Пътешественикът Георги Христов: Най-древните познания на народите по света са сходни

0
683
Георги Христов

Пътешественикът Георги Христов ще представи книгата си „Душата ми на пътя“ в Плевен. Четивото включва пътеписи и лирични отклонения, както сам ги определя авторът. Срещата със заинтересованите ще е на 30 ноември 2019 г. от 18 часа в йога център „Баланс“ (ул. „Мусала“ 7).

Сборникът е съставен от 11 пътеписа за България и записки от други странствания по света: автостоп из Турция, по влаковете на Южна Индия, в пустинята на Литва, сред загадките на непознатото Северно Перу и др. Книгата съдържа още черно-бели илюстрации, поезия, есета, разкази, мандали за оцветяване и други изненади за читателите. Една постмодернистична и много близка до съвремието ни форма без форма, която напълно отговаря на характера на автора и неговата скиталческа душа.

Той започва да изучава задълбочено източна философия и шаманизъм на 19 години в Центъра за източни езици и култури на Софийския университет, а чрез тази първа своя книга иска да сподели видяното и осъзнатото от своите пътешествия в над 60 страни по света. „Някъде там, в приключенията си, срещнах и моя най-велик духовен учител – самият живот”, споделя Георги Христов, реализирал себе си в различни професии: от чистач до танцьор в нощен клуб, от книговезец до журналист, от водач на туристически групи до йога инструктор.

В специално интервю за „Духът на Плевен“ той разказа за любимата си дестинация – Перу, и сходствата в символиката на българската и перуанската шевици, защо за бурятите България е райска земя, какво му се случва на езерото Титикака, защо новозеландка твърди, че тайната за непорочното зачатие се пази в Провадийско, както и за интересни предстоящи срещи в България с лечител от Перу и с фотографа на местата на силата Мартин Грей, който работи за National Geographic.

Как и кога пътешестването се превърна във Ваша страст?

При мен животът се е сложил много интересно. Моят татко е българин, а майка ми е арменка – бежанка от Нагорни Карабах, и са се срещнали в Грозни, Чечня, където съм роден. На 3 месеца са ме качили в самолет и през първите 15 години от живота си съм обиколил много места по линията Грозни-Москва-София-Пловдив. Баща ми работеше по различни строителни проекти и пътуваше. От малък пред очите ми са сменяли толкова много култури. В Грозни живеехме сред дагестанци, ингуши, чечени, казахстанци, имахме приятели руснаци. На 15-годишна възраст загубих майка ми, в мен се настани едно неспокойствие и придвижването в пространството ми даваше някакъв баланс. Тогава започнах да пътувам сам – предимно из България до 18-годишен – на стоп, с автобуси, по купони, по концерти – знаете тази диви тийнейджърска възраст. След това в университета се запознах с йога учението, даже като спорт се преподаваше в Софийския университет след промените. Учех в Центъра за източни езици и култури и в библиотеката видях списания и албуми с интересни снимки. Продължих да пътувам сам през 2005 г – вече в чужбина. И това постепенно се превърна от хоби в работа, защото приятели започнаха да идват с мен, провокираха ме да водя групи и постепенно животът подреди нещата така, че сега пътувам с цел проучвания, водя групи на така наречените осъзнати пътувания, в които се докосваме не само до духовността и културата, но и до хората. За мен най-голямата забележителност при всички тези пътувания са хората и срещите с тях. За забележителностите можем вече да се информираме и в Интернет, толкова ютюбъри има, а и някои места е по-добре да ги видиш във филм на National Geographic, защото туристическите тълпи с техните вечни селфи стикове развалят впечатлението. Дори да не знаем местния език, ако покажем уважение към хората, те разкриват едно друго лице на мястото, различно от традиционната туристическа програма.

Кое беше последното пътешествие, от което се върнахте?

