен” на 16 юли 2021 г., разработва идея за визуален проект, свързан с впечатленията й от Аляска. За свое място в САЩ избира точно това чудно кътче, тъй като иска да бъда близо до природата, а този щат сам по себе си е най-отдалечен и това се отразява върху начина на живот и отношенията между хората.
Отправя се на това приключение най-вече заради цялостното преживяване, работата не е основната причина. Не очаква обаче, че там ще се чувства така спокойна. Харесва й, че животът тече в прегръдката на планините – вездесъщи и високи, а всеки, който живее там – за кратко или постоянно, е свързан с природата или личностно, или професионално. Откакто е в Аляска плевенчанката осъзнава, че самата тя също се чувства много по-свързана с природата. Опитва се да обиколи, види и заснеме възможно най-много и това я заземява и успокоява, споделя тя.
За читателите на “Духът на Плевен” Габриела Илиева изпрати специален пътепис, който ви предлагаме.
“Летим. Някъде над поредната океанска шир. Третият полет в живота ми се случва над земя, за която дори не съм си мислила особено, камо ли предполагала, че ще чувствам под краката си. Летим, аз всъщност хвърча някъде отвъд самолета, много по-високо и необуздано. Иначе физически просто седя на седалка, съседна на тази до прозореца, но се кокоря така, сякаш главата ми вече се подава през него. Безкрайна земя – скалиста, планинска и сурова, все още отрупана със сняг, който очертава красиво релефа ѝ. Земя, върху която няма следи от човешко присъствие. Седя, наблюдавам и мога просто да мълча пред това, което виждам.
Наближава пристигането, самолетът ни слиза тъй ниско и близо до водата, че очаквам да се гмурнем и да започне още по-нереално пътуване. Кацаме, слизаме от самолета, въздишаме спокойно, че за тези 30 часа в пътуване нито едно летище не успя да загуби куфарите ни и скачаме в колата, която ще ни отведе на 3 часа оттук за идните три месеца и половина. Пътуваме, говорим си, а аз не мога да отлепя нос от прозореца. Планините нямат край. В края на месец май, когато в България вече сме готови за лятото, късите дрехи и работните отпуски, в Аляска пейзажът е още прекрасно бял. За нищо не бих променила решението си, защото още от стъпването на Терминал 1 в продължение на дни наред се чувствах като хлапе, което гледа света с най-широките приключенски очи, с усмивка и бодра крачка. Не са пеперуди в стомаха, а жужене из цялото тяло, трепкаща енергия, която не свършва. Нищо друго не може да надделее над такава завладяваща емоция, а е тъй рядко да я имаш.
Пристигаме в малкото чаровно градче и осъзнавам, че където и да се намирам из него, планините тъй близо до нас са във всяка една посока, 360-градусова прегръдка на огромна маса, която всеки ден е все една и съща, но те притегля всеки път, щом я погледнеш. Широки шосета, мирис на тучно и диво, зеленина и океан, който облива брега хиляди пъти на ден. Плажове, чиито камъни са стари, колкото света.
Качвам се на корабче, за да отпътувам иронично още по-далеч, сякаш Аляска сама по себе си не е достатъчно отдалечена от останалия свят. Шест часа в открито и бурно море, по време на които виждам единствено земи, необитавани, недокоснати. Отново мълча. Мисля за това какво всъщност значи остров на средата на нищото, на който не можеш да стъпиш. Мисля за всичката друга необитавана част от света някъде там, някъде из голямото синьо. Изведнъж погледите ни срещат високи скалисти късове, излизащи над водата далеч от планинската верига, край която досега сме се движили. Парче земя, което никой не знае колко дълбоко достига, как и защо е там. Но върху него расте дърво. Едно-единствено дърво.
Днес вече е 26 юли, два месеца на американска земя. От месец насам се опитвам да седна и да разпиша всичко, което главата ми побира, защото не искам да забравя нито една малка подробност, но умората надделява през повечето време, а през останалото – опитвам да преживявам неща и съм често подтикната от страха, че времето ми тук е преброено. Остават ми 7 седмици и тежестта в гърдите ми набъбва, защото знам колко прегърната се чувствам тук сред всичката тази природа. Карам колело, съзерцавам, качвам върхове, почивам край езера, бера цветя, които хербаризирам, за да запазя частичка от Аляска в себе си.
