Димитър Кабаков е новият директор на Драматично-куклен театър “Иван Радоев” в Плевен от 4 май 2022 г., след като досегашният директор на културния институт – Васил Василев, спечели конкурса за ръководния пост в Народния театър “Иван Вазов” и освободи мястото в Плевен. Кабаков е временно изпълняващ длъжността директор до обявяване на конкурс от Министерството на културата.
Той е един от най-успешните представители на съвременната българска драматургия. Също така е и талантлив поет, режисьор и продуцент, който отдавна е спечелил признанието и вниманието на критиката и публиката. Роден е в Пловдив на 23.02.1963 г., където завършва Търговската гимназия. В последствие се дипломира в СУ „Свети Климент Охридски“ със специалност Българска филология, завършва и театрална режисура при проф. Здравко Митков в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Посещава и часовете по актьорско майсторство на проф. Гриша Островски.
Автор е на пиесите „Бащи Исусови” (1994), „Жарава” (2002), „Disparates – балкански щуротии” (2003), „Аз-не-Аз” (2004), „Ръката Божия” (2006), „Приказка за пещерата (2006), „Косопад” (2007), „Някъде натам…” (2007), „Разговор с огледало” (2007) и др. Спектакли с негово участие са „Амарантос“, „Пустинен кръг“, „40 градуса под нулата“; танцовите проекти „Прозрението на камъка“, „Огледало на времето“, „Пандора“ на балет „Арабеск“, играе и в новата постановка на Казанлъшкия театър „Часът на твоето мълчание“ – авторски спектакъл на Тодор Боянов, който вече покори безапелационно публиката естетическата си стойност и силните послания, които отправя. Първият му сценичен дебют – пиесата „Жарава“, му донася много отличия.
Над 10 години работи в театър „София”. Създава собствена продуцентска къща „Креди Арте” (2011 г.), която подпомага независими театрални проекти и се фокусира върху нови текстове и силна актьорска игра. От април 2016 г. до началото на май 2022 г. ръководи Общинския театър „Любомир Кабакчиев“ в Казанлък, след като печели конкурс за мястото. В годините на своето управление не изневерява на високите си естетически критерии и на убеждението си, че с приоритет трябва да се ползва добрата българска драматургия. Наскоро приключи важен и дългоочакван ремонт на театралната сграда, включващ и нейното разширяване с допълнителна пристройка, в която се помещават гримьорни, сервизни помещения и др.
Димитър Кабаков заявява себе си като знаково име и в съвременна българска поезия още с появата на първата му стихосбирка „Полуесен, полуздрач“ през 2006 г. Високи са оценките и за втората му поетична книга „Дом на вятъра“ (2016 г.).
За поста директор на ДКТ “Иван Радоев” Димитър Кабаков е предложен на Министерството на културата от досегашния директор на културния институт – Васил Василев, обяви самият той пред журналисти на 9 май 2022 г. От своя страна Кабаков призна, че се надява да оправдае доверието и подчерта, че ще надгражда сериозните постижения на своя предшественик.
За смисъла в театъра, ролята му в съвременното общество, предстоящите премиери и отбелязването на предстоящата 100-годишнина от рождението на големия български драматург и патрон на Плевенския драматично-куклен театър – Иван Радоев, Димитър Кабаков разказва в специално интервю за “Духът на Плевен”.
Г-н Кабаков, нека поговорим за смисъла в театъра, на който Вие държите. Какво е театърът в съвременен контекст? Той продължава ли да носи изконната си нравствена мисия, или това вече е прекалено идеализирано?
Театърът изпълнява тези ангажименти към обществото и към хората, с които участващите в него го натоварят. Театърът възниква като част от сакралните действия. После много дълго време е бил сфера за забавление. Всички знаем за Античния театър, където наред със Софокол, Еврипид и Есхил е съществувал и Аристофан. След това идват Средните векове, после се появява Ренесансовият театър. Това, което днес разбираме под театър, може би е създадено като усещане за това изкуство в края на 19 и началото на 20 века.
Все още хората от моето поколение, възпитавани в театъра от едни други хора и в едни малко по-други времена, имаме един постулат на Станиславски и той е много важен: Не какво театърът ми е дал на мен, а какво аз съм дал на театъра. От тази гледна точка той може да носи много висок смисъл, много високи принципи и да има морални устои, а може да служи и единствено за забавление. Както виждаме, и по нашите сцени има всичко: има спектакли, които са просто “дъвка”, има спектакли, които те разтърсват и те изваждат от ежедневието, от пашкулчето, в което си се завил, и те пращат някъде другаде. За мен именно последното е смисълът на театъра – другото не ми е интересно.
