По повод Деня на народните будители Регионална библиотека “Хр. Смирненски” – Плевен подготви изложбата “Душата на будителя”, която е посветена на две изключителни възрожденски личности: художника и пътешественик Борис Георгиев, правил портрети лично на Алберт Айнщайн, Махатма Ганди, Рабиндранат Тагор, и автора на българския химн Цветан Радославов, който впечатлява с разностранната си надареност и изяви. Експозицията ще бъде открита на 31 октомври, в 11 часа.
И двете имена незаслужено са сред не много познатите днес, при все че въплъщават в най-чист вид онзи будителски плам, който носят големите личности на България, когато държавата ни отново излиза на сцената на света през XIX век.
И забележително – като някакъв знак от съдбата – Борис Георгиев е поел първия си дъх именно на 1-ви ноември, Деня на народните будители. Затова изложбата започва с представяне на художника и неговото творчество.
Много неща са впечатляващи около личността му. На първо място е одухотвореният и изящен стил, в който са изобразявани знайните и незнайни лица в неговите портрети, както и в платната с идейни послания. Картините му почти винаги са в пастелната папирусова тоналност и сякаш са обляни в приглушена мистична светлина и тиха меланхолия.
Още по-интересна е като че ли самата съдба на художника. Живее къде ли не по света, като картините си в странство подписва обичайно с Boris Georgiev di Varna, т.е. “Борис Георгиев от Варна”, с реверанс към родното му място. Животът му е непрестанно и страстно пътуване и както сам споделя в мемоарите си:
“Странстването на артиста е като онова на пророка: необуздано, без покой, подкрепено от Бога, но обезпокоявано от копнежа, който всеки ден наново се заражда. Моето трае от деня, когато – юноша, напуснах бащиния дом по бреговете на Черно море и тръгнах далеч, между хората, из разните страни на Европа, Африка и Индия.”
Георгиев много често е пътувал пеш, понякога с колело, а в по-късните години сам си конструира мини каравана върху шаси на камион “Форд”, с която стига до Хималаите, Тибет и Шри Ланка. В своите пътувания е наистина забележително как непринудено е преплитал нишките на съдбата си с множество светли умове от цял свят и както отново сам споделя: “Стоплял съм се на пламъка на най-благородни души и в общение с тях съм изпитал задушевно приятелство.”
От многото му срещи и приятелства остават одухотворени портрети, в които успява да улови не само физическите черти, но и вътрешния свят на своите модели, сред които са Алберт Айнщайн, Махатма Ганди, Рабиндранат Тагор и много други.
С избрани картини и придружаващия ги текст публиката може да се запознае от самата изложба в Плевен – втората й част е посветена на Цветан Радославов и неговите разнообразни приноси. Изключително впечатляваща е разностранната надареност на този възрожденски деец, който е и автор на българския национален химн – вероятно неслучайно.
Освен вещ философ, той е и дипломиран психолог и историк; също задълбочен познавач на съвременни и древни езици, включително санскрит; преводач, поет и драматург. Освен това е и музикант – цигулар, пианист и композитор.
Следвайки стъпките на своя вуйчо, той се изявява и като даровит художник, както е видно от представените в изложбата негови картини, чиито оригинали се съхраняват в родния му град Свищов.
Не на последно място Радославов има приноси и като археолог, етнограф, нумизмат. Той е и деен общественик, но преди и над всичко е харизматичен учител. Сред неговите ученици са цар Борис III, писателят Йордан Йовков, поетът Никола Ракитин, карикатуристът Александър Жендов, академиците Петър Динеков, Спиридон Казанджиев, Ангел Балевски, както и поколения изтъкнати лекари, учители и художници.
Сред близките му приятели пък се открояват имена на творци като Пенчо Славейков, Симеон Радев, Иван Шишманов и особено Алеко Константинов, с когото са съученици в Априловката гимназия и който му посвещава един от фейлетоните си за Бай Ганьо.
Дядо му Цвятко Радославов пък е близък приятел на Евлоги и Христо Георгиеви, също е сподвижник и ятак на Раковски и един от учредителите на читалището “Безумният мечтател” в Свищов.
За това какъв е бил Цветан Радославов като преподавател, свидетелства ученикът му Спиридон Казанджиев: “Радославов беше идеален учител. Ако е вярно, че ученикът никога не забравя учителя, за Радославов може да се каже, че беше не само помнен, но и обичан. Много бяха качествата, чрез които той печелеше душите и сърцата на младите: обширните познания, които поразяваха; живото преподаване, което се позоваваше на цялата личност; високият, идеалистично настроен хуманитарен дух, който отключваше душите и ги водеше в нови светове. Като духовен баща – мъдър и справедлив – той съдеше, но неговите укори не дразнеха и не предизвикваха. Учениците чувстваха, че той живее за тях и че не търси друг смисъл в живота, освен радостта – да ги учи на добро, да ги наставя и да ги устремява към добро.”
Изложбата “Душата на будителя” припомня позабравеното дело на тези два самородни скъпоценни камъка от съкровищницата на българската духовност, като отправя послание и днес да творим, да събуждаме светлината в себе си и другите, да продължаваме пътя на онова духовно родословие, което прави от нацията народ с мисия.