Едно от най-болезнените усещания е човек да се приземи в реалността като осъзнае, че мигът, който изживява, ще приключи скоро. Все още не мога да се справя с това терзание. Не знам дали ще намеря решението тук, а много ми се иска. През последните две години усилено се боря да живея в настоящето повече, отколкото в минало или бъдеще, доближавам се, но ето че в момента си проличава колко е трудно. И все пак съм щастлива, защото този път поне гледам най-вече напред, а не назад – дали ще се върна, дали ще съм смирена с живота си в България, дали ще ме дърпа нуждата да замина в чужбина отново, дали ще видя всички тези хора пак, дали ще видя земи, които ще ми напомнят на тези тук, дали някога някъде ще усетя същия аромат, който тук е тъй силен навсякъде. Искам да запечатам всеки малък детайл, всяко лице, което срещам, всеки орел или чайка, които летят из небето, всеки изгрев тъй различен от другите.
Тежи ми как е устроен светът ни, колко материалистичен е, колко сложно може да бъде да живееш простичко дори тук, не е само в България така. Почти всички хора, с които работя на двете ми работни места, също като мен работят по 14 часа на ден, дори повече. Имат семейства или пък са разведени, но гледат деца, здравеопазването е скъпо, горивото – също, храната, наемите… Заплатите не са точно това, което ние бихме си помислили, че са. Има и много къщи, които можеш да се зачудиш как някой би могъл да си позволи. Не зная дали хората са примирени с начина, по който е устроен животът им, но не говорят за това особено, а просто са ведри. Иска ми се да вярвам, че усмивките им са искрени.
Има още много неща, които бих могла да кажа, но най-ключовият извод е, че нито у нас, нито тук хората са тъй щастливи, колкото заслужават да бъдат. Но продължават. И някак съм сигурна, че природата помага в това. У нас продължава да се подценява именно връзката с нея и важността ѝ. Но се надявам, че е просто въпрос на още някое и друго поколение, защото не искам да градя живот някъде, където не мога да говоря най-искрено – на майчиния си език, далеч от семейство и най-близки хора. Не искам да съм поредният млад човек, напуснал България понеже някъде другаде е „по-добре“, защото някои липси не се запълват така лесно.”
За Габриела Илиева
Габриела Илиева е на 21 години, родена е в Плевен. Учи четвърта година „Фотография“ в Нов български университет и втора специалност „Журналистика“. Има многобройни участия в изложби и е оценена подобаващо на престижни фотографски форуми, сред които е изложбата „CampOUT: идентичност и персона”, ONE Gallery – София (2019). Нейни работи са публикувани в списание „Виж“ и в книгата „Когато навън е навътре. Дневниците на една изолация“ от ИК „Жанет 45“ (2020), участва и в изложба през юли 2020 в галерия Credo Bonum – София. Одобрена е за участие в международния форум за документална фотография „Canon Student Development Programme“ 2020 с последващо публикуване в книгата „Encourage” от Visa Pour L’Image, Италия.
Била е лектор на Фестивала на студентското изкуство, проведен в Нов български университет с подкрепата на Национален фонд „Култура“ (2020). През май месец миналата година е финалист в документалния фотографски конкурс „BG Press Photo“ 2021 – в категория „Социална фотография“, а през юни отново стига до финала на конкурса за художествена фотография и илюстрация “Hahnemühle FineArt Printing Contest”. Занимава се и с маркетинг, комуникации и медии.
По покана на Сдружение „Духът на Плевен“ Габриела Илиева участва през юли 2021 г. в културния форум Плевенска артсцена „Измерения“ с първата си изложба с художествена фотография „Любов без име“, която впечатли плевенската публика.
Плевенчанката участва в много и разнообразни проекти, в които се реализира не само като фотограф, но и като личност с разностранни умения и интереси.
Снимки: Габриела Илиева