Както винаги съм казвал: в този живот решаваш сам какво ти е важно. Решаваш, че материалното ти е по-важно, и си гониш тази цел – губиш нещо друго. Или решаваш, че са ти по-важни духовността и смисълът – тогава губиш материалното. В крайна сметка човек сам избира. Така съм учил и децата си: ти избираш коя цена да платиш. Аз съм избрал да правя това, което искам, надявам се, което мога, и онова, което ме държи в равновесие. Излизайки от това равновесие, ще се изгубя. Обожавам една мисъл на Крикор Азарян, която казва в последното си интервю – често я цитирам по различни поводи. Антоанета Бачурова му задава следния въпрос: “Оказа се, че театърът е една чудесна възможност. За какво?” И той отговаря. “Да не полудееш, ако ти нямаш възможност да кажеш това, което мислиш, да изразиш това, което те вълнува, тревогите, надеждите, любовта си, омразата си… Театърът е прекрасно поле за това нещо. Има нещо не много морално в това, че взимаш Шекспир или Чехов, вземаш думите им, така… Актьорите по един или друг начин ги увличаш и така някак си, пак казвам, не много почтенно, всичко това употребяваш, за да си кажеш болките… “
Господ ни е дал тази възможност – чрез думите на големите да изкрещим, да споделим, да изплачем или кажем нещо, което е забранено, да оцелеем. Това е театърът.
И кога се случва голямата магия? Когато артистите и всеки един от зрителите обединят изживяванията си и потънат в някаква обща надреалност?
Да. Преди десетина дни наблюдавах нещо много интересно при гостуването в Казанлък на спектакъла на Варненския драматичен театър „Поразените“ по едноименния роман на Теодора Димова и с режисьор Стоян Радев. Текстът е убийствен, той е безкрайно тежък, като мелачка! За два часа минава почти целият текст на романа. Повече от половината публика беше от ученици от горните класове, а останалите зрители бяха до 80-годишни. Аз леко се притесних как тези деца ще приемат текста, но само едно единствено момиченце се смееше, стана и си излезе. Тишината можеше да се реже с нож. И когато спектакълът свърши, избухнаха аплодисменти като на рокконцерт. Зрителите не пускаха четирите актриси Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Петя Ангелова и Полина Недкова да си тръгнат от сцената. Така че може и сега да се случва театралната магия.
И други такива преживявания имам – последното е с най-новия спектакъл “Часът на твоето мълчание” на Казанлъшкия театър. Играем го пред 18-20 зрители, които са на метър и половина разстояние от нас, артистите. Публиката излиза в много гранични състояния от залата – има хора, които не спират да говорят, има хора, които два часа не могат да продумат. Има зрители пък, които искат да общуват с нас след това. Представлението има много интересна структура: всеки от актьорите има по една художествена част, по един разказ, и по една лична изповед. Режисьорът Тодор Боянов в рамките на два месеца и половина проведе почти психологическа работилница с нас и извади цялата душевна вътрешност на всеки от участниците, включително и моята. И не само това, но ни накара и да я споделим със зрителите. Ами не е лесно! Но пък преживяването и ефектът са умопотресаващи!
Може ли да очакваме гостуване в Плевен на този спектакъл.
Наесен ще се случи при всички положения. В момента програмата е много натоварена, има турнета, целият състав на театъра репетира “Бурята” от Шекспир – премиерата трябва да излезе около 2 юли 2022 г. Имаме много покани за гостувания с този спектакъл, започнаха да идват и много зрители от страната да го гледат в Казанлък.
Вие държите на българската драматургия.
Аз държа на добрата драматургия – все пак съм драматург. На времето ми омръзна от отношението на разни директори точно към българските текстове и с моята колежка Кремена Димитрова направихме наша продуцентска къща “Креди Арте” през 2011 г. Започнахме да подпомагаме изцяло млади драматурзи и млади колеги актьори. Няма да забравя първият спектакъл, който направихме през 2012 г. и предизвика фурор – игра се около 5 години на сцената на Театрална работилниа “Сфумато”. Става дума за “Военновременни видения” по М. Булгаков с режисьор Васил Дуев. Участваха плеада млади и талантливи колеги, а успехът ни даде хъс да продължим да работим точно в тази посока. Смятам, че всяка национална драматургия може да се развива само по един начин: пишат се национални текстове и се поставят. От 10 текста един може да остане, но те трябва да стигнат до сцената, защото иначе, стоейки в чекмеджето на драматурга, няма как да се разбере дали стават. Дълбокото ми убеждение е, че театърът се дели само на два вида: добър и лош. Няма съвременен, класически, експериментален и т.н. Той е или добър, или лош.