Последното пътешествие беше Перу. Това място ми стана като втори дом. За първи път попаднах там преди 10 години с група на един руски гуру – Олег Черне, доста интересна и противоречива личност. Той ни показа по невероятен начин страната – цял месец пътешествахме с него, включително и северната част на Боливия видяхме. Олег за пръв път ме въведе по този осъзнат начин в страната. За пръв път някой ми показваше непознато място. Аз знаех за инките, за Мачу Пикчу и тръгнах от любопитство, а срещнах едно място, което ме завладя. Качихме се в Белите Кордилери, които са най-високата част на планинската верига на територията на Перу – там е Уаскаран, най-високият връх на територията на страната. На това място е една изключителна цивилизация – ЧавиндеУантар, за която малко се знае, но тя по същия начин се появява преди 1 200 години, донася една много развита селскостопанска култура, тъкачество, металолеене и др., които не са се срещали по тези земи. 200 години съществува и след това, много загадъчно, изчезва. Никой не знае какво се е случило. Живеели са в едно много отдалечено, изолирано и враждебно планинско място. Смята се, че са били там, защото това е много специално място на силата. До него не стигнала Инквизицията. Там попадаш в един съвсем различен свят от нашия, а аз съм способен да се влюбя в такива неща. Там открих една древна система, в която е запазена космогония, философия и практика на техните свещени хора, които се казват ятири. Те пазят знание, което е полезно както за ежедневния живот, така и за връзка с природата. Те никога не са механизирали разбирането си за земята – за тях тя е майка, бащата е Слънцето, всички останало, на което ние казваме „околна среда“, за тях е семейство. Имат растения на силата, животните са защитници и т.н. Много интересна структура, в която всяко нещо си е на мястото. Аз съм любител антрополог и етнолог, но съм имал възможността и късмета да стигна до много интересни култури, които тепърва ще бъдат проучвани. Затова започнах и да пиша – вече е факт първата ми книга „Душата ми на пътя“, която представям в страната и така споделям много информация, която е различна от общодостъпната.

Разказвам за традицията на двата народа аймара и кечуа – за аймара най-малко се знае. От известно време се обучавам при Силвия Калисая – тя е потомствена лечителка от народа аймара. Аз нямам за цел да ставам лечител, но те имат много хубави практически съвети как да се справяме с нашето ежедневие. От онази древност идват неща, които са универсални, идват от комуникацията с природата и не са украсени от човешката гледна точка. Там се срещнах с едни природни, семпли, изключителни хора. 

Аймара.

А Вие в Перу ли се обучавате?

Да. Като заведа група, потъваме много сериозно в самата култура, правим церемонии с лечители. След това оставам около месец, за да си довърша моите неща. Постепенно навлизам в по-голяма дълбочина.

Тези лечители усещат ли, когато човек има здравословен проблем?

Да, гледат на листа от свещеното им растение кока, което няма нищо общо с кокаина. Използват го от древността, то е много богато на полезни за човешкия организъм вещества, облекчава дишането на тази височина и дава една свежест, но в техния свят то е било обменната монета, парите. Те не познават сечените монети, златото за тях е просто метал – не са имали това отношение, като на конкистадорите, когато пристигат. Има ятири, които гадаят на тези листенца. Аз съм наблюдавал няколко пъти, това е дарба – не може да те научи друг човек. Те търсят причината за проблемите. Понякога болният може да реагира странно, когато чуе, че трябва да отиде в детството си, на мястото, на което има запечатани в земята неща, довели до проблема. Това, което ми харесва много в тези лечители, е, че те изискват от теб 50% от своето лечение да свършиш сам. Ако не свършиш своята работа, те изобщо не се наемат да те лекуват, защото разбират, че когато си пасивен и те те изцелят, вземат върху себе си това, което ти е трябвало да изживееш, за да научиш урока си.  

Всъщност, те имат разбирането, че човек е отговорен за собственото си здраве и за това, което създава, докато западният човек е прехвърлил изцяло тази отговорност на лекарите и фармацевтите.

Да, точно така. И на мен много ми допада тяхното разбиране за нещата. А те са абсолютно крайни в това, не пристъпват този принцип никога, дори срещу много финансови средства. Има все още такива запазени, истински, строги хора – на нас ни се струват леко сурови, защото сме свикнали на друг подход.

Да нарушаваме правилата и законите на природата сме свикнали, да. И каква част от това богатство на любимото Ви Перу е включена в книгата Ви?

