Големият български писател хуманист Йордан Йовков е роден на 9 ноември преди 140 години в с. Жеравна, Сливенско, където преминават детските и юношеските му години и получава основно образование през 1895 г. Завършва гимназия в София през 1900 г., а в началото на 1904 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му слага край на следването му.
Участва в Балканската и Междусъюзническата войни като командир на рота. Ранен е по време на битката край Дойран през юни 1913 г. и месец по-късно е повишен в чин. Войните приключват и Йовков се установява в София. Започва работа като журналист, редактор на списание „Народна армия“, където в бр. 1 публикува очерк за Балканската война – „Утрото на паметния ден“. Когато списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на неговия съученик, общественик и издател Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед” на Министерството на вътрешните работи и народното здраве.
Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в град Ксанти, а година по-късно отново се занимава с журналистика, след като е командирован в редакцията на списание „Военни известия”. Сътрудничи на много периодични издания – списанията „Звено”, „Съвременна мисъл” и „Демократически преглед”, вестник „Слово” и др. Член е на Съюза на българските писатели.
Добруджа е постоянното му творческо вдъхновение: „Във всяка моя работа мисълта ми е там – там е моят пейзаж, там са героите ми – битът, работата и съдбата им.“
Йовковото творчество и художествен свят преливат от красота и хуманизъм, висока нравственост и непоклатим морал, любов към отечеството и фолклорните традиции. Родната Жеравна, ученическите години, свидната на сърцето му Добруджа, а след това и годините на фронта, оставят своята дълбока и трайна следа у писателя, изграждат го. Въплъщава у героите си най-хартерните черти на българина, стремежът му към човешко щастие и доброта. Албена, Боряна, Шибил, Сали Яшар, Моканина, Серафим и всеки един от Йовковите герои, претворяват вярата на писателя, че макар и пълен с нещастия тоя свят „все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората”. Йовков вярва, че човек по природа е добър и неговото нравствено прераждане е възможно винаги.
С творбите си писателят сътворява свят, изтъкан от етика, красота и хармония, които обуславят силата на човека и връзката му с природата и Бога. С общочовешките си ценности и проблеми творчеството му надхвърля рамките на националното и вълнува многобройни читатели на различни континенти. Над 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби – над 37, между които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, финландски, хинди, шведски, японски и много други езици.
Йовков има огромна отговорност към силата на словото: „Думата е страшно нещо, в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, звукове, движения – всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства”.
Две от местата в България, които пазят паметта за Певеца на Добруджа, са включени в българското национално движение „Опознай България – 100 национални туристически обекта“ – родната къща на писателя в Жеравна, превърната в музей и включена под номер 57, и къщата музей с дом-паметник „Й. Йовков“ в Добрич с номер 23.
Красивата сграда на дом-паметника „Й. Йовков“ – съчетание на българските възрожденски традиции с модерна архитектура, е най-големият и единствен по рода си център, който издирва, съхранява, изследва и популяризира живота и творчеството на писателя. Мисията на музея е Йовковите послания да стигнат до наследниците. Дом-паметникът съхранява около 10 000 фондови единици, пазещи частици от живота и творчеството на белетриста. Постоянната експозиция представя най-ценните и атрактивни експонати, между които и кръщелното свидетелство на писателя.
Цитати от творчеството на Йовков
„Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да Избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, господи? Защо?”
– Из разказа „Вълкадин говори с бога”
“Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”
– Из разказа „По жицата”
„Хубаво си е то, мойто палто! Пък ако ми е писано, с него и пред Бога мога да се представя. Пък там може да ми дадат друго, златно, тъй да се каже, скъпоценно!”
– Из разказа „Серафим”
„Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.”
– Из разказа “Другоселец”
„Но усмивката на тая жена и погледът на очите ѝ заседнаха дълбоко в душата му.“
– Из разказа “Индже”
„Грешна беше тая жена, но беше хубава.”
– Из разказа “Албена”
„Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш.”
– Из разказа „Албена”
“Я слушай какво ще ти кажа: каквото ти е писано, то ще е. Каквото са ти орисали орисниците. Лоша ли си? – Не си. Не си крала, не си убивала. Лоша си, че си хубава. Дано не ти се случи нещо лошо. Бог, кога даде някому много хубост, праща и напаст.”
– Из разказа “Албена”
„Каква чудновата бърканица – мислеше си той – от жена, дете и дявол! И как всичко й прилича; каже нещо – умно е, направи нещо – хубаво е!”
– Из разказа „Шибил”
“Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго — любовта между хората”.
– Из разказа „Песента на колелетата”