Следите ли обратната връзка, която дава публиката, и кога знаете, че спектакълът е успешен и ще има дълъг живот?
Случвало се е и със спектакли, които са играни само 10-15 пъти, за съжаление. Понякога в театъра има и обстоятелства, поради които едно представление много бързо спира да се играе, въпреки че е добро. Аз обичам след спектакъл да стоя отвън и да наблюдавам публиката, която излиза от салона. Именно тогава придобивам най-точна представа за нещата. Благодаря на Бога, че ми е подарявал моменти, в които хората са идвали един през друг, за да ми благодарят за това, което са гледали. Прегръщали са ме, плачели са от вълнение. Бяхме направили едно представление в Казанлък с Мартин Киселов – “Аферата с мъртвите души” по Гогол. Беше невероятен спектакъл и се игра не повече от 15-ина пъти, но там публиката искаше много, много дълго да говори след представлението.
Много важна ми беше и обратната връзка, която ми даде публиката на първия ни продуциран моноспектакъл с Кремена – “Живак”, който само след 20 дни ще направи 10 години. Той малко се родее с този край, защото е врачански. Актьорът Димитър Живков, който играе около 15 роли сам, е от Враца, спектакълът е на врачански диалект. Гоним вече 250 представления. Има хора, които идват да го гледат над 10 пъти. Зрители идват да го видят семейно, после водят близките и приятелите си, после го откупват и т.н. Представяли сме го и в чужбина – там пък как го посрещат! Да, имал съм щастието да съм част от едни подобни събития, които излизат извън рамките на нормалния театър и превръщат театъра в нещо много по-различно.
Аз самият съм се учил от подобен род спектакли. “Нора” на Любен Гройс с Цветана Манева съм я гледал около 8 пъти, после “Медея” няколко пъти, “Животът е сън” на Иван Добчев с Наум Шопов – около 10-ина пъти. Ето такива неща са ме формирали и са ме карали да не мога да си тръгна от театъра. Такъв театър търся.
Прави ли Ви впечатление, че има не малко режисьори и драматурзи, които подценяват публиката?
За съжаление, да. Публиката, ако я изпуснеш и я научиш да гледа само сурогат, тя ще приема театърът за сурогат. Няма как да ядеш само некачествена храна и като ти дадат трюфели, ти да ги оцениш. Не става! Пак ще се върна към Казанлък – там заварих една ситуация, при която младите хора бяха изпуснати в едни 10-15 години. Тях нямаше как да ги върна в театъра. Насочих вниманието си към малките. Публиката се възпитава, защото е много важно в един театър да има детски представления и децата да ходят в театъра да ги гледат. И там да свикнат с магията, която носят народните приказки, хубавите детски спектакли. От там се започва, за да се стигне до другото. Иначе как?
Това е следващият ми въпрос: театърът възпитава ли все още децата, тийнейджърите? Те от къде да знаят дали харесват стойностно изкуство, ако не са посещавали стойностни спектакли, или, ако разширим спектъра: стойностни оперни постановки, оперетни постановки, балетни спектакли, симфонични концерти и т.н.?
Няма как да знаят. Театърът е част от образованието. Изкуството и образованието вървят ръка за ръка – няма как! Те са едно! Тук трябва да си зададем въпроса: защо много политици се опитват, атакувайки ни като личности, да съсипят образованието и изкуството? Защото по този начин най-лесно създаваш машинки – на политиците им трябва електорат, не им трябват мислещи хора, а образованието и културата те карат да мислиш. Това е положението. Мисля, че от 100-150 години атаката срещу човечеството върви в една много стройна, подредена верига. Първо беше направено всичко възможно да бъде унищожена вярата – особено в Западния свят. След това се посегна на образованието и културата. Има нещо много интересно, върху което се замислям напоследък: всички критикуват българина, че неговота вяра била битова, само че в някакъв момент може би ще се окаже, че точно тази битова вяра, свързана с традициите, с обичаите и т.н., е по-истинската. Не знам.
В крайна сметка нашият фолклор едва ли случайно е един от най-богатите в световен мащаб. Едно космическо познание, сведено до символи, цветове, форми, музика, танц, слово…
Така е.
И има ли начин човек да се противопостави на тези глобални деструктивни процеси?
Не знам. В крайна сметка решението е единствено лично. Както казват: никого не можеш да спасиш. На никого не можеш да дадеш – можеш да вземеш, но не можеш да дадеш. И по отношение на децата си съм спазвал този принцип – опитвали сме се с моята съпруга да ги научим да мислят. От там нататък те вземат решенията в живота си.
До голяма степен вероятно ги спасява и това, че те се развиват в сферата на изкуството – това не е за подценяване.