Включени са първите текстове, които написах за Перу, и те са запознанство с непознатата част на страната, а за философията на народа ще има отделна книга. Според мен най-древните познания на народите по света са имали много сходства. Аз много внимателно изучавам и българската традиция и виждам, че последните години има един подем на националното, на интереса към корена. Според мен, чрез някои от елементите, които открихме в Перу, ние можем да запълним пъзела на българското. Затова създадохме фондация „Амару“ със съмишленици. Знаете ли какво се случи? Намерихме леячка на куршум на езерото Титикака. Аз съм обиколил над 60 държави, врял съм се в козината на мечка в Сибир, при бушманите – къде ли не. Никъде не съм срещал да се лее куршум. И в един момент виждаме една баба, която лее куршум на езерото Титикака. Силвия Калисая ни обясни, че това се прави от хилядолетия. В групата ни имаше и специалисти, които бяхме поканили – сред тях и преподавателката по етнология в СУ Виолета Ковачева. Когато в България ни дойде на гости перуанска лечителка, я заведохме в Етнографския музей в София и жената там ни каза, че имаме много прилики с перуанската култура. Предстои да проведа разговор с нея, за да ми разкаже подробно по темата. Всичко това ни показва, че ние сме на прав път, макар и интуитивно докоснали се до нещата.

Титикака

С какво друго се занимава фондацията?

Започнахме инициативата „Благословията на предците“, в която са включени практически, ежедневни неща от фолклора и духовната ни култура, които могат да ни бъдат полезни.  Много хора се бият в гърдите, че са българи, но ако ги накараш да ти изиграят три народни хора, да ти изпеят три народни песни до края и да ти разкажат една приказки, ще е много трудно. А всъщност тази практическа, най-близка до нас част от духовната ни култура, трябва да се познава много добре. Просто да се хвалим, че сме били велик народ, а да не можем да демонстрираме нищо от споменатото, не е добре.

Каква друга интересна информация, свързана с българския корен, Ви е впечатлила в изследователската Ви работа?

Има нещо много интересно, което проучвам. Срещнах една дама от Нова Зеландия – Кейт Армър, която изучава непорочното зачатие. Тя ми каза, че на Мадара, в много древни, древни времена, са живели амазонки и те са завещали на вещи жени в Провадийско да пазят тайната на непорочното зачатие. Ако случайно мъжката част на човечеството изчезне заради войни, или по друга причина, те са способни да възстановят човечеството. Ние търсихме жени, които се занимават с проблеми с раждането, сериозно проучване на терен направихме – до сега удряме на камък. Ясно ни е, че тази информация е тайна, но много ме докосна това твърдение на Кейт Армър, а и от други източници съм чувал, че районът на Мадара е свързан с много древно време. Ще продължим да проучваме въпроса.

Какви други паралели между нашите традиции и други култури сте открили във вашите пътешествия?

Много интересен е паралелът с шевиците и тъканите символите. Например дървото на живота в чипровските килими го има идентично в килимите в Перу. При посещението си в Етнографския музей в София Силвия Калисая каза, че много от символите, които видя, са графики на звук. Тя обясни, че е изобразено разпространението на звука на различни природни сили, на различни птици, т. е. тъканите ни символи са като звукови диаграми, енергийната вибрация на всяко нещо, която го закрия и защитава. Освен това в самите поговорки имаме сходни неща. В приказките им има подобен образ на Крали Марко, чийто прототип е техният революционер Тупак Амару. В Перу дори сме виждали подобна конструкция на къщите, както е било у нас. Харесва ми тази универсалност на нещата, при която духовното, магичното се вплита в ежедневното.

Мачу Пикчу

В района на Русия срещнахте ли такива автентични хора с техните култури и вярвания?

Там срещнах Фаргат Алиев – той е влъхва. Живее в Екатеринбург и се занимава много с глас – с интуитивно пеене, използва товинските звуци, гърленото обертоново пеене. Използва и доста неща от българския фолклор. Той разказва за Орфей и смята, че тракиецът е в основата на нашия фолклор и неговото невероятно звучене. Другото впечатляващо беше за мен и пътуването ми до Байкал, където срещнахме бурят – казва се Валентин Хогдаев. Бурятите са си шаманисти – въпреки комунизма са успели да запазят своята вяра и традиции. Валентин първоначално не си вдигаше телефона, но аз му написах есемес, че съм от България, и той веднага ми се обади. Срещнахме се, беше много интересно – това е една друга многочасова тема. Той ме попита: „Знаете ли защо Ви отговорих веднага, въпреки че обикновено съм много зает?“, аз отговорих, че не знам, а той обясни: „Защото сте от България“. Аз продължих да гледам изненадано и той ми разказа една тяхна стара легенда от времето, когато България има татарски ръководител – по времето на Златната орда. Легендата разказва следното: имало един кон на генерал от Златната орда, който бил изключително силен, победоносен, обаче бил изключително капризен на вода – пиел само от много чисти места. Специално за него винаги носели огромни мехове с вода. И генералът бил втрещен, когато гарнизонът влязъл на територията на България и конят започнал да пие и от най-мътните локви. В епоса на бурятите българската земя се знае като земята Рай, която има най-прекрасната вода. Тази легенда се разказва на всяко дете от бурятската общност, защото там разказваческата традиция е жива.  

