Биографична книга и филм за уникалния актьор Георги Парцалев представиха в Сатиричния театър

0
634
Георги Тошев - Любка Александрова

Биографична книга и филм за уникалния актьор Георги Парцалев от Плевенския край представиха в Сатиричния театър „Алеко Константинов“ в град София. Премиерата на четивото „Георги Парцалев. Хамлет от град Левски“ с автор журналиста Георги Тошев събра приятели, колеги и съграждани на неповторимия артист на 18-ти юни.

Сред официалните гости бяха дългогодишни дейци на културата от град Левски, участващи във филма за Парцалев, негови съграждани и кметът на Общината Любка Александрова. По-рано същия ден те почетоха паметта му, поднасяйки цветя на гроба му. Гости и участници в събитието бяха и Калин Сърменов, Латинка Петрова, Татяна Лолова, Славчо Пеев, Мариус Куркински, Йорданка Стефанова и много млади и талантливи актьори. Поканите за събитието бяха разграбени за 2 часа, а местата в залата не стигнаха за всички желаещи да изразят любовта си към неповторимия комик.

Георги Тошев

„Това е паметта… И ще продължавам да повтарям, че живеейки във време на безпаметност, да си спомниш е привилегия. Привилегия на умните, привилегия за чувствителните и благодарните хора. Това, че сте тук, е наистина жест на памет към едно артистично дарование, което, след като написах тази книга и направих филма, мога да кажа, че е събитие. Да, Георги Парцалев е събитие за нашата малка България. Събитие като дарование, събитие като етичност и, наскоро понеже се наложи да дам доста интервюта, се чудех, как да го събера в две думи…

Автентичен и почтен! Талантливи има много, почтените са по-малко. А моето пътуване из неговият живот доказа, че можеш да съчетаваш и трите. Да бъдеш автентичен в живота и на сцената, да бъдеш талантлив – това е дар свише, но да бъдеш и почтен е привилегия на силните личности. Няма да ви разказвам книгата“, каза журналистът Георги Тошев.

Той сподели пред публиката, че проектът за книгата и филма е изцяло частна инициатива и благодари на издателство „Книгомания”, на Илиян Андонов и Наталия Петрова, на Елица Пенова, на Тодор Манолов, на Димитър Иванов, на Румен Василев, на Илиян Иванов, на печатница „Мултипринт”, на историка Борис Цацов, който му е дава част от архива, на Илиян Йорданов – художник и съгражданин на Парцалев, помогнал му да  направи връзката с град Левски, на съграждани на Парцалев и на кмета на Общината Любка Александрова.

Управителят на издателство „Книгомания” – Илиян Андонов сподели, че „Георги Парцалев. Хамлет от град Левски” е поредното луксозно издание след тези за Стефан Данаилов, Невена Коканова и Татяна Лолова, реализирано без компромис в полиграфското изпълнение, истинско бижу, което разкрива, че истинският смях минава през сълзите, а истинският успех – през болката. Благодарение на историка Борис Цацов, бъдещият  читател  може да види над 200 снимки, някои от които са публикувани за първи път.

Дългогодишната колежка и приятелка на Парцалев – Татяна Лолова, описва Хамлет от град Левски така:

„Черна лъскава коса, блестящи тъмни очи, дълги извити мигли, тънки мустачки, стройна фигура, елегантно екстравагантен, сдържан и щедър, чакан, обичан, сияен… Мрачен понякога. Изразителни китки, дълги пръсти, обсипани с пръстени. С фрак и със селски потури. Център на шумни компании – никога сам, но самотен. Нежен и груб – понякога. Нямаше кътче в България, непосетено от него. Малки и големи зали, поляни, стадиони… Глас характерен. Имитиран, но неповторен. Романтичен, ярък, а Дон Кихот беше мечтаната роля. Мечтаната роля, мечтана, но неизиграна. И аз бях до него понякога – на сцената и на екрана, на естрадата и в живота на тъжния клоун, който раздаваше смях. Където е отишъл Парцалев – и в България, и в чужбина, го обожаваха.“

Актрисата Латинка Петрова:

„Много съм се смяла с него, той просто от всичко си правеше шега. Онзи ден казах и по телевизията. В правителствената болница е, лежи си с пръстенчетата в ръчичката и вика: „Лорке в съседната стая патриархът Максим, божи човек тъй, а и той болен – жлъчка. А кажи сега, нали отгоре, там, пазят нещо.” Да, с всичко се шегуваше, умееше от нищото да направи веднага джувчица, панделка, защото явно това му беше животът. Така, като метеорит пламна с огромна светлина и изгасна. Беше наистина тъжният клоун, но аз искам от него само светлината, която ни е оставил. Само тя да ни съпътства и сега, когато отивам да запаля за покойниците свещичка, започвам с неговото име. И винаги им казвам по едно изречение, на всеки един от тези скъпи хора. Осиротя главната улица, осиротя от такива нестандартни личности, от такива чешити. Постоянно поздравяваше – чистачката, портиера – всички, той умееше, защото беше роден аристократ.“

Пътувахме за Кюстендил, имахме концерт там, аз шофирах, а по осевата линия някой кара велосипед. Чудих се откъде да мина, той сви и аз с колата – право в нивата. Угар, колата пропадна. Парцалев се държи и вика: „Лорке, жив съм!” Бе, викам, и аз съм жива, ама концерт няма да има. Излязох на пътя и спрях един камион пълен с цигани. Питам ги: „ -Искате ли да видите Парцалев ?”, те: „- Де го бат Пацо, де го бат Пацо?” Викам: „-Ей го там бат Пацо, заседнал в нивата с колата.” Слязоха, вдигнаха на ръце колата, сложиха я на пътя и продължихме. Не закъсняхме и 5 минути. Това за мен е пример за народната любов.

Славчо Пеев в своите спомени за Парцалев засегна темата за критиците и слуховете около смъртта на актьора:

„Той беше дарен от Бог, той се виждаше, той се чуваше. Имаше някакви критици, които казаха: „- Къв артист е тоя, бе? Той само с гласа си играе. Никакъв артист не е…”.  Обаче имаше един режисьор, който се казваше Методи Андонов – велик режисьор, който мислеше как да убеди тези хора и всички в България, че Парцалев е един много голям артист. И тогава той направи пиесата „Свинските опашчици”, ако сте чували, в която играеха много актьори, а Парцалев играеше от кора до кора без текст. Неговият герой помагаше на всички, до края той нямаше текст. Всички останали говореха – остроумен текст беше и публиката много хареса пиесата. А накрая на спектакъла Жоро Парцалев казваше: „ – Ей това е положението!“ И тогава, да ви кажа, всички признаха, че той играе не само с гласа си, въпреки че гласът му изразяваше невероятно много...

През 1987 година ни разпределиха двамата в ролята Дон Кихот – първи състав Парцалев, а аз – дубльор. Той вече не беше добре със здравето, а му беше мечта да изиграе Дон Кихот. И репетиции, едно, две представления. Жоро дойде при мене и ми казва: „- Славчо, трябва да поемеш всички представления. -Защо бе? – Не мога, болен съм.” Беше много страшно. Дойде 1989 година и Жоро почина…

Това, което искам да ви кажа, е, че целият народ повярва, че той е бил убит в градинката на „Кристал“, където е говорил за демокрацията, за свободата. Разбирате ли, хората вярваха в него. Вярваха, че това е човекът истина. Човекът, който е истинският българин. После се подразбра, че той просто си отиде от тази коварна болест. Но важното беше, че хората решиха, че това е великият българин, което беше самата истина.“

Информация: Людмила Стоянова, снимки – Павел Генов

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here