Има го и това, да. Те израснаха и двамата зад кулисите на театър “София”.
Да, децата на артистите израстват в театъра. Да Ви върна към Плевенския театър и неговия афиш. Какво предстои в най-скоро време на наша сцена? Представяйки Ви, г-н Васил Василев спомена, че дългоочакваният голям ремонт на театъра за близо 5 млн лева може да започне до края на годината.
Всичко това зависи от работещите в Министерството на културата, но аз тепърва навлизам в тази материя. Надявам се да има воля процесът да се задвижи. Това веднага води след себе си ред други въпроси: на етапи ли ще протече ремонтът, или не; съответно трупата на театъра къде ще репетира, къде ще изнася представления и т.н. Това са много важни въпроси, на които трябва да има конкретни отговори. Освен това в една такава ситуация много прекрасни неща, които са се случвали до този момент, могат изведнъж да престанат да се случват, а е важно това да не става. Аз съм от хората, които не обичат думичките “не може” и “няма”. Като не става по един начин, се търси друг. Предстои тепърва да се запозная с откритите пространства и площи в Плевен, за да преценя може ли да се случва театър на открито. Ще се мисли и в тази посока – всичко е въпрос на стиковане и с Община Плевен.
Поемайки поста директор, Вие следвате програмата, заложена от предшественика Ви Васил Василев.
Естествено. Освен това трябва да съм луд, за да изпусна всички онези възможности, които Васил Василев е подсигурил на ДКТ “Иван Радоев”. Няма друг театър в България, който да има подобен международен живот и международна програма. Благодаря на Васил Василев за този подарък, който първо е направил на града, а след това направи и на мен, давайки ми възможност да се занимавам с това. Тази програма ще бъде надграждана в бъдеще. Аз изпълнявам длъжността “директор” временно, до конкурс. Ако след това градът, Община Плевен и Министерството на културата преценят, че ще остана, има много важно предстоящо събитие за мен: става дума за достойното отбелязване на 100-годишнината от рождението на Иван Радоев, която ще се навърши през 2027 г. Тази дата трябва да бъде почетена с едногодишна програма, включваща поредица от значими събития с национален отзвук.
Редно е да е така. Иван Радоев е име с национално значение.
Естествено. Едно от първите неща, които направих, когато разбрах, че ще поема ръководството на ДКТ “Иван Радоев” в Плевен, беше да се обадя на съпругата на Иван Радоев – Весела Радоева, и да я информирам за това, защото имах нуждата да чуя нейното “да”. Тя много се зарадва и ми пожела успех. Има една пиеса за Илия Бешков на Боян Папазов, която преди 3 години спечели Националния конкурс за българска драматургия „Иван Радоев“. Според мен, това заглавие трябва да бъде поставено на плевенска сцена. Водени са разговори с режисьорката за този текст Катя Петрова. Аз бях включил пиесата в програмата си, когато кандидатствах за директор на Младежкия театър в София. Редно е вместо в Младежкия театър, този текст да се реализира тук, в Плевен.
До края на този творчески сезон какво предстои?
Вчера, 10 май, беше премиерата на моноспектакъла “Кратка пиеса за любов” от Стефан Кръстев с режисьор Ованес Торосян и участието на актьора Сергей Константинов. Заглавието е отличено в Националния конкурс за българска драматургия „Иван Радоев“ 2021 г. и е част от международната селекция на Европейската мрежа за съвременна драматургия и превод Eurodram 2022. След това идва премиерата на “Антигона” от Софокъл с режисьор Александър Морфов – на 16 и 17 юни. В началото на следващия сезон започваме с една премиера на Василена Радева по текст на Захари Карабашлиев, ще участват колеги от Плевенския театър и двама гостуващи актьори, но за сега ще запазя в тайна подробностите. До края на календарната 2022 година трябва да излязат три премиери с чуждестранни режисьори: “Електра” от Еврипид с режисьор Андреас Пандзис (Гърция), “Богът на касапницата” от Ясмина Реза с режисьор Филип Лос (Естония), Тимофей Кулябин също поставя пиеса на плевенска сцена.
Паралелно с това и аз ще инициирам много проекти.
За какво си мечтаете?
Мечтая само за едно – за здраве. Като си здрав и имаш дух, който е част от здравето, всичко се подрежда. Има един-единствен проблем, който може да те настигне: болест и война, като войната е болест на ума. Всичко останало се оправя.
Да си пожелаем здраве тогава. И прекрасни театрални събития в ДКТ “Иван Радоев”, които да правят щастливи, както театралите, така и зрителите, които посещават този храм на изкуството, за да съпреживеят магията на една друга реалност.
