Българите – в страната ни и по света, празнуват днес Деня на народните будители – 1 ноември. Този уникален по своята същност празник в световен мащаб е с грандиозни духовни измерения, защото възвеличава силата на Духа – на Българския дух. Онзи необясним и непреклонен стоицизъм, който е вплетен в гените ни, съхранява духовната ни същност на народ, води ни напред, запазили най-ценното – ядрото, ядката, смисъла на това да сме българи.
В ден като този си спомняме за поколенията преди нас, за хората, посветили житейския си път на опазване на огъня на познанието и следването на светлината; на тези, които са отстоявали смело нравствените ни ценности на българи, вярванията ни, вярата ни, традициите, езика ни, достиженията ни на духовното поле и на полето на познанието като цяло. Много от предците ни, които старателно и всеотдайно са обработвали своето парче от духовната нива на народа ни, са били скромни, ненатрапчиви, неизвестни, но пък непоклатими в следването на Пътя. Други са поставени от следовниците си в челните редици на историята ни – те са знайни, тачени и спомняни до днес.
Прието е, че духовното ни пробуждане на нация започва с една малка книжица, както я нарича нейният автор Паисий Хилендарски. С една „История славянобългарска“, която описва геройствата на българите на бойното поле и на духовното поприще; очертава и българската етническа територия – Мизия, Тракия, Македония и Поморавието. Тя се появява, за да припомни на изтерзаните от бита и угнетени от поробителя българи кои са, какви са и от къде идват, за да предусетят и накъде отиват. И се материализира мисията на тази малка книжка, която с ефекта на пеперудата предизвиква торнадо от процеси, обобщени с понятието Българско възраждане – епоха на проглеждане, на обръщане към светлината, на възвръщане към дълбините на българската същност и потребностите на българската душа; време на спомнена гордост, на възхитителен героизъм, на стоицизъм, всеотдайност и идеали.
Днес е и време за оглеждане и проглеждане – пак да се запитаме: Кои сме?, От къде сме?, До къде сме?, Помним ли? Какво даваме от себе си? Как се свързваме с предците? Носим ли факела на българщината? Идеали имаме ли? Накъде сме се запътили? Честните отговори на тези въпроси ще ни дадат верните ориентири.
Да си спомним важни думи на някои от великите ни предци – те са актуални винаги, те са светли, те са мощни, те лекуват рани и носят надежда.
Паисий Хилендарски: „От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език…”
Софроний Врачански: „Затова се трудя и аз сега денем и нощем да напиша няколко книги на нашия български език. Та ако не е възможно да им го кажа с устата си, да чуят от мене, грешния, някое полезно поучение, да прочетат писанията ми и да ги използват. И за мене, недостойния. Бога да молят невежеството ми да поправи и потрудилия се с прошка да сподоби… Същото ние сърдечно и на вас желаем…”
Георги Раковски: „Вероизповедният въпрос е днес за нас най-голямото дело, което трябва да занимава всекиго българина. Борбата пак започва, борба, която ще реши победата, борба, от която зависи смъртта или животът на българската народност!“
„Щем доказа необратимо, защо ние сме първите и най-старите жители в Европа…“
Неофит Рилски: „Стига толкоз спавание, що е спала Болгария доволни векове.”
Васил Априлов: „Каквото можах – направих, по-хубаво нека направят могъщи.”
Д-р Петър Берон: “Когато изперво видех по другите страни, че децата начеват да четат книги, писани по техния език, познах колко зле струват по нас учителите и колко напразни мъки теглят горките деца, защото като преминат младостта си в школото с толкози страх и треперане, излазят и незнаят барем името си да пишат, нито да си сметат, щото вземат и дават, ами по дукените, ако им се случи, понаучават се малко нещо. Почудих се, как през толкова векове не се намери ни един да познай това окаяно състояние и да покаже един прав път към учението. Надеех се барем сега да се обади някой, но отколкото познах, че се трудят за всенародни ползи, ни един не се намира да смисли нещастните деца и да съчини за тях някоя книжка. Това дело възприех аз… Всякой, който види тази книжка (б.р., „Рибен буквар“) надея се да се зарадва, а най-много учителите, защото тия, струва ми се, отколя щяха да изоставят псалтирите и часословите, от които децата не разбират нищо, ако имахме някоя книга на нашия език, напечатана за тях.”
Васил Левски: „Аз съм се посветил на Отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.“
„Ще имаме едно знаме, на което ще пише: „Свята и чиста република“.
„Играем с живота на 7 милиона българи – трябва зряло да се постъпва.“
„Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си.“
„Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност; ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка.“
„Гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от себе си да я уважаваш!“
„От никоя страна нищо не се надяваме и никому за нищо не се молим. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия.“
Христо Ботев: „Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.“
„Но… стига ми тая награда – да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода…“
Иван Вазов: „Българио, за тебе те умряха, една бе ти достойна зарад тях, и те за теб достойни, майко бяха. И твойто име само кат мълвяха, умираха без страх.“
„Аз пях за България, защото я обичах… аз прославях нейната божествено хубава природа… аз се вглъбявах в историята й, защото бях пленен от величието на нейния минал живот… аз пях за нейните идеали, защото бяха свещени.“