 

Която ние се опитваме много активно да отровим. А този човек посещавал ли е България, за да има лични впечатления от тази свещена за народа му страна?

Не, за първи път виждаше българин и затова реагира светкавично на моето съобщение. И ни помоли да му разкажем за България. Беше много вълнуващо. Имахме и много други срещи там – бяхме в бурятско село, участвахме в обреди, той ни обясняваше какво се случва.

Споделете и друга интересна случка от пътуванията Ви.

Във Филипините открих една много интересна шаманска традиция на коренни жители, които са запазили част от вярванията си. Намират се на най-големият им остров – Ломбок, в горите. На техните глави имаше украса, която съм виждал в Амазонка, препаските им бяха като на северноамериканските индианци, музиката им е леко балийска, татуировките им – като тези на маорите в Полинезия, изкуството им е като на австралийските аборигени – с точки. Изключително странна култура срещнах и ще се върна там, за да се задълбоча в нея. Защото пък в Тайван открихме, че имат запазени коренни народи, освен китайското население, и в момента филолози и антрополози доказват, че тези 15 народа, които са живеели по Филипинските острови и Тайван са заселили цяла Индонезия, Полинезия, Макронезия и нашата теория е, че са стигнали до Перу. Имаме проект на нашата фондация „Амару“, който изследва всичко това. Искаме да видим не само връзките на нашия фолклор с други култури, но и по някакъв начин да изместим европоцентричното разбиране на нашия свят, защото ние сме супер арогантни да смятаме, че всичко се е въртяло и се е случило в Европа. Да, постигнати са много неща, несъмнено европейската цивилизация е невероятен връх в развитието на човечеството, но има един Тихоокеански свят, който паралелно е съществувал и ние си затваряме очите за някои неща в него. Вече и с генетични изследвания за произход започват да се пропукват парадигмите на историческата и археологическата науки. С повече открития можем да пренапишем някои неща, но най-вече за мен е важно всичко това, което съм открил, да му намеря приложение в своя живот, а и да го споделя, защото много обичам да споделям, особено неща, които съм изпробвал и работят.

По какви други проекти работи вашата организация?

През лятото на 2020 г ще поканим друг учител – Дон Хосе, който пък е представител на една общност керо. Те живеят на 4 200 м надморска височина в много враждебно и некомфортно място за европееца. Срещата с Дон Хосе ще се състои в София. Той е възрастен човек, но е като канара – енергията му е неизчерпаема. Той говори само кечуа, ще имаме човек от Перу, който ще превежда на английски.

Освен това миналата година се запознах с Мартин Грей – това е фотографът на National Geographic на свещените места по света. Той е бил в 166 страни, снимал е 6 000 обекта, има книги. Почти всички снимки на свещени места на силата, места на поклонение в National Geographic са негови. Самият той е минал по целия духовен път и има много интересни неща да сподели. Ние много се харесахме с него и го убедихме да направим негова фото изложба у нас – партньор в тази инициатива ни е списание „Осем“. Мислехме да е на 22 април за Деня на земята, но няма да успеем, така че ще го поканим есента.

ПранаАна

Третата ни инициатива е съвместно с младото читалище „Канатица 2017“ – София, и с изследователката на българския корен Анна Йовкова (ПранаАна). Заедно ще направим „Благословията на предците“ – школа за потомствена мъдрост. В 21 век ще преведем на съвременен език древните обичаи, ще ги приложим, а не просто да стоят в красивите научни книги. Това е знанието, което е запазило българския дух жив. Ще учим хора, народни песни. Всички са възхитени, че ще се занимаваме и с приказки, защото в тях се съдържа и мъдростта на „Бхагавад гита“, и на „Библията“, и на „Корана“. Просто тези приказки никога не са разглеждани по този начин – да извлечем от тях символиката, мъдростта, добродетелите, общочовешките ценности, които са достойни за възхищение. Всяка приказка съдържа невероятна мъдрост, и то на корена.

За пръв път ли ще посетите Плевен?

Не, вече два пъти съм идвал, но сега за първи път ще представям книгата си.

Благодаря за този интересен разговор! И вълнуваща среща с читателите в Плевен!

Благодаря за интереса към мен! Всичко добро!

Остави коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here