Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско. Негов баща е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка му Елена Везева – протестантска учителка в струмишките села. Учи в гимназията в Разлог (1924-1926), след това (по настояване на баща си) в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), което по-късно е наречено на негово име. Провежда своята практика като курсант първо на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа.
Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново — като огняр, а после става механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Премества се в София, където дълго време остава без работа. По това време умира 8-месечният му син Йонко. В периода 1936-1938 работи като техник във фабриката на братя Бугарчеви за кратко, след това като огняр в Български държавни железници и като машинен техник в Софийския общински екарисаж. Успоредно издава стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. „Летец“ със стихотворението „Романтика“. От 1938 е член на Македонския литературен кръжок. Радиодрамата му „Бент“, написана специално за конкурса на Радио София, печели втора награда, като първа не е присъдена.
През този период, 1936–1939, са написани почти всички онези стихотворения, които влизат в първата му и единствена стихосбирка „Моторни песни“ (1940). Поканен е за главен редактор на „Литературен критик“ – малко литературно издание, което той успява за няколко броя да направи доста популярно. Последните две години от живота си се занимава изцяло с конспиративна дейност. През 1940 участва в т. нар. Соболева акция, по събиране на подписи за сключване на пакт за взаимопомощ със СССР. Арестуван е в Банско, където е пратен да агитира. Започва съдебен процес и го интернират за три месеца в Годеч.
Процесът може да бъде разгледан като литературно-политически, тъй като се завърта около стихотворението „Селска хроника“, намерено при обиска. В хода на делото Вапцаров неизменно настоява на статута си на поет и призовава един от най-авторитетните писатели по това време – Светослав Минков, да свидетелства пред съда и да „установи какви са моите стихотворения, каква е тяхната художествена стойност“. През октомври 1941 г. Вапцаров е оправдан – съдът е признал „Селска хроника“ за стихотворение, не за позив, и като че ли литературата е надхитрила цензурата, но поетът вече е белязан от полицията и в оставащата му година живот вероятно всяка негова стъпка е следена.
В есента на същата 1941 г. Вапцаров е привлечен за сътрудник на военната комисия към ЦК на БРП(К) – тежка и рискована нелегална работа. Рано сутринта на 4 март 1942 г. поетът е арестуван и в продължение на четири месеца е разпитван в Дирекцията на полицията заедно с другите задържани, като той прави пълни самопризнания. Зад решетките написва стихотворението „Прощално“ и първата строфа от „Предсмъртно“. По това време майка му търси среща с цар Борис III, праща молба за помилване, но без резултат.
На 23 юли 1942 г., към обед, съдът прочита присъдата: Никола Вапцаров, заедно с петима от задържаните, е осъден за „противодържавни деяния“ на смърт чрез разстрел. Няколко часа по-късно той дописва втората строфа на стихотворението „Предсмъртно“. Успява да се види за последно с майка си Елена и жена си Бойка. Към 21:00 часа на същия ден е разстрелян.
Големият талант на поета не е оценен не само приживе, но и много време след смъртта му. Дълги години поезията му ще бъде четена единствено през призмата на социалистическия канон. По-късно в прочитите на изследователи като Никола Георгиев, Радосвет Коларов, Сабина Беляева и др. Вапцаров ще започне да звучи в цялата си сложност и комплексност. Стихотворенията му са преведени на повече от 40 езика. Носител е на Почетната световна награда за мир, дадена му посмъртно през 1953.
Катя Зографова, литературен историк, писател и уредник на къщaта музей „Никола Йотов Вапцаров“ в София:
„Темата за Вапцаров, неговото семейство и отношението му към децата е много важна, защото малцина знаят, че той освен автор на „Моторни песни“, има достойно творчество за деца, автор е на пиеси и пътеписи. Не трябва толкова оскъдно да мислим за Никола Вапцаров, само през „Моторни песни“.
***
„Просто той е силен поет, но в своето време е бил прекален новатор, за да бъде разбран, което се случва с всички световни имена. Те изпреварват с години, понякога и с векове своите съвременници.“
***
„Много малко хора знаят, че Никола Вапцаров пише страхотни писма на Бойка още в началото на тяхната връзка, това са шедьоври на епистоларната проза. Тези писма трябва да бъдат включвани във всяко едно издание на творбите на Никола Вапцаров, защото макар да не са чиста литература, те са изключително романтични и красиви. Помагат ни да видим колко чувствителен, раним, топъл е бил в своята душевност. Тогава биха отпаднали всички „хейтърски“, ако мога да използвам тази интернет дума, ожесточения към Вапцаров на неинформирани или политически пристрастни хора. До днес има такива гласове, които го заклеймяват като противодържавник и терорист. Четейки лириката и стиховете му за деца и писма, никога не бихме си представили, че това е човек, който е способен да вдигне оръжие и да посегне към нечий чужд живот.“
Стихотворения на Никола Вапцаров:
ИСТОРИЯ
Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.
Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.
Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.
Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.
По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.
Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.
Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.
Мъдруваха бащите в къщи:
“Така било е и ще бъде…”
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.
Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.
О, как се люшкахме в надеждите!…
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен…
Не мога повече! Не искам!…
Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно –
защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.
И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.
За мъката – не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.
ПРОЩАЛНО
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
ПРЕДСМЪРТНО
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!
Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
14 ч. – 23.07.1942 г.
ПРОЛЕТ
Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.
Пролет моя, моя бяла пролет –
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.
Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват във простора…
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя.
Пролет моя, моя бяла пролет…
Нека видя първия ти полет,
дал живот на мъртвите площади,
нека видя само твойто слънце
и – умра на твойте барикади!
ВЯРА
Ето — аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! —
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
„Как, искаш ли час да живееш?“
Веднага ще кресна:
„Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!“
За него — Живота —
направил бих всичко. —
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? —
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? —
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право —
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! — Не струва! —
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
